Елмазеният дворец

39 Клисурата

Драконът бе ранен. Кемир не бе забелязал това, когато полетяха по средата на нощта. Всъщност, сгушен в ноктите на летящия в мрака звяр, той не бе забелязал почти нищо. Видя обаче земята, огрявана от лунната светлина, не много далеч под него, но достатъчно, че да се размаже в нея, ако драконът реши да го пусне. Крилете на звяра вдигаха шум като гръмотевица, докато се размахваха.

За втори път през живота си, той започна да се моли.

В другата лапа на дракона бе Люспестият, сгушен до жената, която и да бе тя. Тя крещя, докато не прегракна.

Въздухът стана по-хладен. Най-накрая драконът кацна в едно заснежено поле, вдигайки бяла пелена около себе си, а Кемир за пореден път помисли, че е настъпил сетния му час. Звярът ги отнесе до ръба на една клисура и скочи в нея, пикирайки в пълен мрак. Когато кацна на дъното ѝ, заспа почти веднага. Кемир се сви до него и го последва, напълно изтощен.

Когато се събуди, веднага разбра, че нещо не е наред. Драконът дишаше на пресекулки, а Люспестият стоеше на муцуната му, галейки го по носа. На дневна светлина чудовището изглеждаше дори по-огромно, отколкото нощем. Главата му бе по-огромна от Люспестия, дори кехлибарените му очи бяха по-големи от човешка длан, а зъбите…

Кемир не искаше да мисли за зъбите му. Вместо това погледна нагоре. Клисурата бе стръмна и тясна, толкова тясна, че той се изненада от това, че драконът изобщо е успял да влезе в нея. Не знаеше как обаче ще излязат, а бе и гладен. Ако не бе драконът, всички бързо щяха да замръзнат. Люспестият нямаше кожи, с които да се увият, а жената явно нямаше нищо.

— Виждал съм те и преди — каза той на Люспестия. — Как се казваш?

— Кейлин. — Люспестият не вдигна глава.

— Ами тя?

— Тя се казва Надира.

— Какво ѝ е?

Когато не пищеше, жената изглеждаше замаяна. Потеше се и трепереше.

Люспестият не отговори.

— Коя е тя?

Люспестият не отговори и на това. Кемир сви рамене.

— Какво му е на дракона?

— Казва се Пряспа. Ранена е.

— Лошо ранена или…

— Не зная. Явно се е ударила по време на битката си с Буря. Но пък ѝ счупи крилото.

Кейлин поклати тъжно глава и погледна уплашено Пряспа.

— Ако го е направила, ще трябва да приспят дракона. Горкото животинче.

— Животинче? — повтори Кемир и се почеса. — Че как се приспива дракон?

Люспестият му хвърли един предупредителен поглед.

— Внимавай. Тя спи, но видя какво стана при реката. Не знам нищо, но съм чувал, че алхимиците поставят нещо в храната на драконите. Така те заспиват и изгарят отвътре.

— Виждал съм го — кимна Кемир. — Това се случва, когато драконът умре.

— Не зная. Не съм виждал дракон да умира.

— Е, ако това се случи с този, няма да се безпокоим за студа — той погледна към скалите на клисурата.

Щяха да се безпокоят само за глада.

— Предполагам нямаш идея къде може да сме?

Люспестият поклати глава. Не след дълго Кемир установи, че освен идеи, Люспестият няма храна, вода, подслон, излишни дрехи и други подобни неща, които бяха задължителни за оцеляване в природата. Имаше си обаче дракон. Това явно бе достатъчно.

Той ги остави и слезе по клисурата, като следваше малкото поточе, което бълбукаше по дъното. Докато напредваше, клисурата се стесни още повече. Мина покрай безброй много пещери. Това бе Гръбнакът на света. Надупчен като кошер. Имаше огромни пещери, в които можеше да се скрие цяла армия и малки вдлъбнатини, в които можеше да се свие не повече от един човек. Видя дървета над себе си, които създаваха постоянна сянка. Двете страни на клисурата се приближаваха все повече и повече, а поточето ставаше по-бързо и пълноводно с всяка извивка.

Внезапно скалите от двете му страни изчезнаха и той се озова по средата на стръмна гора. Той обиколи върха на клисурата и застана на ръба, търсейки просека сред дърветата. Бе високо от едната страна на планинска долина, която изглеждаше съвършено еднакво с всяка друга планинска долина, която бе виждал.

Това бе страхотно. Сега трябваше вероятно да извърви целия път на обратно.

Остана за дълго време вгледан в дърветата, после промърмори нещо. Когато Солос не му отговори, внезапно разбра, че братовчед му си е отишъл завинаги. Бяха прекарали голяма част от живота си заедно, макар и не цялата. Бяха обиколили кралствата, бяха станали наемници и мечоносци, но се бяха родили някъде тук, в Гръбнака на света. Бяха убили няколко драконови рицаря, но само защото други рицари им бяха платили затова.

А сега Солос го нямаше. Договорът с Маршал-рицар Настрия бе изпълнен и той се бе върнал на изходната точка. Имаше лъка и стрелите си, ножовете и ума си и това бе достатъчно, за да се оцелее в дивото. Не дължеше нищо на нещастниците, които бе оставил в клисурата. Можеше да прави каквото си иска.

Но бе в капан. Не можеше да пренебрегне това, на което със Солос бяха станали свидетели. Не и сам. Не и докато проклетият рицар-убиец бе все още жив. А го имаше и проблемът с дракона, който му отваряше малка, но съществуваща възможност за мъст, която не можеше да пренебрегне.

Бе в капан. Искаше отмъщение, не само за Солос, но и за всеки изгорен Независим. За да го получи, трябваше да остане с дракона, Люспестия и онази жена. Която и да бе тя.

Трябваше да им помогне.

— Мамка му!

Викът му отекна в долината и заглъхна. Никой не му отвърна. Той въздъхна, слезе по каменистата пътека и приготви лъка си. Отне му няколко часа, докато намери приличен обед и още един, докато го одере и нареже. Пътят обратно нагоре към клисурата му отне два пъти повече време. Докато се върне бе изтощен и гладен. Доколкото можеше да прецени, бе отсъствал около десет часа и никой от другите дори не бе помръднал. Освен жената, която бе наместила краката си.

Той се отпусна на земята и притвори очи.

— Ще може ли драконът ти да ни напали огън?

Люспестият поклати глава.

— Вцепенена е. Те изпадат в такова състояние, когато са ранени. Ще спи, докато ѝ стане по-добре.

— И кога ще ѝ стане по-добре?

— Ако си е счупила ребро, след две-три седмици.

Кемир отвори очи и погледна към небето. Стените на клисурата му стояха като рамка.

— Две-три седмици? — изсмя се той.

— Да.

— Значи за това време ние трябва да останем скрити от Ездачите на Шезира и да не умрем от глад. Освен това не можем да се махнем оттук, тъй като двамата с теб ще умрем от студ.

Той притвори очи и поклати глава.

— Проклет да си, драконе. За всичко.

А след това се зае с оцеляването им.

Люспестият бе напълно безполезен. Той можеше само да седи до дракона си и да го гали. Жената прекарваше цялото си време да гледа в празното пространство с отворена уста или да трепери и да крещи неща, в които нямаше грам смисъл. „Вероятно е трескава“, помисли си Кемир и реши, че по всяка вероятност ще умре. Тя обаче оцеля, а когато се съвзе, се оказа, че има идея как може да оцелеят. След няколко дни дойде при него. Нямаше ботуши, но не се притесняваше от това да стъпва боса по камъните и мъха. Всеки ден идваше с него до края на клисурата и го чакаше, докато той ловува. Когато бе готов, тя палеше огън, а двамата стояха и гледаха пламъците. Не говореха, но имаха усещането, че си споделят нещо. Че оцеляват заедно. Всеки ден той ѝ даваше най-хубавото парче месо от животното, което бе убил, а след това двамата лягаха един до друг и се унасяха. Тя не говореше много и често съзнанието ѝ отлиташе в непозната посока. Бе като изгубена, а понякога викаше. Когато я докоснеше, тя потръпваше и замръзваше. А друг път, когато си спомняше за смъртта на Солос, разчиташе в очите ѝ същата жажда за мъст, която чувстваше и той.

Тя бе добър спътник, реши накрая той. Нямаше нищо против да я остави жива.

На края на всеки от дните, те бавно се връщаха към Люспестия и неговия дракон, дъвчейки парчета сурово месо. Кейлин винаги ги чакаше. Всеки ден те се връщаха по-късно, отколкото на предишния, но той никога не каза нищо. Не ядеше много. Бавно си отиваше, в чакане драконът му да се събуди.

На два пъти Кемир видя други дракони в далечината. Гледаше ги — малки точици в небето — докато не се махнат. Така и не намериха клисурата на Пряспа.

Пряспа спа четири седмици, а не две. Докато се събуди, Люспестият бе станал на кожа и кости. Кемир и Надира го бяха оставили с дракона му, както правеха всяка сутрин. Когато се върнаха, него го нямаше.

Драконът бе буден. Въздухът миришеше на мърша.

Месо!

Кемир замръзна за миг, след което избута Надира назад.

— Бягай! Веднага!

Той пусна останките от дивото прасе, което бе убил. Чувстваше дракона в ума си. Звярът бе полудял от глад и го гледаше лакомо.

— Алхимици! — каза той на висок глас. — Ще те отведа при алхимиците, забрави ли. Изяж ме и никога не ще ги намериш!

Той отстъпи назад от прасето. Драконът се стрелна напред и го погълна на една хапка.

Гладна съм!

Мисълта ѝ прозвуча яростно.

— Къде е Кейлин?

Драконът отстъпи назад. Той усети как в мислите му се промъква срам.

Дребни Кемир, обади се звярът в главата му, този път по-спокойно. Нямаше ме дълго време и съм много, много гладна. Трябва да се нахраня, а не мога да ловувам, докато не изгрее слънцето. По-добре се махни.

Кемир отстъпи назад в клисурата и прекара нощта, прегърнал Надира, треперещ и мъчейки се да запази някаква топлина в тялото си. Без горещината на дракона, нощта в планината, дори на завет от вятъра, бе пронизващо студена.

На сутринта драконът вече го нямаше. Те потърсиха Кейлин, но не намериха и следа от него, за което Кемир не съжаляваше дълбоко. Когато драконът се върна късно следобеда, ноктите и муцуната му бяха целите в кръв, а дъхът му вонеше на мърша. „Но пък изглежда дебел“, помисли си Кемир.

Полетяха на север, където живееха алхимиците. Драконът така и не каза какво се е случило с Люспестия.

А Кемир така и не го попита.