Момиченцето с всички дарби

29

Сержант Паркс взе решение. Тръгват към Стотфолд.

Нищо и никакво селце на А1 и сержантът не храни кой знае какви надежди за него. В такава дупка няма да могат да си попълнят хранителните припаси, нито да намерят транспорт. Всичко, което си е заслужавало намирането, е отдавна намерено и отнесено. Стотфолд обаче си има едно голямо преимущество: на път им е, а следобедът преваля, така че на харизан кон… И прочее. Сержантът иска да имат покрив над главите си преди мръкнало.

Но до селцето остават още три километра — дори не са наближили достатъчно, че да видят комините на мелницата над дърветата. В този момент подминават една черква.

Според Паркс това си е тъпо място за черква, защото не е близо до нищо, просто ей така, цопната сред нивите. Дори преди Срива едва ли са идвали много хора. В момента пък не става за лагер, защото има твърде големи прозорци, повечето изпочупени, а голямата арка на главния вход зее като беззъба уста (не е ясно какво се е случило със самите врати).

Но до голямата сграда на черквата е залепен гараж от газобетонови блокчета и видът му силно допада на сержанта. Казва на останалите да го почакат, отива да огледа гаража отблизо и след огледа той започва да му допада още повече. Широката автоматична врата е от здрав метал. Няма да поддаде при бутане или дращене, което е всичко, което гладните правят, когато се натъкнат на врата, освен това явно е ръждясала и заяла в жлебовете, а това й придава допълнителна устойчивост. Другият вход е отстрани, обикновена дървена врата с обикновена секретна ключалка резе. Много по-несигурна, но хубавото е, че сержантът спокойно може да избие резето, без да повреди дървото, а после — ако извадят късмет — ще могат да подпрат здраво вратата отвътре.

Паркс маха на Галахър да идва да помага. Двамата първо се отправят към черквата, а жените чакат на пътя. При първия оглед не откриват гладни, което е добър знак. Кости на пода под разпятието, но по всяка вероятност животински. Зарязани от някоя лисица или невестулка, или от случаен сатанист.

Над олтара, изписани със зелен спрей думите ТОЙ НЕ ЧУВА БЕ, ИДИОТИ. За Паркс това си е очевидно. Не се беше молил никога през живота си.

Тук обаче някой се е молил. На една от пейките Паркс намира забравена дамска чанта. Вътре има дребни монети, червило, малък сборник с химни, ключове за кола и един самотен екстра тънък презерватив. Предметите са толкова невинно битови, че на сержанта му се завива свят, припомняйки си времето, когато най-лошото, за което човек се тревожеше, беше рискованият секс и това да забравиш къде си паркирал.

Галахър надниква в едно странично помещение, ризница най-вероятно, светва наоколо с фенерчето, после отново затръшва вратата.

— Чисто е, сержант! — провиква се.

Причината може би е шумът от вратата, но най-вероятно са казаните на висок тон думи. Нещо изхвърча от дъното на черквата. Удря се фронтално в Галахър, буквално го помита и редникът пада с трясък на дъсчения под.

Паркс се обръща и вижда две мятащи се тела. Не се налага да мисли. Изважда пистолета, прицелва се в тъмната издутина на главата на гладния, когато той се привежда над гърлото на Галахър, и натиска спусъка. Звукът не е толкова „бум“ по-скоро нещо като плътно туп, както когато стовариш брадва върху цепеница.

Прицелът на Паркс няма грешка. Куршумът се забива в тила на гладния. Обикновен куршум веднага би преминал през главата и би излязъл от другата страна. Би ударил и Галахър или най-малкото би опръскал лицето и гърдите му със заразена мозъчна тъкан — факт, който до час, ден или седмица ще се увенчае с напълно предвидими и силно депресиращи последици. Но този куршум е от стоманено-алуминиева сплав, със заоблен връх, създаден с цел максимално плитко проникване. При удара той се забавя, пръска се на парчета и превръща мозъка на гладния в розов млечен шейк вътре в черепа.

Галахър бута отпуснатото тяло настрани и се измъква изпод него.

— Мамка му! — диша тежко. — Не… Видях го чак като ми налетя. Благодаря, сержант!

Паркс удостоверява смъртта. Гладният е напълно неподвижен, сива гнус тече от очите, носа, ушите му, всъщност тече отвсякъде. Приживе това е било мъж, тъмнокос, малко по-млад от Паркс. По мухлясалите останки от расо сержантът съди, че вероятно е бил заразен точно тук. Може би оттогава е стоял в тъмното и е чакал яденето само да му падне в ръцете. А може би е бил вън да ловува, а после се е върнал. Колкото и странно да звучи, това се случваше понякога. Вместо да замръзнат на място, след като са утолили глада си, някои гладни, движени от някакъв инстинкт, се връщаха на определени места — сякаш към дома. Паркс се чуди дали доктор Колдуел знае за тази особеност и ако знае, как я връзва с теориите си за това, че човешкото съзнание умира веднага, щом в него се настани паразитът.

Галахър се проверява за драскотини, ухапвания и случайно опръскване с телесни течности. Паркс също го проверява. Старателно. Въпреки близката среща редникът се оказва напълно невредим. Продължава да благодари на сержанта с все още треперещ от шока глас. Паркс е преживявал толкова много такива нападения в дните, когато участваше в събиране на необходими предмети из опасните територии, че случката не му се струва нищо особено. Просто напомня на Галахър да не говори на висок глас в рисковани ситуации. Жестовете с ръце са точно толкова ясни и значително по-безопасни.

Излизат отново вън, където цивилните — чакащи на трийсетина метра разстояние, приседнали на макадама край шосето — изобщо не са разбрали, че нещо се е случило. Явно са решили, че шумовете от черквата се дължат на старателно претърсване.

— Как са нещата? — пита Жустиню.

— Наред — отвръща Паркс. — Почти сме готови. Дръжте пътя под око и викайте, ако нещо се зададе отнякъде.

Насочва вниманието си към гаража, който при старателен оглед отблизо се оказва дори по-подходящ за пренощуване, отколкото му се беше сторило одеве. Готов е да разбие ключалката на страничната врата с приклада на пушката, но се оказва излишно. Когато натиска бравата, вратата си се отваря. Който и да е бил тук последен, не е заключил след себе си.

Влизат в гаража бавно и предпазливо, като се прикриват един друг. Паркс пада на коляно, оръжието му е на автоматичен режим, готов е да даде откос през коленете на първия гладен, който се мерне. Галахър вади фенерчето и осветява поред всяко ъгълче.

Гаражът е празен. Съвършено празен. Вътре няма нищо, зад което би могъл да се скрие човек, няма никаква възможност за гадни изненади.

— Чисто — мърмори сержантът. — Окей, става. Върви ги доведи.

Галахър завръща цивилните, вкарва ги в гаража и Паркс затваря страничната врата, като този път резето на ключалката се плъзва на място със солидно щрак. Цивилните проявяват значително по-слаб ентусиазъм от сержанта към намерения подслон, особено когато виждат тясното затворено пространство и вдишват застоялия тежък въздух вътре, но явно нямат сили да спорят. Истината е, че двете жени не са свикнали с бързи пешеходни преходи, а никой от групата — в това число дори Паркс, поне от известно време — не е свикнал да бъде извън оградата нощем. Жените са изплашени, изтощени и се взират нервно в сенките наоколо. Сержантът е в същото положение, с тази разлика, че той държи страха и нервните погледи вътре в себе си и останалите не ги забелязват.

Не е изненада, че единственият проблем се оказва момиченцето. Паркс предлага то да спи в черквата, на което Жустиню излиза с контрапредложението Паркс да ходи да се шиба.

— Не ти го казвам за първи път — допълва тя, отново вбесена, което — допуска сержантът — явно си й е нормалното състояние. Честно казано, това много му харесва в нея. Ако човек е решил изобщо да допуска някакви чувства в себе си, гневът е много по-подходящ избор от редица други варианти. — Дори ако допуснем, че гладните са единствената заплаха вън — говори сега учителката, — всичко тук, ама наистина всичко, е точно толкова чуждо и страшно за Мелани, колкото е и за нас. Не можем да я оставим цяла нощ вързана и самичка в някаква пуста сграда.

— Тогава стойте и вие вън с нея — изрича сержантът.

Което дава желания ефект: затваря устата на Жустиню за няколко секунди. Възползвайки се от тишината, сержантът бърза да изложи мнението си:

— Чака ни още дълъг път, така че предлагам още сега да установим някои основни правила. Правете каквото ви кажа и когато ви го кажа, и може и да стигнете до Бийкън живи и здрави. Ако продължавате да се държите така, сякаш имате право на мнение, до утре по това време всичките ще сме мъртви.

Жустиню не сваля поглед от него, изгубила дар слово. Сержантът очаква извинение и последвало пълно подчинение.

Младата жена протяга ръка.

— Ключовете.

Паркс се обърква.

— Кои ключове? Нямаме ключове. Вратата беше…

— Ключовете за белезниците на Мелани — казва Жустиню. — Двете с нея си тръгваме.

— Не — отвръща Паркс. — Не си тръгвате.

— И какво сега, смятате, че всички тука сме войници, така ли, сержант Паркс? Сериозно? — Неочаквано в гласа й вече не се долавя никакъв гняв. Само горчива насмешка. — Е, не сме. Никой от нас не е под ваше командване, освен редник Мухльо. Така че тия ви приказки от рода „елате с мен, ако искате да живеете“ никак не хващат дикиш. По-скоро съм готова да си опитам късмета сама навън, отколкото да се подчиня и да си поверя живота в ръцете на две предварително програмирани войничета и на една освидетелствана психопатка. Ключовете. Ако обичате. Дайте да свършваме. Ясно казахте, че сме пречка, хайде да я премахнем и всички да сме спокойни.

— Дума да не става! — скача Колдуел. — Обясних ви, сержант. Момичето е част от изследователската ми работа. То е мое.

Жустиню тръска длан и гледа в пода.

— Малко ли ти беше боят, Карълайн? Дума да не чувам повече от тебе по тоя въпрос.

Паркс е смаян. Потресен. Дори малко отвратен. Свикнал е да се разправя с хора, притежаващи поне минимален инстинкт за самосъхранение, а от друга страна отлично знае, че Жустиню никак не е глупава. В базата мислеше за нея като за най-печения член на малката дразнеща секта на Колдуел и — макар че това едва ли е от голямо значение — всъщност доста я харесваше и я уважаваше. Сега също продължаваше да я харесва и да я уважава.

Тия разговори обаче с нищо не им помагаха.

— Съжалявам, ако не съм бил достатъчно ясен — казва той на учителката. — Не сте свободни да си тръгнете; детето не може да остане в гаража през нощта. Първоначалните ми заповеди не предвиждат подобни случаи, затова заемам позиция по собствено усмотрение. Ще отведа всички човешки същества в тази група обратно в Бийкън, живи, а след това друг да ви бере гайлето.

— Смятате, че можете да ме задържите против волята ми? — пита Жустиню и слага ръце на хълбоците си.

— Да. — Сержантът е стопроцентово убеден, че може.

— Смятате, че можете да го сторите и при все това групата да поддържа прилично бързо темпо при преходите?

Това вече е съвсем отделен въпрос, при това с много по-неприятен отговор. Паркс не иска да заплашва младата жена. Изпълва го едно чувство, което му подсказва, че ако натисне още, ако я принуди да сътрудничи, вместо да я убеди с добро, ще прекрачи една особена линия, след която връщане назад няма.

Затова пробва друга тактика.

— Отворен съм за предложения — казва, — стига да не са глупави. Да държим гладен тук вътре с нас, дори и окован и с намордник, не е вариант. Гладните не реагират на физически наранявания по същия начин като нас, а ако на човек му е все едно дали ще се обезобрази, може да ни навреди доста дори с белезници и вързан. Тя трябва да остане навън нощес.

Жустиню повдига едната си вежда.

— А ако аз се опитам да остана с нея навън нощес, вие ще ми попречите.

Паркс кимва. Жестът му се струва по-мек от изреченото на глас „да“, макар че значението е същото.

— Добре тогава, попречете ми.

И тръгва към вратата. Галахър й препречва пътя и, бърза като светкавица, младата жена изважда пистолета си — онзи, който сам Паркс й даде — и го насочва в лицето на момчето. Просто така, с едно елегантно бързо движение. Възползва се от мрака в гаража, изчака да извади оръжието едва когато вече беше подминала Паркс, така че тялото й да прикрие посягането на ръката към колана. Галахър замръзва, после полека дърпа глава назад, по-далече от дулото.

— Махнете се от пътя ми, редник — казва Жустиню тихо. — Иначе всички ще видим какъв на цвят е мозъкът ви.

Паркс въздъхва. Изважда своя пистолет и леко слага цевта върху рамото на жената. От краткото си познанство с нея е уверен, че тя няма да застреля Галахър. Най-малкото не и след едно-единствено предупреждение. Но съмнение в искреността на чувствата й няма.

— Хубаво, разбрахме ви — казва й Паркс мрачно. — Давайте да мислим какво да правим.

Защото не иска да я убива, не и ако тя действително не прекали. Ако се наложи, ще я застреля, но бездруго не му достига личен състав, а и вече е взел да подозира, че от тримата — Жустиню, Галахър и докторката — учителката като нищо ще се окаже най-полезната.

Затова решават така. Връзват малкото момиченце за стената с каишката, закачена на веригата на белезниците. По дължината й Паркс навързва манерките, както и една намерена отвън празна тенекиена кофа, която пълни с камъчета. Няма начин момиченцето да помръдне, без дрънченето да събуди всички.

Жустиню се мъчи да обясни плана на малкото гладно дете, което остава напълно неподвижно и мълчаливо по време на цялата процедура по връзването. Жустиню може и да не разбира, но детето разбира отлично защо — въпреки деароматизатора — трябва да се отнасят към него като към паднала, но неексплодирала бомба. Не се оплаква нито веднъж.

Храната, която взеха от джипа, представлява жилава и безвкусна въглехидратно-протеинова смес тип 3 и върху нея е лепнат етикет „Пържола с картофи“, който явно трябва да се разбира хумористично. Прокарват хапките с водата с привкус на кал, така че вечерята не съвпада с представите на никой от присъстващите за приятно прекарване.

Жустиню вади чиста лъжица и храни детето, което за тази цел трябва да бъде освободено от намордника за няколко минути. Паркс го наблюдава внимателно през цялото време, пистолетът му остава в кобура, но предпазителят е вдигнат и в цевта има патрон — макар че му е съвсем ясно, че няма да има време да реагира, ако Мелани се наведе рязко напред и ухапе Жустиню. Стане ли това, просто ще му се наложи да ги застреля и двете.

Детето обаче е златно, кротко като агънце. Преглъща мръвките, без дори да ги дъвче, и плюе картофите с израз на крайно отвращение. Нахранва се за минутка.

После Жустиню й изтрива устата с ъгълчето на кой знае откъде и кой знае кога откъснат парцал, а Паркс отново закопчава намордника на място.

— По-хлабав е от преди — обажда се момиченцето. — Трябва да го затегнете още.

Паркс проверява, като си пъха палеца под каишката отзад на тила й. Право е детето, разбира се, и той мълчаливо притяга намордника.

Подът е твърд и студен, а одеялата — тънки. Раниците им не стават за възглавници. А и малкото чудовище е точно до тях, така че Паркс през цялото време стои на нокти и дебне за трясъка и дрънченето на манерките, когато малкото си спомни коя е и се хвърли да ги напада.

Паркс се взира в безформения мрак и мисли за оголената плът между краката на Жустиню, която за миг беше мярнал днес, докато тя беше клекнала да пишка в чакъла встрани от пътя.

Но бъдещето е мътно и сержантът не събира достатъчно сили дори да мастурбира.