Момиченцето с всички дарби

37

Говорят си още малко за събитията от последните дни, като обвиват насилието във внимателно подбрани деликатни думи, за да не изглежда то така страшно. Против волята си Мелани намира това за интересно — да използваш думите, за да криеш случилото се зад тях или да се преструваш, че нещо е различно от онова, което всъщност е. Приисква й се да може да скрие зад думите и голямата си ужасна тайна.

Мелани усеща, че мис Жустиню смята, че на момиченцето й е мъчно заради всички убити гладни и в заблудата си се опитва с думи да я накара да погледне по различен начин на нещата и да я успокои. На Мелани наистина мъничко й е мъчно за гладните. Но тя вече знае достатъчно и е наясно, че те вече не са истински хора, не са били хора, дори преди куршумът на Сержанта да ги порази. Те приличат повече на празни къщи, в които преди са живели хора.

Мелани от своя страна се опитва да окуражи мис Жустиню — да й покаже, че не й е чак толкова тъжно за убитите гладни. Дори и за мъжа, който пееше, макар че момиченцето наистина не успя да разбере защо сержант Паркс трябваше да го застрелва. Мъжът просто си седеше на леглото и по нищо не личеше, че изобщо може да се изправи. Можеше единствено да пее и да разглежда снимките си.

Но и русата жена отвън изглеждаше безобидна, докато доктор Колдуел не изкрещя заради плъховете. Изглежда гладните могат да се променят много бързо и когато е край тях, човек трябва да е много внимателен през цялото време.

— Аз ще те пазя — казва мис Жустиню на Мелани. — Знаеш го, нали? Няма да позволя на никого да ти стори зло.

Момиченцето кимва. Тя знае, че мис Жустиню я обича и че се старае с всички сили.

Но нима някой може да спаси Мелани от самата нея?