Момиченцето с всички дарби

15

Сержант Паркс получава заповедта и се кани да я предаде надолу по йерархията. В интерес на истината обаче няма причина да не изпълни нареждането лично. След злощастното приключение на Галахър, сержантът, притеснен, че скитниците замислят нахлуване в базата, удвои постовете и в момента хората му бяха преуморени и пренапрегнати. Лоша комбинация.

Остава още половин час до началото на ежедневния цирк. Като дежурен офицер, Паркс вади срещу подпис ключовете от заключената кантонерка. После се преподписва за тях в качеството си на командир на базата. Откача тежката връзка от кукичката и тръгва към блока с класната стая.

Там в ушите го блъсва превзетата жизнерадост на увертюрата „1812 година“5.

Глупост някаква и сержантът бърза да я изключи. Идеята да се пуска музика в килиите на изродите я измъдри Колдуел, водена от мъгляв благ порив — музиката укротявала дивите зверове и прочее простотии. Проблемът беше, че трябваше да се ограничат до музиката, с която разполагаха в базата, а голяма част от нея никак не можеше да се нарече укротяваща.

Настъпва тишина, още по-оглушителна след шума допреди миг, а Паркс крачи по коридора и приближава килията на Мелани. Момиченцето го гледа през мрежата на прозорчето. Сержантът й махва с ръка да се дръпне назад.

— Превоз — казва й. — Върви седни в количката. Веднага.

Мелани се подчинява и Паркс отключва вратата. Процедурата изисква завързването и освобождаването на децата от количките да се осъществяват от поне двама души, но Паркс си знае, че ще се справи и сам. Ръката му лежи на дръжката на пистолета, но не го вади от кобура. Приема, че навикът у детето, придобит след безброй еднакви сутрини, ще се задейства автоматично.

Момиченцето го гледа със своите големи, сякаш лишени от клепачи очи — сивите петънца, нашарили бебешко сините ириси, напомнят на сержанта какво всъщност представлява Мелани, в случай, че той по някаква случайност вземе, че забрави.

— Добро утро, Сержант — казва детето.

— Дръж си ръцете на ръкохватките — нарежда й Паркс.

Ненужна забележка. Момиченцето не помръдва. Движат се само очите й, които го следят как закопчава каишката на дясната, а после и на лявата й ръка.

— Много е рано — казва Мелани. — А и сте дошъл сам.

— Отиваш в лабораторията. Доктор Колдуел иска да те види.

За секудна-две детето потъва в пълно мълчание. Сержантът закопчава краката й.

— Като Лиъм и Марша — обажда се най-сетне Мелани.

— Да. Точно като тях.

— Те не се върнаха. — Детското гласче потреперва.

Паркс довършва закопчаването и не отговаря. На такива коментари отговор не трябва. Изправя се и сините очи го приковават на място.

— Аз ще се върна ли? — пита момиченцето.

Паркс свива рамене.

— Не решавам аз. Питай доктор Колдуел.

Заобикаля количката отзад и напипва каишката за шията. Тук вече човек много трябва да внимава. Ако се разсееш, лесно можеш фатално да си доближиш ръката до зъбите им. Паркс не се разсейва.

— Искам да видя мис Жустиню — казва Мелани.

— Кажи на доктор Колдуел.

— Моля ви, Сержант. — Момиченцето извръща глава в най-неподходящия момент и Паркс е принуден рязко да дръпне ръка, като изпуска каишката, останала незакопчана.

— Погледа напред! — сгълчава той рязко детето. — Не се върти. Много добре знаеш, че не бива да правиш така!

Момиченцето послушно се обръща напред.

— Извинявайте — казва кротко.

— Да не се повтаря.

— Моля ви, Сержант — тихичко казва пак Мелани. — Искам да я видя, преди да тръгнем. За да знае тя къде съм. Може ли да почакаме? Докато мис Жустиню дойде?

— Не — отговаря Паркс и пристяга каишката на шията на момиченцето. — Не може. — Детето вече е здраво фиксирано и той се поотпуска. Обръща количката и поема към вратата.

— Моля те, Еди — изрича бързо Мелани.

Сержантът спира на място от чиста изненада. Като че някаква врата му се затръшва точно под носа.

— Какво? Какво каза?

— Моля те, Еди. Сержант Паркс. Позволете ми да поговоря с нея.

Малкото чудовище някак си е узнало името му. И сега се промъква зад защитите му и развява това име като бяло знаме. Няма да ти сторя зло. Все едно нарисувана на стената врата изведнъж вземе, че наистина се отвори и иззад нея лукаво надникне Торбалан. Или пък отместиш някой голям камък и видиш гадините, които пъплят отдолу, а някоя се от тях се обърне, помаха ти и се провикне: „Здрасти, Еди!“.

Сержантът не може да се овладее. Посяга и стисва момиченцето за гърлото — и с това нарушава правилата точно така, както ги наруши Жустиню, когато я погали все едно й е шибаното домашно животно.

— Никога повече не прави така — процежда през стиснатите си зъби. — Никога повече не казвай името ми.

Детето не отвръща. Сержантът изведнъж си дава сметка с каква сила притиска гръкляна й. Може би момиченцето просто не е в състояние да продума. Паркс я пуска и отдръпва ръка — а ръката му трепери много силно — после слага дланта си там, където й е мястото: на дръжката на инвалидната количка.

— Сега отиваме при доктор Колдуел — казва Паркс. — Ако имаш въпроси, задай ги на нея. Да не чувам повече и гък от теб.

И наистина не чува и гък повече.