Момиченцето с всички дарби

20

Жустиню се мъчи да се изправи. Не е лесно, защото вътрешностите й се бунтуват, белите й дробове са пълни с киселина, а подът под краката й се накланя като корабна палуба. Усеща лицето си като маска от нажежено до бяло желязо, прилепнала плътно направо върху черепа й.

Край нея се движат неща, бързо, безмълвно, долавя се само със задъхано дишане и някой и друг приглушен писък. Жустиню е сляпа от мига, в който Колдуел я напръска и макар първоначално бликналите сълзи да са отмили по-голямата част от лютивия спрей, очите й са още подути и полузатворени. Вижда размазани фигури, които се блъскат една в друга подобно на плавеи, хванати във водовъртеж.

Жустиню мига яростно, опитва се да изцеди още малко влага от пресъхналите си слъзни канали.

Две от фигурите идват на фокус. Едната е Селкирк, легнала настрани на пода на лабораторията, краката й подритват в яростно стакато. Другата е гладен, коленичил до нея и тъпчещ в устата си розовата провиснала дължина на разпилените й вътрешности.

Още гладни бързат от всички страни и скриват Селкирк от очите на Жустиню. Падналата жена е като каче с мед за този рой мъртви и гниещи пчели. Последното, което Жустиню вижда, е лицето й, с изписана на него безутешна мъка.

„Мелани!“, сеща се Жустиню. „Къде е Мелани?“

Лабораторията е море от блъскащи се и лазещи едно връз друго тела. Жустиню отстъпва от побеснелия пир и насмалко не попада насред още един. Под прозорците, свирепа и мълчалива, Карълайн Колдуел се бие за живота си. Оставили късове от себе си по назъбените стърчащи парчета стъкло, двама гладни са минали на четири крака по прозоречния перваз, проврели са се в лабораторията, сграбчили са лекарката за краката и пропълзяват все по-нагоре по тялото й. Челюстите им работят като автоматичните лопати на екскаватор. Колдуел е опряла длани върху главите им, сякаш ги благославя, но всъщност ги избутва с всички сили далеч от себе си, мъчейки се отчаяно да им попречи да се наведат достатъчно напред и да впият зъби в нея. Но, сантиметър след сантиметър, доктор Колдуел губи битката.

Жустиню намира пожарогасителя точно там, където го изпусна одеве, яркочервената боя на корпуса му крещи сред притъпяващите всяко усещане бяло и сиво на лабораторията. Жустиню го сграбчва, вдига го и едновременно цяла се завърта като хвъргач на чук, а пожарогасителят удобно ляга под мишницата й. Още едно движение и металният корпус с кухо иззвънтяване удря единия от двамата гладни върху доктор Колдуел отстрани по главата и вратът на съществото се пречупва мигом. То не пуска лекарката, но поне дясната й ръка вече е свободна, защото челюстта му висва безполезна — счупеният врат не може да поема никакво усилие.

Със силата и решимостта на смъртния ужас, Колдуел стисва с освободената си ръка издължено триъгълно парче прозоречно стъкло, все още закрепено за рамката, и го изтръгва оттам. Собствената й кръв блика между пръстите й, докато тя сече ли, сече другия гладен, одирайки на широки ивици лицето от черепа му.

Жустиню я оставя да се оправя сама. Прозорецът е точно пред нея и учителката вече се ориентира ясно. Обръща се към операционната маса. За нейна изненада нищо не пречи на погледа й. Повечето гладни се боричкат за остатъците от Джийн Селкирк, което значи, че са клекнали на четири крака, заровили муцуни в гнусната си храна.

Операционната маса е празна. Облечените в найлон каиши, които бяха държали Мелани неподвижна, сега висят, гладко прерязани и вече ненужни. Скалпелът, който Колдуел беше оставила, преди да напръска Жустиню с лютивия спрей, лежи захвърлен в единия край на масата.

Жустиню се оглежда диво. Издава звук, подобен на стон, който потъва в клокочещото хъркане от банкета на чудовищата на пода. Хаосът в лабораторията е изкристализирал в простота. Селкирк е основното блюдо. Колдуел реже ли, реже лицето и торса на гладния, който все така сляпо се мъчи да се покатери върху й, докато най-сетне рухва настрани, идеално одран.

От Мелани няма и следа.

Колдуел вече е свободна и трескаво граби с кървавите си ръце бележки и проби, с мъка трупа в ръцете си твърде много неща, докато в крайна сметка те се пръсват по пода в трополящ водопад. Звукът е достатъчно силен да провокира гладните, дояждащи Селкирк. Главите им рязко се вдигат и завъртат, първо наляво, после надясно в зловещ синхрон.

Колдуел се е отпуснала на едно коляно, събира нападалите си съкровища. Жустиню я стисва за яката и насила я изправя на крака.

— Хайде! — крясва й. Или се опитва да кресне. Погълнала е твърде много от лютия спрей, така че подутият й език е станал три пъти по-дебел от обикновено. Звучи като Чарлз Лангтън в „Парижката Света Богородица“. Но това е без значение. Влачи Колдуел към вратата като майка, теглеща своенравно дете, докато гладните се надигат от пода и се блъскат, тъпчейки останките от доктор Селкирк в нетърпението си да се докопат до новата храна.

Жустиню затръшва вратата на лабораторията под носа им. Вратата не се заключва, но това не е проблем. Един гладен не е по-добър в отключването на врати от някое куче например. Вратата се разтриса от ударите на телата отзад, но не се отваря.

Жените са в късия коридор, в чийто далечен край се намира химическият душ. Жустиню се отправя към него и към външната врата, която сама остави отворена на влизане, но полека забавя крачка и спира, преди да стигне до нея. В пространството между медицинското крило и гаражите кипи престрелка. Зърва мъже, които се привеждат, стрелят, търсят прикритие зад ъглите на съседните постройки, но тези мъже не са от хората на сержант Паркс, не носят бозавите униформи, които Жустиню намрази от първия си ден в базата; тези мъже са диваци, облечени в дрипи, косите им са вдигнати нагоре и почернени с катран, в коланите им са затъкнати мачетета.

Скитници.

Жустиню продължава да гледа, а двама от мъжете скачат едновременно във въздуха, премятайки се в поредица от салта с невъзможна скорост. Блясъкът и ревът на хвърлените гранати идват половин секунда по-късно, а след още миг ударната вълна разтърсва учителката от глава до пети.

Колдуел сочи към друга врата — може би дори казва нещо, но дивото звънтене в ушите на Жустиню блокира всички други звуци. Вратата е заключена. Колдуел рови в джобовете си, оставяйки безиреночервени тъмни ивици кръв по бялата си престилка. Жустиню вижда, че по ръцете на лекарката има много лоши рани, парчета кожа висят свободно от дълбоките рани на местата, където е стискала стъклото.

Джоб след джоб. Колдуел не намира ключа. Най-сетне разкъсва престилката, пробва в джобовете на панталона си, да, ключът е тук. Отваря вратата и двете се озовават в склад, пълен с десетина-петнайсет еднакви сиви стоманени редове от рафтове. Предварително подготвено скривалище.

Капан. Още щом Колдуел заключва вратата зад гърба им, Жустиню разбира, че не може да остане тук. Мелани се скита кой знае къде вън, като Червената шапчица в дълбоката тъмна гора, заобиколена от мъже, които стрелят с автоматични оръжия.

Жустиню трябва да я намери. А това означава да излезе вън.

Колдуел се обляга на едната редица рафтове: или се мъчи да дойде на себе си, или се затваря в някакво свое си тайно място, значително по-добро от действителността. Жустиню не й обръща внимание, оглежда тясното помещение. Други врати няма, но има прозорец, високо горе на една от стените. Той е на тази фасада на медицинското крило, която е най-близо до оградата на периметъра и най-далеч от престрелката. Може би, ако излезе през него, би могла да изтича до блока с класната стая, където Мелани със сигурност се е прибрала и скрила, ако въобще е успяла да намери пътя дотам.

Жустиню се заема да опразни най-близките рафтове, като със замах събаря на пода кутии и бутилки, пликове с хирургическа марля и ролки кухненска хартия. Колдуел мълчаливо наблюдава как учителката придърпва рафтовете под прозорчето, за да й послужат за стълба.

— Ще те убият — казва Колдуел.

— Фти фтой фтука — изръмжава Жустиню през рамо. Но когато започва да се катери, Колдуел подпира рафтовете с ранените си ръце, за да й осигури опора, а после сама се закатерва нагоре, ахвайки тихо от болка всеки път, когато трябва да се хване за студените метални рамки.

Прозорчето е затворено с райбер. Жустиню го отмества и открехва крилото на сантиметър навън. Отвън се простира ивица трева, неизпотъпкана от ботуши. Виковете и изстрелите долитат приглушени от далечината.

Жустиню отваря прозорчето напълно и се покатерва вън, после скача на тревата долу. Тя е още мокра от утринната роса и студенее на глезените на учителката. Тривиалността на усещането е странно, странно като телеграма от оня свят.

На Колдуел й е по-трудно да се измъкне навън, защото се опитва да не се подпира на ранените си ръце. Неспособна да запази равновесие, пада тежко в тревата и се просва по очи. Без излишна нежност Жустиню й помага да се изправи.

Иззад ъгъла на сградата двете виждат ясно блока с класната стая и казармите — те са точно на отсрещната страна на плаца. Навсякъде има гладни, държат се на групи и на пръв поглед тичат напосоки, но после Жустиню вижда облечените в тежки брони скитници водачи, които насочват гладните с помощта на остени, електрошокове и на добрите стари изпитани огнепръскачки.

Съзнанието й старателно отбелязва, че скитниците са оклепани от главата до петите в катран — намазани са не само косите им, но и откритите части на ръцете и краката, както и кевларените им бронежилетки. Катранът явно действа като деароматизатор — замаскира мириса на отделяната от ендокринната им система пот, за да не се обърнат гладните срещу им и да не проследят човешкото ухание чак до гърлата на мъчителите си.

Но най-силна в главата на Жустиню е мисълта: Гладните като биологично оръжие! Независимо от изхода на тази битка, с базата е свършено.

— Ще се опитам да стигна до блока с класната стая — казва учителката на Колдуел. — Изчакай няколко секунди, след това тръгвай към оградата. Поне част от тая сбирщина ще гледа към мен, не към теб.

— Училищният блок е под земята — сопва се Колдуел. — Има само един изход. Ще се окажеш в капан.

Това е — и двете са обучени в областта на точните науки. Събират наличните факти и ги сглобяват във валидни заключения. Тренираните им дедуктивни мозъци отказват да се предадат дори пред лицето на абсолютната шибана кошмарна безизходица.

Жустиню не си дава труд да отговаря. Просто хуква. Намислила е траектория на движението си и се придържа към нея, оставяйки голямо разстояние между себе си и най-близката група гладни и те преминават край нея, насочили се към казармите. Скитниците, които ги подкарват, са твърде заети със задачата си и дори не поглеждат към бягащата жена.

А другарите им, които ги следват по петите, са подложени на масиран огън от две страни: хората на сержант Паркс използват правилно терена и превръщат откритите пространства между постройките в касапница.

Жустиню трябва да се отклони отново от трима войници, които тичат прави към нея с пушки в ръце, но тогава налита странично на друго стадо гладни. Младата жена криволичи ли, криволичи, но осъзнава, че се е изгубила, когато завива зад поредния ъгъл и се озовава зад десетина мъже с щръкнала във всички посоки коса, с лъснали и черни от все още течния катран крайници, залегнали зад барикада от преобърнати контейнери за боклук и стрелящи с всички сили.

Скитниците се обръщат и я виждат. Повечето веднага се извръщат отново към престрелката и продължават сражението, но двама мигновено се изправят и тръгват към учителката. Единият изтегля от канията на колана си нож и го наглася удобно в дланта си. Другият просто вдига пистолета, който бездруго държи в ръка.

Жустиню замръзва. Няма смисъл да бяга и да обръща гръб на дулото на пистолета, но когато се опитва да измисли друг начин да реагира, мозъкът й я залива с ледената вълна на абсолютната пустота.

Мъжът с ножа я подсича с крак и тя пада. Мъжът хваща ръкава на ризата й и я повлича към другия мъж, сякаш му я предлага в дар.

— Направи го — казва му.

Жустиню вдига глава. Обикновено идеята за визуален контакт с диво животно не е добра, но тъй като бездруго ще умира, на младата жена й се приисква да каже на мъжа да си го начука, както и — ако й оставеха достатъчно време — точно как и къде.

Среща в упор погледа на този с пистолета. Прерязва я почти сюрреалистична изненада, когато си дава сметка колко е млад той. Навярно още тийнейджър. Момчето премества дулото от главата към гърдите й, вероятно защото не му се ще да се прибере у дома с образа на пръснатия й череп пред очите си.

В цялата случка има нещо мистично: начинът, по който възрастният я държи и чака младият да я премахне. Това е инициация, ритуал по съзряването — вероятно момент на установяване на дълбока връзка между баща и син.

Младият очевидно полага сериозно усилие, стяга се и събира кураж.

А после изчезва. Съборен е. Нещо тъмно и неестествено бързо го помита и пада с него. Момчето се мята на асфалта, бори се с враг, който въпреки дребничкия си ръст съска, плюе, дере и вие като цял чувал вбесени котки.

Мелани. Мелани, която няма милост.

Мъжът — по-точно момчето — надава писък, който свършва с клокочещ хрип в мига, в който челюстите на момиченцето се впиват в гърлото му.