Елмазеният дворец

38 Огледалните езера

Огледалните езера, които обграждаха Града на Драконите, се смятаха за съвършено кръгли и бездънни. Брегът не се спускаше плавно към дъното; земята просто изчезваше. Според митовете, разказвани от драконовите жреци, Божественият дракон оформил света от глина, която изпекъл на огнения си дъх. Хората в града не бяха особено религиозни, но смятаха, че жреците са прави, а Огледалните езера са мястото, в което Божественият дракон дълбал с ноктите си за глина, с която да работи. Според легендите езерата бяха обитавани от странни и чудовищни създания, които се подават посред нощ, поглъщат цели лодки, а след това потъват обратно в дълбините, без да оставят никаква друга следа от съществуванието си.

От върха на Диамантената каскада, където се бе настанил Джехал, обаче се виждаше, че езерата изобщо не са съвършено кръгли. Според него, най-вероятно те си имаха и дъно, но пък нямаха чудовища, ако не се брояха тези с човешки лица. Именно на тях той отдаваше и изчезналите лодки.

От каскадата той можеше да види и града, и Елмазения дворец. Всички те бяха на около километър под него. Водните пръски от водопадите около него им придаваха допълнителна украса.

Един ден те щяха да му принадлежат.

Зад гърба му Призрачния пляскаше във водите на Диамантената река. Над главата му премина сянка и малко по-късно кацна втори дракон. Двете чудовища се загледаха любопитно. Вторият дракон също се гмурна в реката и започна да пие, след като Ездачът му се насочи към Джехал.

— Чудех се дали ще дойдеш. Дължиш ми извинение — каза Джехал след като Ездачът свали шлема си. Трябваше да говори по-високо, за да надвика рева на водопада.

Зафир се усмихна. Не каза нищо, но застана до него и погледна от ръба.

— Трябва да бъдеш внимателна — отбеляза Джехал, — можеш да паднеш.

— И двамата можем да паднем.

— Наблюдавах те, откакто напусна гнездото. С теб няма Ездачи. Никой не знае, че си тук. Никой не знае с кого си.

Тя постави ръка на рамото му.

— А ти извика ли Ездачите си, принце мой?

— Не, естествено. Не можеш да знаеш от чия ръка са взимали пари.

— Как падна майка ми?

— От по-ниско — сви рамене Джехал, — но имам по-интересни неща за обсъждане с теб. Разбрах, че си откраднала отварите ми и си водела задушевна кореспонденция с Хирам.

Тя не го погледна.

— Бил си при новото си семейство. Как е кралица Шезира?

— Заплашена ли се чувстваш, любов моя?

— Не. А ти?

— Съвсем не.

— Не съм крала отварите ти. Взех ги, защото ти ми каза така.

— Казах да вземеш една.

— Вече са в Хирам.

— Знам.

Тя го погледна, а устните ѝ се извиха в усмивка.

— Знам, че знаеш. Видях как малкото ти златно драконче стои на прозореца и ни наблюдава с големите си рубинени очички. Колко такива същества имаш?

— Имах още едно, което ти подарих. Те са ми сватбен подарък от Тайтакей.

Зафир повдигна вежда.

— Значи все пак си е струвало да се ожениш. Какво искат Тайтакей?

— Добруването ми, най-вероятно — сви рамене Джехал.

— Това не звучи много тайтакейско.

— Искат това, което винаги са искали, но никога не ще притежават. Новоизлюпено.

За няколко мига Джехал остана загледан в бездната между него и града. Да седи тук, с крака, висящи над празнотата, бе като да лети. И то без помощта на дракон. Това щеше да е най-лесно. Да се пусне и да се отърве от всички — от Хирам и от Шезира, от умиращия си баща, от коварните Тайтакей и всички останали, които му се умилкваха, молейки го за услуги, докато криеха отровни кинжали зад гърбовете си.

И от Зафир.

Той се обърна и я погледна в очите.

— Е?

— Какво?

— Хирам сподели ли, че ме е измъчвал?

— Не. Каза, че не се бил държал като крал — изръмжа тя, — все едно е нещо ново за него.

— Той не е крал, така че не бива да се трогваме прекалено от тези самопризнания. За жалост, не го бива особено и като мъчител. Може би трябва да му изпратя някои от моите експерти. Самият аз му показах това-онова, така че вече няма как да си приказваме. Смятам да събера драконите си, когато отида на юг.

Той поклати глава.

— Честно казано съм потресен. Не смятах, че е способен на такова нахалство — след което се изсмя. — Почти си спечели уважението ми, но после ме пусна. Ако ме беше убил, изправяйки се срещу последствията от такова деяние, щях да му аплодирам от оня свят. Но после се сетих, че след като го лиших от присъствието си, той е флиртувал с теб и сега просто искам да оцветя двореца с кръвта му.

— Недей! — потрепери Зафир. — Той не заслужава да трови мислите ти.

— Ах — той пое ръката ѝ и я целуна. — Много си сладка, миличка.

Зафир отдръпна ръката си.

— Не ме докосвай. Не искам никой да ме докосва. Опитах се да мисля за теб, когато онова животно ме оноди, но сега, когато се сетя за теб, мисля за него.

Тя потрепери.

— Отвратително е.

— Колко неприятно. На Антрос му се носеше слава на голям любовник. Явно Хирам не споделя достойнствата на брат си.

— Той е един жалък пияница, който бърза да свърши. И това нямаше да успее без моя помощ. Не го ли видя с твоята играчка?

— Видях как се тресеш под него. Чух писукането ти. Голямо шоу.

— Слава на боговете, всичко мина бързо — тя направи гримаса, — но щом си го видял, не ме разпитвай повече. Какво търси Шезира в Пурпурната Шпора? Сериозно е изнервила Хирам. Знаеш, че това не помага на каузата ти.

— Сериозно? — прихна Джехал. — Не съм мислил върху това. О, повярвай ми, малко повечко търкания между двамата изобщо няма да ми навредят, но уви, опасявам се, че кралицата се е върнала в гнездото си. Вместо това трябваше да хабя чара си по противната ѝ щерка.

— Алмири?

— Не, тя е душичка. Имам предвид подобната на дракон по нрав и лице Джаслин, която е като грозно копие на майка си. Тя имаше нахалството да ме попита дали тровя баща си, когато бях пил от Скръбта.

Той отново се засмя.

— Трябва да благодаря на кралица Фион за това. По-умна е, отколкото изглежда. Бях посрещнат доста хладно, а и май казах няколко глупости. Добре поне, че тя бе достатъчно мила, за да отдаде това на проблемите от предните няколко дни.

Той пак се засмя.

— Докато търсят липсващия си дракон са успели да загубят още един.

Зафир повдигна вежда.

— Намерили прословутата Бяла, но тя ги нападнала. Грозната принцеса се опита да скрие станалото от мен, но видях, че има дракон със счупено крило. Освен това са загубили единия от алхимиците си. Забелязах и Ездач в тежко състояние. Някой го пронизал в крака. Това означава, че драконът едва ли си хвърчи просто така.

Неговият дракон.

— Когато напуснах, се чудеха какво да правят с ранения дракон — Джехал потърка брадичката си. — Сега си давам сметка, че имаха много алхимици. Повече от нормалното. Освен това вече знам точно колко дракона има там, а имам и приблизителна идея за броя на Ездачите. Принцеса Грозноватка се надяваше да не забележа тези детайли.

Той сви рамене.

— Но все пак съм впечатлен. Замислят нещо, а аз нямам идея какво е то.

Кралица Зафир поклати глава.

— Принц Джехал, това не е хубаво. Изнервят не само Хирам, но и мен. Не е нормално наблизо да има толкова много дракони.

Тя спря и погледна към града. От Елмазеното гнездо се издигна фигурата на дракон.

— Ще трябва да тръгваш — изправи се тя.

— Колко жалко. Надявах се да те имам за по-дълго.

— Сигурна съм в това.

Зафир подсвирна. Драконът ѝ погледна от реката, където се плискаше с Призрачния.

— Но не бива да рискуваме да ни засекат заедно. Трябва да се махнеш преди дракона да се издигне до нивото, в което ще види Призрачния и Изумрудено Огледало заедно.

Джехал се изправи с нежелание. Трябваше да обясни на Призрачния, че няма да може просто да се метне в пропастта и да разпери криле, а ще трябва да полети по трудния начин. Той въздъхна и тъкмо тогава кралица Зафир го изненада, като се метна в ръцете му и се притисна до тялото му.

— И на мен ми се искаше да останем заедно за по-дълго — прошепна тя.

Джехал махна косата от лицето ѝ и измърка:

— Мислех си, че като ме погледнеш се сещаш за Хирам.

Зафир направи гримаса.

— Това бе като дойдох. Сега си мисля за теб, но без дрехи.

Той я целуна и прокара ръце по тялото ѝ.

— Няма да сме разделени още дълго, любима.

— Дай ми сили да не го убия в леглото му, Джехал.

— Дай ми търпение, с което да издържа миговете без теб.

— Ще трябва пак да легна с този сакат изрод. А ти ще бъдеш с хубавата си булка. Как искам да прережа и неговото, и нейното гърло, а след това да съм си с теб.

Джехал си наложи да я пусне.

— Мисли си за това, мила, но не забравяй за Хирам.

Тя изсумтя.

— Спокойно. Той мисли само за отварите ти, лицето на майка и междукрачието ми.

Джехал я погали за последно, след което се обърна към Призрачния. Махна ѝ през рамо.

— Когато той се ожени за теб и те направи Говорител, ще можеш да прережеш колкото си гърла поискаш.

— Ще запомня това, Джехал — извика тя. — Той ще е първият. Ти ще избереш кой да е втори. Ти или булката ти.