Момиченцето с всички дарби

28

Мелани гради света край себе си в крачка.

От двете й страни се простира преимуществено провинциална природа и ниви. Повечето са правоъгълни или с приблизително квадратна форма. Но до една са обрасли с плевели, по-високи от раменете на възрастните, и каквито и култури да са расли някога из тях, отдавна са задушени. Там, където нивите опират в шосето, се издигат дрипави живи плетове или полуразрушени зидове, а повърхността, по която в момента крачат, е като избелял черен килим, надупчен със сума ти ями, някои достатъчно големи, та в тях да може да падне цяло момиченце като нея.

Пейзаж на разрушението и развалата, но все още великолепен със спиращата си дъха красота. Небето над главата й е светлосиня купа с непосилни размери, дълбочината му е подчертана от плътна маса чисто бели облаци, които се издигат нагоре и нагоре, и нагоре, докъдето поглед стига, като грамадна кула. Птичките и насекомите са навсякъде, някои са й познати от полето, на което бяха спрели тази сутрин. Слънцето топли кожата й, изливайки енергия върху света от дъното на обърнатата небесна купа — то кара цветята по земята да растат, знае Мелани, и водораслите в морето; то слага началото на хранителните вериги навсякъде по света.

Милион миризми тежат и правят въздуха сложен.

Няколкото къщи, които виждат, са доста надалеч, но дори от това разстояние Мелани вижда белезите на разрухата. Прозорци, счупени или заковани с дъски. Врати, висящи на една панта. Целият покрив на една ферма е хлътнал, а централната му греда образува идеална, извита надолу парабола.

Мелани си спомня урока на мистър Уитакър и й се струва, че го е слушала много, много отдавна. Населението на Бирмингам е нула… Светът, който вижда сега, е построен от хората, построен така, че да отговаря на нуждите им, но в момента вече е спрял да отговаря на тези нужди. Вече е променен. Променен е, защото хората са го напуснали. Оставили са го на гладните.

Тогава Мелани осъзнава, че това са й го казвали и преди. Просто тогава тя е обръщала гръб на казаното, обръщала е гръб на самодоказващата се логика на собствения й свят и от всички противоречащи си истории, които е чувала, е повярвала само на онези части от тях, на които е искала да повярва.

Сержант Паркс се бори с логистичен проблем и все още не вижда решение.

Първоначалната му интуиция е да стоят възможно най-далеч от градовете по пътя — и изобщо от всякакви застроени места — и да извършат прехода изцяло през открит терен. Аргументите в полза на такова решение са очевидни. Най-често гладните остават близо до местата, където са били заразени или преобразени, или както там се казва. Това не е инстинкт, държащ ги до предишните им домове, а просто страничен ефект от факта, че, когато не ловуват, те най-често стоят напълно неподвижни, като деца, играещи на замръзванка. Затова градове и градчета са пълни с гладни, а в провинцията концентрацията им е по-малка — точно както беше с живите хора преди Срива.

Но в момента Паркс разполага с три аргумента, които оборват първоначалното му решение. Първият е онази шашма с температурата — нещо, което сержантът беше забелязал в практиката на теренната работа и на което учеше всичките си войници, макар че доктор Колдуел му беше възразила, че доказателствата за съществуването на подобен феномен „далеч не са убедителни“. Известните катализатори, провокиращи активност у гладните, са ендокринните феромони в потта на незамаскирано човешко тяло, резките движения и силните шумове. Има обаче и един четвърти катализатор, който става валиден нощем, когато температурите паднат. По някакъв начин гладните могат да те забележат, водени от телесната ти температура. Усещат те в тъмното, сякаш имаш на врата неонов надпис „ХАЙДЕ НА ВЕЧЕРЯ!“.

Тъкмо тук се включва и вторият нов аргумент. Ще им трябва подслон. Ако останат да спят на открито, гладните скоро ще им налетят от всички посоки. Хубаво, има и други места за подслон, освен градовете, но всички те предполагат съответен личен състав и огнева мощ за извършване на предварително разузнаване и прочистване.

Което ни води до аргумент трети. Времето. Прибежки и припълзявания далеч от всеки застроен район вероятно ще удължат маршрута им с едно трийсетина километра, което едва ли е от значение при груби сметки. Грубите сметки обаче пет пари не струват. От значение е фактът, че всяко отклонение ще ги отведе през най-пресечения и труден терен, като най-вероятно ще удвои времето за път. Да не споменаваме и това как се бяга през нива, обрасла с храсталаци с дълги по пет сантиметра бодли или през пасище, удавено в трева до коляно. На гладните не им пука от никакви рани и, стига да усещат миризмата ти, продължават бодро да търчат, ако ще до кокал да се изподерат. Хората тичат значително по-бавно през подобен терен и стават плячка значително по-лесно.

Засега крачат по третокласно шосе между две такива ниви и определено ще им се наложи да прекосят някое село. Другият вариант е да го заобиколят и да прибавят пет километра тътрене през полята.

При всяко положение сержант Паркс трябва да вземе решение много скоро.

Карълайн Колдуел преминава през фазите на скръбта като по учебник.

През отричането премина наистина много бързо, защото железният й здрав разум смачка престъпната предателска отричаща мисъл в секундата, в която тя се роди. Няма смисъл да се отрича истината, когато тази истина е очевидна и лесно доказуема. Няма смисъл да се отрича истината, дори и ако се налага да крачиш през трънаци и минни полета, за да се добереш до нея. Истината си е истина: единствената награда, за която си заслужава да се бориш. Отричаш ли я, само показваш, че не си достоен за нея.

Затова вътре в себе си Колдуел приема, че делото й — същината и смисълът на последното десетилетие от живота й — е изгубено.

И при тази мисъл си позволява да почувства цялата сила на отровния гняв и възмущението, които я изгарят отвътре като язва. Дали щеше да има някакво значение, ако Жустиню не се беше намесила, ако Колдуел беше успяла да довърши тази последна дисекция? Не, разбира се. Но Жустиню беше съумяла да похаби последните минути на Колдуел в базата. Абсурдно е да се мисли сега за другите й прегрешения, освен това основно престъпление, но и то само по себе си е достатъчно. Жустиню беше разрушила делото й и сега делото на Колдуел е изгубено. Върнат ли се в Бийкън, Жустиню ще си плати, ще плати със собствената си кариера и с изправяне пред военен съд, който най-вероятно ще я разстреля.

Пазаренето е другата фаза, в която Колдуел не се задържа дълго. Тя не вярва в Бог, нито в боговете, нито в съдбата, нито в друга висша или нисша сила, която би могла да се разпорежда с живота й. Няма с кого да се пазари. Но си дава дума — дори и в този детерминистки свят, управляван от безстрастни физични закони, доктор Колдуел си дава дума, че ако лабораторията се окаже непокътната и ако спасителният екип от Бийкън й върне записките и пробите в сравнително приличен ред, ще запали една свещ ей така, просто за да признае на вселената (всъщност нещо практически неотличимо от чистия късмет) това, че е била добра към нея.

Когато повдига тази мисъл срещу светлината и вижда колко жалка е тя, колко отчаяно двусмислена, Колдуел потъва в черна депресия.

От депресията я спасява друга мисъл: бездруго в лабораторията нямаше нищо, което си заслужава да бъде запазено или спасено. Пробите, може би, но Колдуел и сега има на разположение жива проба. Записките бяха преимуществено описателни — едно много подробно и обстоятелствено описание на жизнения цикъл на патогена (недовършено описание, тъй като все още не е виждала проба от гъбата в полово зрялата й фаза) и на развитието на заразата, и в обичайния случай, и при аномалията, която децата субекти представляват. Бездруго Колдуел знае всичко това наизуст, така че загубата на записките не е фатална.

Шанс още има. Колдуел е още в играта и възможности за работа винаги ще изникнат.

Още има възможност всичко това да свърши добре.

Редник Киърън Галахър знае всичко за чудовищата, тъй като е роден в семейство, състоящо се преимуществено от чудовища. Или може би хората в неговото семейство бяха някак си по-склонни да пускат своите чудовища на свобода.

Ключът, с който ги пускаха, беше винаги един и същ: домашна водка, варена в казана, който бащата и по-големият брат на Галахър държаха в барака зад една изоставена къща на стотина метра от дома им. Министерството на продоволствието в Бийкън официално беше против безакцизния алкохол, но неофициално нямаше нищо против, стига човек да не се показваше кьоркютук пиян на улицата и да пребиваше от бой само собственото си семейство.

И така, Галахър израсна в един странен микрокосмос, съществуващ самостоятелно в рамките на по-големия Бийкън. Баща му, брат му Стив и братовчед му Джаки изглеждаха като нормални човешки същества, а понякога дори се държаха като такива, но през по-голямата част от времето се рееха между две основни състояния: безогледно насилие по време на запоя и коматозна сънливост, когато ефектът от пиенето отминеше.

Изхождайки от тези начални условия, Галахър се мъчеше да живее в стабилната златна среда, като си отваряше очите за онези неща, които имаха силата да изкарват хората от релси, и съответно старателно ги избягваше. Той беше единственият войник в базата, който категорично отказваше утехата на двайсет и два градусовата домашна бира, варена в кофа или в някоя вана. Беше единственият, който не се оглеждаше за вълшебните гъби, когато го пратеха да патрулира вън из горите. Единственият, който не примираше от смях на номерата на оня учител, Уитакър, когато нещастникът се напиеше до смърт.

Редник Галахър винаги беше смятал, че да се носиш по средата на течението е единственият начин да не претърпиш катастрофа. Но вече отлично знаеше, че можеш да катастрофираш дори и в най-спокойните води и си мислеше: О, моля ви, не ме оставяйте да умра. Още не съм живял, не е честно да ме оставите да умра!

Толкова е уплашен, че сериозно се притеснява да не се напикае. Преди не разбираше как така страхът може да те накара да се подмокриш, но сега, запокитен в света на гладните и пред принудата да върви пеш всичките тези километри до Бийкън под закрилата само на сержант Паркс, Галахър усеща как топките му се стягат и мехурът му изпуска по малко с всяка следваща крачка.

Големият въпрос е: от кое се страхува повече? Да умре тука на пътя или да се върне у дома? Всеки от двата варианта е наситен със свой собствен ужас, ясен и жив в съзнанието на редник Галахър.

Карък си беше и карък си остана. Биеха го вкъщи и в училище, не можеше като брат си да краде цигари за момичетата зад физкултурния салон, та да му позволят да ги опипва (веднъж се пробва, но баща му го хвана да му рови из цигарите и му изби всички мераци от главата с колана си), влезе в армията, само за да се спаси от лудницата у дома, имаше тъпа татуировка със сбъркан правопис (qui audet piscitur — „храбрият риболовства“7), защото татуистът беше фиркан и изпусна първите три букви, пипна гонорея от първото момиче, което му позволи да й вдигне краката, забремени второто и избяга от нея (не прекалявай с нищо, дори с любовта), а после — твърде късно — осъзна, че чувствата му към момичето са далеч по-силни и дълбоки от единия секс. Ако някога отново се върнеше в Бийкън и я видеше, щеше да се опита да й обясни. Аз съм страхливец и безполезен боклук, но ако ми дадеш втори шанс, никога вече няма да те зарежа.

Нямаше как да стане, нали?

Ето какво обаче щеше да стане. Някъде между тази нива и Бийкън някой гладен щеше да докопа редник Галахър и да отхапе парче от него. Защото по такива правила беше устроен животът на редник Галахър.

Успокоява го само едно нещо, пъхнато в джоба на панталоните му. Гранатата. Беше се изтърколила в единия ъгъл на багажника, докато Паркс закачаше другите на колана си. Галахър я взе с намерение да му подаде и нея, но някакъв импулс го накара да я скрие и да я прибере у себе си. Пазеше си я за онази последната, измъкващата маневра.

В света имаше толкова много неща, които го плашеха до смърт. Гладните можеха да го изядат. Скитници можеха да го изтезават и убият. Храната и водата можеха да свършат и всички в групата да пукнат на пътя, на метри от Бийкън.

Ако обаче ножът опреше до кокала, редник Галахър щеше да дръпне щифта на собствения си живот. Майната й на златната среда.

Хелън Жустиню мисли за мъртви деца.

Не се ограничава, пък и не иска да го прави. Мисли за всички деца по света, които са умрели, преди да пораснат. Сигурно са милиарди. Хекатомби от деца, апокалипсиси, геноциди от деца. При всяка война, при всеки глад — изправени до стената. Твърде малки, за да се защитят, твърде невинни да се скрият от злото. Убити от луди, от перверзници, от съдии, от войници, от случайни минувачи, от приятели и съседи, от собствените си родители. От тъпи случайности и от жестоки закони.

Всеки възрастен е израсъл от дете, което е извадило късмет. Но в друго време и на друго място, късметът можеше да се окаже изключителна рядкост.

И мъртвите деца тежат върху всяка жива душа. Всеки влачи бремето на вината така, както луната влачи след себе си океаните — твърде тежка, за да я повдигнеш, твърде срасната с теб, за да й обърнеш гръб.

Само ако не беше говорила на децата за смъртта онзи ден. Ако не им беше прочела „Атаката на Леката бригада“, ако те после не бяха питали какво е да си умрял, тя нямаше да погали косата на Мелани и нищо от сегашното нямаше да се случи. Нямаше да й се налага да дава обещание, което не може нито да спази, нито да пренебрегне.

Щеше да си остане такава егоистка, каквато си беше през целия си живот, щеше да си прости така, както си прощаваха всички и да се буди всяка сутрин чиста като новородено.