Елмазеният дворец

67 Джостан

За един момент, който изглеждаше вечен, пушекът бе непоносим. Джаслин бе седнала до подземната река, с влажна кърпа, увита около устата ѝ, и се мъчеше да не изкашля вътрешностите си. Бе почти невъзможно да не се закашля, но когато го стореше, поемаше дълбоки глътки от горещия пушек и нещата се влошаваха. Джостан седеше зад нея. Първия път, когато се закашля, той уви ръце около ребрата ѝ и притисна устни до нейните. Тя се опита да се съпротивлява, да го избута, сметнала, че е изгубил ума си, че се опитва да я целуне. Но той издиша въздух в дробовете ѝ и след това се отдръпна. Неговият дъх също вонеше на пушек, но поне бе хладен и влажен, а не горчив и сух. Когато тя се бе съвзела, той коленичи в краката ѝ.

— Простете — прошепна рицарят.

— Би трябвало да взема главата ти — изграчи тя, но кашлянето бе минало, а единственият човек, който можеше да защити честта ѝ, бе Семиан. Който вече го нямаше.

Вторият път, когато тя се закашля, той отново ѝ направи дишане уста в уста. Част от нея трябваше да признае, че това ѝ харесва. Вместо да се бори с него, тя разбра, че иска да го притисне до себе си, да има някой, на който да се опре, дори и в последните мигове на живота си. Накрая обаче го отблъсна от себе си. Категорично, но внимателно. След това се постара да не кашля повече. Накрая легна до реката със затворени очи, плискайки лицето си, когато усетеше очите ѝ да засмъдяват. Водата бе вкусна. Престори се, че Джостан не е с нея. Постара се да мисли само за реката.

— Принцесо! Долавям бриз — каза той накрая. — Не го ли усещате?

Тя вдигна глава. Беше прав. По реката, от глъбините на пещерите, се носеше лек и прохладен вятър.

— Какво означава това? — попита тя.

— Означава, че огньовете изсмукват въздух от пещерите. Следователно, драконите вече не се грижат за тях.

Вече не можеше да се сдържи.

— Огнените спечелиха!

Джаслин искаше да заплаче. Да дойде тук бе глупаво. Нейна грешка.

— Съжалявам, Джостан. Знаех, че трябва да останем с алхимиците.

Огнените бяха мъртви. Не го бе видяла с очите си, но писъците и ревът на драконите, проехтели в тунелите, бяха достатъчно красноречиви.

— Не, принцесо. Драконите вече ги няма. Огнените победиха.

— Огнените са мъртви, Джостан — говореше с мъка. Гърлото ѝ бе пресъхнало и изгаряше. Всяка дума бе битка с пушека.

— О, да — отвърна той. Тя внезапно разбра, че той се усмихва.

— А драконите после ги изядоха — допълни Джостан. Пропускаше нещо. Изправи се с мъка.

— Какъв е поводът за радост тогава, Ездач Джостан?

Той я погледна намръщен. На два пъти отвори уста да обясни, а след това я затвори отново. На третия опит най-сетне каза:

— Простете, Ваше Височество. Мислех, че знаете.

— Какво да знам, Ездачо?

— Че Огнените… — той сведе поглед. — Ваше Височество. Огнените взеха отрова. Бутилката, която Ездач Семиан окачи на врата си, също бе пълна с отрова. Отрова за дракони.

— За какво говориш? Каква отрова за дракони? Няма такова нещо.

— Огнените, Ваше Височество, отидоха на смърт. Знаеха какво ги чака.

— Отрова?

Той сведе глава.

И тогава тя осъзна какво пропуска. Много, много по-късно, отколкото трябва.

— Тихия!

Погледът на Джостан остана сведен към земята.

— А също и Матанизкан, и Левантер. Съжалявам, Ваше Височество.

— Съжаляваш? — За момент дори пушекът нямаше значение. — Съжалявал! Каква полза имам аз от съжаленията ти! Моят дракон! Вие сте го отровили! Прекрасният ми, величествен, красив и съвършен…

„Убиец“, напомни си тя. Звяр, който се бе опитал да ги избие. Не, бе по-добре да не мисли за това. Бе ли готова да жертва Тихия, за да спаси собствения си живот? Не. Да спаси Джостан, Семиан? Не. Който и да е било? Не знаеше.

— Трябва да видя! — Тя вече бе на крака.

— О, не, Ваше Височество. Почакайте. Опасно е.

— Вие отровихте моя дракон! — разкрещя се тя. — Трябва да го видя.

— Ще трябва да почакате.

— Кого да чакам?!

— Ездач Семиан, Ваше височество. Той отиде да провери какво става. Когато всички умрат, ще се върне и ще ни каже.

— Когато всички умрат?! — Тя цялата трепереше от ярост. Ако имаше ноктите на дракон, щеше да разкъса Джостан на парчета.

— Значи все още са живи? — Тя приближи лицето си до неговото. — Трябва да има начин да изкараме отровата от тях. Отровете Бялата, щом трябва, но не и Тихия. Не и моят дракон!

Само че имаше един проблем. Алхимиците едва ли имаха противоотрова. Защо им е да имат? А и дори да имаха, щяха да им трябват часове, за да се върнат до скривалището им, и още толкова, за да стигнат до изхода на пещерата.

Тя се обърна и се затича към изхода. Не ѝ пукаше за пушека. Джостан обаче я хвана.

— Ваше Височество!

— Тихия! — пищеше тя, докато се бореше с рицаря. — Моят дракон! Не ги яж! Недей!

Джостан обаче бе прекалено силен и не я пусна. Тя му заповяда да го направи, прокле го, наруга го, преди да се задави в кашлица отново. Ръцете му обаче останаха увити около нея. Съпротивата ѝ бе безсмислена.

— Тихия — прошепна тя. По очите ѝ потекоха сълзи. Джостан все още я държеше, но ръцете му бяха нежни и в един момент ѝ се сториха желани. Тя отпусна глава на гърдите му и заплака. Там, в тъмния и задушлив мрак, тя за пръв път съжали, че е принцеса.

Спуснаха се надолу по реката, докато не видяха огромната клада на входа на пещерата. Чакаха час, може би два, преди тя да реши, че не може да изтрае повече. Бе внимателна този път, изчака Джостан да се разсее, преди да хукне покрай брега на реката и да се гмурне във водата, когато огънят стана твърде горещ. Чу крясъците на Джостан зад себе си, но не погледна назад. Когато той я настигна, двамата вече бяха навън, в реката до огньовете.

— Дръж главата си наведена! — кресна Джостан и когато минаха покрай огъня въздухът внезапно стана студен и прелестно свеж. Почувства го толкова прекрасно чист, че за момент не правеше нищо друго, освен да диша. За миг почти забрави за Тихия.

И тогава го видя. На около трийсет метра от реката, легнал по корем, затворил очи. Неподвижен.

— Ваше Височество! Чакайте!

Тя обаче не го стори, а този път Джостан не се опита да я спре. Излезе от ледената река и се затича с всичка сила, докато не стигна дракона и не падна до главата му. Тихия си бе отишъл. Тя вече чувстваше горещината от вътрешностите му.

Джостан я настигна, след това видя изражението на лицето ѝ и се вкамени.

— Той…

Джаслин поклати глава. Не можеше да продума и дума.

— Трябва да… потърся останалите, Ваше Височество. Бъдете внимателна. Другите може би…

Трябваше да я отведе обратно в пещерата. И двамата го знаеха. Тя трябваше да е там, докато всички дракони не бъдеха намерени. Не биваше да я пуска да бяга. Майка ѝ вероятно щеше да го обезглави за нехайството му. Но за един миг Джаслин го обичаше повече от всеки друг на този свят.

Просто затова че я бе оставил сама.