Момиченцето с всички дарби

53

Паркс свиква в спалното помещение съвещание, на което се явяват четирима от групата.

— Къде е Мелани? — пита рязко Жустиню, внезапно разтревожена и изпълнена с подозрение.

— Тръгна си — отвръща Паркс. После, пред изписания на лицето на Жустиню гневен скептицизъм, добавя: — Ще се върне де. Трябваше да излезе да се поразходи.

— Трябвало да излезе? — повтаря Жустиню. — Тя не ходи по нужда, Паркс, затова, ако ми говориш такива…

— Не е — прекъсва я сержантът — отишла по нужда. Щом настояваш, после ще ти обясня всичко, но детето много категорично ми забрани да ти казвам каквото и да било, така че — на твоя отговорност. Междувременно има един друг въпрос, който трябва да обсъдим, при това без отлагане.

Насядали са по ръбовете на най-долните койки, като внимават да пазят равновесие. Местата за спане са подредени по три едно над друго, така че четиримата възрастни трябва да седят приведени напред, защото височината на стоманените рамки на средните койки е пресметната така, че възможно най-удобно да си фраснеш главата. В лабораторията има повече място, но явно всички, с изключение на Колдуел, предпочитат да не се задържат в помещение, парфюмирано с формалдехид.

Паркс кимва към Колдуел:

— От думите на докторката разбирам, че това, в което сме се настанили в момента, представлява научна станция, конструирана да се движи свободно из застроени градски райони, подсигурена със стабилна защита срещу нападения на гладни и въобще срещу всякакви опасности. Да се направи нещо подобно е било страхотна идея, не споря. Само дето в един определен момент от експедицията са се случили две неща, макар че не мога да кажа точно в какъв ред. Първо, генераторът е гръмнал. Или нещо в електрическата мрежа е гръмнало, защото по моето скромно мнение самият генератор си е горе-долу окей.

— Може би им е свършило горивото — предполага Галахър.

— Не. Не е станало така. Горивото е високооктанова смес от нафта и керосин, подобно е на самолетно гориво, а отзад има резервоар с 2700 литра от него, непипнат. Резервоарите на огнепръскачките също са пълни догоре: при необходимост са можели и оттам да прелеят. Най-вероятно става дума за някаква механична повреда. Трябва да са можели да я отстранят, защото имат по стотина резервни части за всичко, но… по някаква причина не са я отстранили. Може би в онзи момент вече са били дали някакви жертви, може би механиците им вече не са били сред живите. Както и да е, като разглобя генератора, ще разбера за какво точно става дума.

— Значи със сигурност ще поправяме генератора? — пита Жустиню.

— Освен ако не ми кажеш една добра причина да не го поправяме. Това чудо е стабилно като танк. Много, много по-добро и сигурно е от джипа. Ако можем да го ползваме за превоз до Бийкън, ще си спестим много главоболия.

Жустиню забелязва, че по лицето на Колдуел е плъзнала нагла самодоволна усмивчица. Това кара учителката да се възпротиви на предложението на сержанта, макар че то очевидно е благоразумно и правилно.

— Ще привличаме доста внимание обаче.

— Да — съгласява се Паркс. — Така е. Ще ни чуват от километри. Но най-добре ще направят, ако веднага ни се разкарат от пътя, защото тръгнем ли веднъж, няма спиране. Гладни, скитници, улични барикади: настъпваме газта и газим. Дори няма нужда да се придържаме към улици или пътища. Можем да караме направо през къщите — мачкаме и излизаме от другата страна. Единственото, което може да спре добрата стара Роузи, са реките, но при шофьора има карти, на които са обозначени всички мостове, достатъчно здрави да издържат тежестта й. Мисля, че ще е глупаво да не се опитаме да стигнем с нея до Бийкън. В най-лошия случай някои от мостовете ще са разрушени и ще трябва малко да пообикаляме. Най-много да скъсаме ремък или нещо друго да откаже, но тогава няма да сме в по-лошо положение, отколкото сега. Но дори и тогава ще сме си починали от ходенето пеш, което вече се отразява много зле на всички ни, особено на докторката.

— Благодаря ви за загрижеността — казва Колдуел.

— Не знам какво значи тая дума, но, моля, пак заповядайте.

— Две неща — обажда се Жустиню.

— Моля?

— Каза, че в някакъв момент от експедицията на Роузи са се случили две неща. Генераторът е бил едното. А другото?

— Така — казва Паркс. — Тъкмо щях да стигна до това. Свършила им е храната. В шкафовете няма и троха. Нито една! Тъй че, според мен, сценарият на катастрофата се е разиграл така: губят генератора и не могат да го поправят; киснат тук няколко дни или няколко седмици, чакат да дойдат да ги спасят. Но Сривът върлува, никой не идва. Най-сетне някой заявява „Майната му!“, стягат си багажа и си плюят на петите. Един остава тук, най-вероятно да пази инвентара. Останалите се отдалечават в неизвестна посока. Може би са успели да се доберат до спасението, може би не. Най-вероятно е да не са успели, защото останалият тук се е самоубил, но никой не се е върнал за оборудването. За наш късмет.

Сержантът плъзва очи по лицата наоколо.

— Лошото е, че ние рискуваме да ни се случи същото — заключва. — Не знам колко време ще ми трябва да оправя генератора, ако въобще успея. Но докато го поправя или докато се откажа, предлагам да останем тук. Изядохме провизиите, които взехме от Стивънидж, а и по пътя насам всичко беше надлежно разграбено, опожарено и като цяло сравнено със земята. Разполагаме с доста вода, макар че и нея ще я разделим на дажби, защото друга вода няма да намерим, преди да стигнем Темза. Затова: необходимо е да отидем да търсим храна, при това не само да търсим, но и да намерим, и то бързо. В идеалния случай да попаднем на супермаркет, който нито военните, нито скитниците да са успели да изнесат, или на дом, в който собствениците са натрупали запаси, преди да ги връхлети краят на света.

Жустиню примигва пред студената деловитост в думите му.

— Най-вероятно ще попаднем на същите места, където са търсили храна и хората от екипажа на Роузи — изтъква. Паркс се обръща да я погледне и учителката свива рамене. — Ами близко е до ума, че преди да се решат да изоставят напълно тази пътуваща суперкрепост и да тръгнат на път незащитени, щателно са претърсили за храна най-близките околности. Ако някъде наоколо е имало припаси, които просто така са си чакали някой да ги намери, хората от Роузи щяха да са ги намерили.

— Така е, няма спор — съгласява се Паркс. — Това вече значи, че проблемът с продоволствието ще се окаже много сериозен. Той си е сериозен, независимо дали ще успеем да продължим напред, или не, но определено ще стане изключително сериозен, ако останем тук дори за ден, два или повече, докато аз се занимавам с генератора. Така че явно говорим за много отговорно решение, решение на живот и смърт, което засяга всички ни еднакво. Бих се радвал да мога да взема това решение еднолично, но, както любезно ми припомнихте преди няколко дни, мис Жустиню, вие не сте ми подчинена. Докторката също. Затова, в конкретния случай, ще се радвам да подложим въпроса на гласуване. Да останем ли, или да продължим и да изоставим лабораторията? Да си вдигнат ръцете онези, които искат да се опитаме да поправим генератора и да пътуваме на колела до дома?

Ръката на Колдуел на секундата се оказа във въздуха, тази на Галахър я последва, макар и по-бавно. Жустиню се оказа в самотно малцинство.

— Ти съгласна ли си? — пита я Паркс.

— Нямам избор — отвръща Жустиню. В интерес на истината дълбоко в себе си тя вече се е съгласила. Основното й притеснение относно Роузи не е рационално или обективно, а е свързано главно с видимото напрежение, което лабораторията предизвика у Мелани, и със събитията от последния ден в базата. Разбира се, Жустиню усеща колко силно я привлича възможността да довършат пътуването сред удобствата и сигурността на грамадния танк. Без повече засади. Без повече разходки през опасните открити поля. Без стряскане при всеки звук или движение, никакво озъртане през рамо на всеки две секунди, за да видят дали нещо не ги връхлита изотзад.

От друга страна, на лицето на Колдуел все така е изписано изражението на котка, която предвкусва апетитен обяд. И съзнанието, и инстинктите на Жустиню протестират енергично срещу перспективата да останат затворени в едно и също тясно пространство с докторката и миг повече, отколкото се налага.

— Бих искала да участвам в претърсването на района — обръща се учителката към Паркс. — Имам предвид, ако не ти трябвам, за да ти помагам при ремонта на генератора. Ще ида с Галахър да потърсим храна.

— Добре — съгласява се Паркс. — Не мога да почна да поправям генератора, докато не разбера къде е повредата, затова засега основно ще се ровя из инструкциите, за да ми стане ясно кое кое е и какви резервни части ще ми трябват. До мръкване има още три часа, така че ако вие двамата сте толкова навити да претърсвате, ви предлагам да оползотворите светлината и да се заемате веднага. Ще държим връзка по радиостанциите. Ако попаднете в беда, ще дойда възможно най-бързо. Доктор Колдуел, освобождавам ви от участие в търсенето, защото ръцете ви са още в много лошо състояние и няма да можете да носите нищо тежко. Освен това имаме само две раници.

Жустиню се изненадва, че сержантът се чувства длъжен да дава обяснения за решението си. Докато говори, той се взира замислено в Колдуел, сякаш има още нещо предвид, но не го изрича на глас.

— Е, тук има много работи, които мога да свърша — отвръща Колдуел. — Ще се заема със системата за пречистване на водата. Теоретично Роузи разполага с оборудване за извличане на чиста вода от околния въздух чрез конденз. Оправи ли се генераторът, и тази система може да заработи.

— Става — кимва Паркс и се обръща към Жустиню. — Вие двамата по-добре тръгвайте, за да успеете да се върнете преди мръкване.

Но Жустиню не е готова да тръгне. Тревожи се за Мелани и иска да знае истината.

— Може ли да поговорим? — пита тя Паркс. Думите й отекват кухо в затвореното пространство. — Насаме?

Паркс свива рамене.

— Добре. Но бързичко.

Връщат се в машинното. Жустиню понечва да каже нещо, но Паркс я преварва, като й подава собствената си радиостанция.

— В случай, че с Галахър се разделите — обяснява. — Шофьорският пулт на Роузи е оборудван с радио, много по-мощно от преносимите станции, така че тази най-добре да я вземеш ти.

Жустиню напъхва радиото в джоба си, без дори да го погледне. Не иска никакви битови подробности да я отвличат от важния разговор.

— Бих искала да знам какво ти каза Мелани — заявява. — И къде е отишла.

— Наистина ли? — пита Паркс. — Дори и при положение, че тя ми заръча да не ти казвам?

Жустиню се вторачва в него от упор.

— Пуснал си я навън сама. Вече ми стана ясно, че за тебе изобщо не е важно дали Мелани се излага на опасност. За мен обаче е важно. И искам да знам от къде на къде си решил, че можеш да я пуснеш току-така?

— Не си права — казва Паркс.

— Така ли било? И за кое не съм права?

— За мен. — Сержантът присяда на отворения капак на генератора и скръства ръце. — Добре де, не е съвсем да не си права. Преди два дни наистина казах, че трябва да зарежем детето. От тогава насам тя ни спаси кожите два пъти, освен това се оказа отлична разузнавачка. Ще бъде жалко да я изгубим.

Жустиню отваря уста, но Паркс продължава:

— В същото време, ако скитниците я проследят, тя ще ги доведе на прага ни, така че това да я пуснем вън сама е решение, което може да има много сериозни последствия. Но след онова, което Мелани ми каза, прецених, че да я пусна, е по-малкото зло.

Устата на Жустиню пресъхва.

— Какво ти е казала? — пита остро.

— Каза ми, че деароматизаторът ни вече не струва пукната пара, Хелън. Тази сутрин сме се намазали твърде оскъдно, а и нямаше как, при положение, че имахме само една туба за четирима ни. Мислех, че в Роузи ще има запаси, но няма. Лабораторията е заредена със синия гел, който доктор Колдуел използваше в базата, но той е прост дезинфектант. Не убива миризмата по същия начин. Така че детето ни е надушвало от сутринта и направо е обезумявало от глад през цялото време. Беше уплашена до смърт, че няма да успее да се овладее и ще ухапе някого от нас. По-специално тебе. Затова и не искаше да ти казвам нищо. Не иска ти да я мислиш за опасно безмозъчно животно. Иска да мислиш за нея като за момиченце от твоя клас.

На Жустиню внезапно й се завива свят. Обляга се на студената метална стена и чака, докато главата й спира да се върти.

— Аз… — казва. — Аз точно така мисля за нея.

— И аз така й казах. Но от това гладът й не намаля. Затова я пуснах.

— Ти…

— Изведох я навън. Свалих й белезниците и тя побягна. Прибрах ги ей тука, за да й ги сложа, щом се върне. — Отваря един от шкафовете и ето ги и белезниците, надлежно оставени до навитата каишка. — Показах й как сама да свали намордника, но тя бездруго се беше сетила как става. Просто няколко катарами за разкопчаване. Детето ще остане навън, докато не си намери нещо за ядене. Нещо едро. Планът е да се натъпче до пръсване. Да не се връща, докато не си напълни коремчето. Може би така ще укроти рефлекса за хранене поне за известно време.

Жустиню се сеща за поведението на Мелани от сутринта насам: стряскането и общата напрегнатост. Всичко й става ясно. Разбира, че момиченцето е страдало. Онова, което не разбира обаче, е как така Паркс си е променил мнението за намордника и белезниците. Жустиню е объркана и донякъде обидена. По някакъв начин й се струва, че дълбоката връзка между нея и Мелани е компрометирана от наличието на други хора — особено Паркс! — ползващи се с доверието на момиченцето.

— Не те ли беше страх, че ще те ухапе? — пита Жустиню сержанта. Ясно чува злонамерената провокация в гласа си и се отвращава от самата себе си. — Искам да кажа… Значи вече смяташ, че можем да я задържим с нас, нищо че е гладна?

— Съвсем не — отвръща Паркс с безизразно лице. — Точно затова я и пуснах. Или може би имаш предвид дали ме е било страх, докато й махам белезниците? Не, защото през цялото време я държах на мушка с пистолета. Това дете е необикновено — уникално е точната дума! — но в края на краищата не може да промени природата си. Уникална я прави фактът, че е наясно с тази си природа. Много е сурова към самата себе си. Безкомпромисна. Някои хора могат да я вземат за пример.

После й подава празната раница.

— Мен ли имаш предвид? — пита Жустиню. — Мислиш, че не се старая достатъчно?

Откровеният спор с Паркс по някакъв странен начина я кара да се чувства добре, но на сержанта не му се водят разговори.

— Не, нямам предвид теб — казва. — Говоря общо.

— Общо за всички хора? Да философстваш ли се опитваш?

— Не, просто съм едно копеле, дето вечно и за всичко мърмори. Такъв костюм навличам всяка сутрин. Сигурно си го забелязала.

Жустиню усеща, че я хванаха неподготвена, и премълчава. Никога не е допускала, че Паркс е способен на самокритика. Но не беше и допускала, че е способен да си промени мнението за Мелани, а ето, че е грешала.

— Някакви последни съвети? — пита го, все още огорчена, все още неспокойна. — Как да оцелеем, докато пазаруваме? Какви са най-новите правила за живот в модерния град?

Паркс мисли по въпроса по-дълго, отколкото учителката очаква.

— Намажете се с последния деароматизатор — предлага. — И не умирайте.