Момиченцето с всички дарби

19

Оградите падат дълго преди сержант Паркс да успее да организира каквато и да било контраатака.

Нападението е не просто бързо; то е безмилостно. Гладните, които Галахър забеляза сред дърветата в източната част на периметъра, внезапно се впускат в неудържим бяг. Не преследват никаква плячка, просто тичат — и може би тъкмо това им странно поведение кара Паркс да се поколебае секунда-две, докато се опитва да разбере какво става.

Тогава вятърът сменя посоката си и миризмата го удря в носа. Противна смрад на разложение, мощна като юмрук в лицето. Войниците от двете му страни ахват. Някой изругава.

А после носът му изпреварва очите и му казва всичко. Зад първите има още гладни. Още много. Това е вонята на цяло стадо гладни, на цяла шибана приливна вълна от гладни. Твърде много са, за да може да ги спре каквото и да било.

Единствената възможност е да се опитат да ги забавят. Да се притъпи устремът на атаката, преди да са стигнали оградата.

— Целете се в краката! — провиква се сержантът. — Автоматичен режим!

И после:

— Огън!

Войниците се подчиняват. Въздухът се изпълва с гневното каканижене на оръжията. Гладните падат и биват стъпкани от другите гладни, които напират след тях. Твърде много са и са твърде близо. Огънят няма да ги спре.

После, зад движещата се стена от немъртви, Паркс вижда нещо друго. Скитници. Скитници така плътно опаковани в дебели брони, че приличат на човечетата на „Мишлен“. Някои носят копия. Други — остени, с които ръгат във врата или гърба изоставащите от стадото гладни. Поне двама носят огнепръскачки. Огнени езици ближат левия и десния край на ордата и пречат на гладните да се отклоняват от целта.

А целта е оградата и базата зад нея.

По двата фланга на стадото се движат два булдозера, остриетата на лопатите им са повдигнати и наклонени напред. Когато гладните, пръснати по краищата на стадото, се доближат твърде много до булдозерите, биват или погнати обратно към тълпата, или прегазени.

Нападението не е спонтанно действие на гладните. Стадото е умишлено подкарвано напред.

— О, господи! — обажда се задавено редник Аслъп. — Исусе Христе!

Паркс губи още миг, за да се възхити на абсолютната гениалност на атаката. Да използваш гладните като таран, като оръжие. Чуди се как ли скитниците са успели да съберат толкова гладни на едно място и къде ли са ги държали, преди да ги подгонят насам, но това явно е било просто въпрос на логистика. Самата идея да сториш нещо подобно… Величествено!

— Целете се в живите! — ревва сержантът. — В скитниците! Огън по скитниците! — Но успяват да изстрелят само няколко нестройни залпа, преди сержантът да закрещи да отстъпват, да се дръпнат от оградата.

Защото оградата ще поддаде, а стане ли това, ще се окажат затънали до шия сред гниещи канибали.

Оттеглят се в добър ред, без да спират да стрелят.

И вълната ги удря. Дори не забавят ход. Гладните се хвърлят с пълната си тежест и сила срещу телената мрежа и срещу бетонните стълбове, между които е опъната. Оградата се накланя навътре, стене и скърца, но на първо време издържа. Първите редици ходещи трупове се силят напразно.

Но зад тях се трупат още и още гладни, бутат все по-силно, концентрират и своята маса и инерция върху мястото на сблъсъка, върху слабото препятствие от преплетени стоманени халки.

Самите бетонни стълбове се накланят полека като пияни. Част от оградата пада, внезапно победена, а стълбовете биват изтръгнати от земята си и рухват, изравяйки лепкави кълба пръст, полепнала по основите им.

Десетки от племето не-знаем-че-сме-мъртви падат заедно с оградата и биват стъпкани и буквално смлени. Но зад тях идват още и още. Втурват се напред, а неуморните им крака газят ли, газят падналите.

И просто ей така, гладните са в базата.