Елмазеният дворец

9 Маршал-рицарят

Лейди Настрия, Маршал-рицар и ръководител на Ездачите на кралица Шезира, се огледа и забеляза с крайчеца на окото си своето отражение в огледалото. Видя това, което винаги бе виждала. Ниска, незабележителна с нищо жена, късо подстригана, която по някакъв загадъчен начин бе достигнала до поста Маршал-рицар на най-могъщата кралица в кралствата. Енигма. Самата тя не бе сигурна коя е точно.

Но ако бе енигма, днес бе много раздразнена енигма. Имаше проблеми с ботушите си. Колкото ѝ да ги наместваше с крак, все ѝ бяха неудобни. Сякаш за една нощ се бяха стеснили.

— Направи ли го или не?

Кралица Шезира се бе излегнала в ъгъла на стаята, в която Маршал-рицарят сменяше дрехите си с официални. „Изглеждаше далечна“, помисли си Настрия. „Разтревожена.“

— Казано накратко, не знам.

Петата ѝ най-после се намести. Сега оставаше да оправи и другия ботуш.

— Ако го е направил е било много потайно.

— Може и да сме грешали за Говорителя Хирам. Той вече не е на себе си. Може би трябваше да доведем Бялата със себе си, за да я види преди Джехал.

Лейди Настрия изсумтя.

— Ваша Светлост, Хирам мрази принц Джехал, а освен това е дребнав и отмъстителен. Изпратихте Бялата отвъд Пурпурната Шпора, защото ако я бяхте довели в Елмазеното гнездо, той щеше да намери начин да я съсипе, дори само заради старческата си злоба.

— Листра и Джаслин май също не бяха очаровани от нашия Говорител.

— Не. Бяха заети да зяпат пратеника на Валмеян, принц Тихан. Или се хилеха на глупостите на принц Тирин и братята му. Който, за огромно съжаление, несъмнено ще ни очаква при Устата на Гнева след няколко дни. Но, Ваша Светлост, да ме прощавате, но у Хирам вече няма нищо очарователно. Някога бе силен човек, никога добър или справедлив, но достатъчно силен, за да налага волята си. Но вече не е дори и това. Кралствата ще си отдъхнат, когато вземете поста му.

Шезира се изправи и започна нервно да крачи напред-назад.

— Онзи Хирам, който помнех, когато всички бяхме много по-млади, щеше да уреди някой от мъжките дракони да оплоди бялата ми женска, докато спим. После щеше да се извини, разбира се, но да вземе яйцата, които се измътят. Но той вече не е такъв човек. Ако го бе видяла снощи, щеше да знаеш това.

— Така, както го разказвате, е добре, че не го знам. Щях да се изкуша да го избавя от мъките му на място. Най-после!

Настрия въздъхна облекчено, когато намести крака си и във втория ботуш за езда.

— Не, мисля, че постъпихте мъдро, кралице моя, задето не доведохте дара на Джехал тук. Не открих нищо нередно в гнездото на Хирам, но все пак… бих казала, че принц Джехал щеше да е много ядосан, ако подаръкът за сватбата му бе развален.

След това Настрия сбърчи нос.

— Дочух някои отвратителни слухове за Хирам. В последно време развил вкус към малки момчета. Никой не го е виждал с жена от месеци, а момчетата, които чистят, започват да изчезват.

Кралицата въздъхна и Настрия се намръщи. Шезира определено не бе на себе си тази сутрин. Изглеждаше замислена и обезпокоена. И всичко това, защото Говорителят Хирам може би най-после умираше.

— Смяташ ли, че трябваше да се омъжа отново след смъртта на Антрос?

— Не! — Настрия рязко се извърна настрана, преди кралицата да се обърне към нея, и се засуети около едно копче.

— Предполагам, че не. Наистина нямаше смисъл. — След това Шезира се засмя и посочи към вратата. Двете излязоха, а после яхнаха драконите си и прелетяха разстоянието до гнездото на Говорителя Хирам в мълчание.

— Това не е лошо гнездо — промърмори кралицата, докато слизаше от дракона си, — ще съм щастлива да го имам.

— Аз лично предпочитам Наблюдателницата, Ваша Светлост — отговори Настрия, но Шезира вече се отдалечаваше, за да види Вихър и дъщерите си, оставяйки Настрия сама.

Което не я притесни особено. Сама тя се чувстваше най-добре.

По-късно, когато всички отново бяха в небето и яздеха драконите си, оставяйки Елмазения дворец зад гърба си, Настрия се замисли за двамата наемници и това как ли се чувстват те сами. „Вероятно не чак толкова добре“, каза си тя, докато ятото дракони на кралицата мина над Пурпурната шпора, за да се срещне с Белия дракон на Джехал и малкия му ескорт.

За няколко часа те минаха от южната страна на Пурпурната Шпора до Върха на Дротан — подобен на купол хълм с плосък хребет, достатъчно голям, че да побере цяло гнездо дракони. Върхът на Дротан бележеше границата на владението на Елмазения дворец. На Запад земята ставаше дори по-неравна и се издигаше към Гръбнака на Света и владението на Валмеян, Скалния Крал. На юг се простираше кралството на Жътвата, на чиито трон стоеше кралица Алифера.

„Вече не“, напомни си Настрия. Вече управляваше кралица Зафир.

Върхът на Дротан не бе точно гнездо, но Говорителят Хирам бе построил малка крепост с кошари за животни. Говореше се, че ловът по тези места е неповторим. Веднага след като Настрия се погрижи за нуждите на дракона си, тя отиде да потърси кралицата си, като знаеше къде точно се намира тя. Хирам бе построил наблюдателна кула в северната част на върха, където скалите рязко се спускаха към долината на река Яростна и след това отново се издигаха към върховете на Пурпурната шпора, на около трийсетина километра от тях. Шезира бе там и гледаше към долината, а очите ѝ бяха втренчени на север.

— Знаех, че ще Ви намеря тук. — Настрия застана до кралицата си. — Търсите Бялата, нали, Ваша Светлост?

— Естествено.

— Трябва да прелетят над планините. Техният ден ще е далеч по-труден от нашия.

— Знам. Вероятно има още няколко часа, докато се появят и все пак предпочитам да гледам. Опасявам се, че ще бъда неприятна компания, докато не видя Бялата здрава и невредима.

Настрия си позволи малка усмивчица зад гърба на кралицата.

— Малко съм изненадана, че лично не сте тръгнала да ги посрещнете на гърба на Вихър.

Шезира изсумтя.

— И двете знаем, че така няма да стигнем доникъде. Небето е безкрайно, може да минем над различни долини, да обиколим различни планини и никога да не се засечем. Просто ще се загубим. Не, ще изтърпя чакането. Трудно, но ще го изтърпя.

— Ваша Светлост, мога ли да поговоря с Вас за кралица Алифера?

— Щом се налага. Поканих я да дойде с нас на лов, преди да полетим за гостито на Възвишенията — тя се намръщи. — Жалко, че си отиде. Чудех се дали дъщеря ѝ няма да дойде, новата кралица. Коя бе най-голямата?

— Зафир, Ваша Светлост.

— Да. — Шезира се усмихна. — Още една кралица, която ражда само дъщери. Кралете могат да решат, че има тайно съзаклятие между нас. Срещала съм тази Зафир, но преди години. Нито тя, нито сестра ѝ ми направиха впечатление. Какво знаеш за нея?

— Нищо повече от Вас, Ваша Светлост.

— Наистина? — Шезира повдигна вежда. — Необичайно за вас, Маршал-рицарю.

Настрия се изчерви.

— Трябва да изпратим Ездач до новото гнездо на кралицата. Да ги помолим за благословия. Ако пратим дракона сега, ще се забавим още ден. Ако изчакаме до сутринта, ще изгубим два, докато получим отговор.

Кралицата кимна.

— Давай тогава. Изпрати Хиркалан. Той е на разположение, а и му се лети. Вихър е бавничък за неговия ловен дракон, а и за собствения му вкус.

Тонът на кралицата подсказа, че Настрия трябва да върви. Тя прехапа устна. Когато стигна вратата, се спря.

— Мога да остана, ако желаете, Ваша Светлост. До срещата с драконите има само още няколко часа.

Шезира поклати глава.

— Не, благодаря, Маршал Рицарю. Искам да остана сама. Тук ми харесва. Напомня ми за летенето с цялото това пространство около мен и искам първа да видя как Бялата долита. Освен това, ти нямаш ли сто и една работи на главата?

— Само една, Ваша Светлост — тъжно се усмихна Настрия, докато излизаше. — Да служа на моята кралица.