Елмазеният дворец

3 Наставникът на гнездото

Шезира забрави за Люспестия още докато му обръщаше гръб. След още два дни щеше да лети отново, почти от единия до другия край на кралствата. А след две седмици щеше да бъде в замъка на крал Тиан. Принц Джехал щеше да е там. Тя щеше да му даде съвършения бял дракон и най-младата си дъщеря, а в замяна той щеше да я направи господарка на кралствата. Или поне нямаше да ѝ се противопостави.

Тя се усмихна. Господарка звучеше някак неестествено. И преди жени бяха заемали престижния пост на Говорител, но това не се бе случвало от много, много отдавна. От прекалено отдавна.

Гнездото бе построено върху стръмна скала, продупчена от тунели като мравуняк. На пръв поглед не изглеждаше като нещо особено — груба, обветрена земя, чийто постен пейзаж се разнообразяваше единствено от димящите драконови фъшкии. По-настрани, докъдето поглед стигаше, се ширеха поля, по които пасеше добитък, а измежду стадата се забелязваха малките селца на говедарите. Най-забележителни, разбира се, бяха драконите. Няколко от тях винаги бяха излезли от скалите, било за да се учат или хранят, било просто за да се попекат на слънце.

Единствената сграда в гнездото бе огромна кула, която се ползваше за наблюдателница. Когато Шезира приближи портите, те се отвориха и от тях излязоха войници, които оформиха стройна линия за салют. Сред тях бе Исентин, Наставникът на гнездото, носещ одежди от драконови люспи и злато. Шезира спря пред него и той падна на колене, за да целуне нозете ѝ. Кралицата забеляза, че е остарял заради начина, по който той направи гримаса, докато се изправяше, и това я подразни. Трябваше да му търси заместник — още една беля на главата ѝ. Той бе отдаден на работата си и изключително ерудиран. Нямаше да е лесно да намери някой на същото ниво. Но ако не можеше дори да коленичи като хората…

— Хайде де, ставай най-после — изсъска Шезира, докато войниците наблюдаваха сценката.

— Ваша Светлост. — Кралицата прехапа устни, когато видя лицето му. Изглеждаше изнемощял, почти изгубил воля да се бори с живота.

— Наставник Исентин. — Тя си наложи да се усмихне и постави ръце върху раменете му. — Очите ти стават все по-остри с годините. Трябва да си ме разпознал от доста далеч.

Учителят на гнездото се поклони отново, този път не толкова ниско — лека чупка в кръста, която сякаш не го затрудни.

— Живея, за да служа на Ваша Светлост.

— И го правиш добре. — Тя мина покрай него. — Чух, че имаме новоизлюпено. Мога ли да го видя?

— Опасявам се, че не, Ваша Светлост — отговори Исентин, заемайки полагащата му се позиция — на крачка зад дясното ѝ рамо. — И това животно не иска да яде. Напусто отиват усилията ни да го отгледаме.

— Пак ли? — По лицето на Шезира се изписа раздразнение, което от своя страна я подразни още повече. Една кралица не биваше да изглежда като малко момиченце.

— Съжалявам, Ваша Светлост.

— Това е третият такъв случай за последните четири новоизлюпени. Рядко се случва толкова лош късмет.

Кралицата си отбеляза наум, че Наставникът на гнездото няма проблем да следва темпото ѝ, така че може би не беше за смяна. Още не.

— Необичайно е, Ваша Светлост, но алхимиците казват, че понякога се случват и такива неща. Обещаха, че явлението няма да е трайно.

— А ти вярваш ли им? — поклати глава Шезира. — И не ми отговаряй, Исентин. Искам от теб един дракон на месец. Всеки месец. Затова идвам. Но не затова дойдох сега.

Вече бяха оставили и последния войник зад гърба си. Минаха през портите и навлязоха в кулата без да продумват и дума.

— Желае ли нещо Ваша Светлост? — попита накрая Исентин. — Подготвени сме за Вашето гостуване. Очаква Ви топла баня, пир с гозби от всички краища на кралството, мъже и жени, които не биха желали нищо повече от това да Ви доставят удоволствие.

Явно наистина остаряваше, щом бе забравил нрава ѝ. Или просто бе упорит стар глупак, който не желаеше да се откаже от лошите си навици.

— Ако наистина желаят само това, биха могли да понаучат дъщерите си на малко уважение и добри маниери, а също и на това, че от тях се изисква преди всичко подчинение.

Отне му доста време да преглътне това, което накара Шезира да се ухили. От нея не се очакваше да говори така на публични места и нямаше подходящ отговор, с който той да ѝ отвърне. Минаха през главната зала, мрачно каменно помещение с цвета на охра, подобно на повечето стаи в долните нива на Наблюдателницата.

— И наистина трябва да направите нещо за тази зала. Например да се поставят прозорци.

Ехото на стъпките ѝ изкънтя, прозвучавайки печално и самотно.

— Дали не трябва да изпратя дъщерите си тук, а?

Стигнаха края на залата, в който се виждаше лабиринт от преплитащи се като змии вити стълбища, всички водещи до горните нива на Наблюдателницата.

— Към кабинета ли да Ви отведа, Ваша Светлост? — попита Исентин.

— Да.

Оказа се, че залата не е толкова празна, колкото Шезира си бе мислила. Тук и там се виждаха войници, които стояха на пост, неподвижни като статуи, застанали в малки ниши, в които бяха почти невидими.

Докато изкатериха стълбите до кабинета на Шезира, Исентин съвсем се задъха. „Може ли такова нещо“, помисли си кралицата. „Само сто и двайсет стъпала.“ Тя поклати глава, докато гледаше как той отваря вратата ѝ и застава почтително отстрани в очакване тя да влезе.

Но нямаше да му се размине.

Тя влезе с въздишка в кабинета си и седна.

— Доста сте остарял, Наставник Исентин — гледаше го докато изговаря думите, почувства болката му. Той очакваше да чуе това и така всичко щеше да мине по-лесно и за двамата.

— Служех повече от шестдесет години — пророни той тъжно.

— Доста повече. Наставник сте тук откакто се помня. Двайсет и пет години изминаха от първия път, когато стъпих тук.

Тя се усмихна при спомена на първото си кацане в Наблюдателницата.

— Бях на петнайсет, сгодена за крал Антрос, но първо видях вас. И знаеш ли — заговори отново фамилиарно тя, — сметнах те за изключително красив.

Гърлото на Учителя потрепери. Сякаш се опитваше да каже нещо, но думите го бяха задавили.

— И помня всичко — добави Шезира. — Помня, че ти ме защити преди всички останали, когато Антрос внезапно почина. Ако се беше обърнал срещу мен, нямаше да стана Кралица. Не съм го забравила. Вечно ще съм ти благодарна за това.

— Тогава… — И двамата знаеха какво иска той от нея. И двамата знаеха, че е невъзможно.

— Можеш да избереш следващия Наставник на Наблюдателницата и другите ми гнезда, Исентин. Ще се съобразя с преценката ти. Но не мога да те оставя господар на моите дракони. Управлението на Говорителя Хирам е към своя край и аз ще го наследя. Тук, в самотното гнездо, можех да те скрия, но в Елмазения дворец няма как да бъда придружена от старец, който едва се движи. Съжалявам. Наистина.

Тя почти протегна ръка към него. В много отношения, той бе най-старият ѝ приятел. Но преди всичко, тя бе кралица и затова само побелелите кокалчета на ръката ѝ издадоха истинските ѝ чувства.

Исентин преглътна, след което бавно се поклони.

— Разбирам, Ваша Светлост. Ще Ви намеря човек, достоен да Ви служи така, както аз вече не мога. След това ще полетя в Последен полет.

Останаха смълчани, докато Шезира не издържа. Тя стана и застана до прозореца. Гледката бе право към пропастта, която изглеждаше бездънна.

— Има и друг вариант.

Исентин не помръдна. Тя усети, че дъхът му е спрял.

— Дъщерите ми са много привързани към драконите си, а също и към теб. Алмири е моя наследница и има свои деца. Листра е обещана за принц Джехал и все още се поддава на влияние, но Джаслин… доколкото знам, тя все още прекарва много време тук.

Исентин я погледна, усмихна се и поклати глава.

— Може да изберете който си пожелаете, кралице моя, но Джаслин е твърде млада, за да е Наставник на гнездо. Тя познава драконите по-добре от много други, ала ѝ липсва опит…

И тогава той разбра какво му предлага тя.

— Ще ѝ трябва учител.

— Ще трябва да прекараш остатъка от живота си тук, обграден от тези зверове — отговори Шезира, с мъка запазвайки тона си строг, — но не мога да те оставя да полетиш в Последен полет, преди да съм сигурна, че тя е готова да те наследи.

— Да, Ваша Светлост. Благодаря Ви.

Шезира погледна настрана. Исентин почти се бе разплакал от благодарност. Тя не можеше да понесе тази гледка.

— Няма да идваш с нас към кралството на Тиан. Прекалено си стар. Вместо това ще останеш тук и ще премислиш какво има още за вършене. Няма да ти е лесно с Джаслин. Тя е горда и инатлива, като външност не е нищо особено, а на всичко отгоре си вири носа пред всеки ухажор. Може и да съжаляваш, задето не те пуснах за Последен полет.

— Ще Ви накарам да се гордеете с дъщеря си — прошепна Наставника на гнездото.

„Вече се гордея с нея“, помисли си Шезира, но това бе още едно нещо, което не можеше да признае открито. Вместо това, тя започна да крачи напред-назад, умишлено пренебрегвайки погледа на Исентин.

— Така… сега по въпроса с принц Джехал. Остават още два дни, Наставнико.

— Всичко е готово, Ваша Светлост.

— Не се и съмнявам, но все пак призови алхимика. Харос, Хурос или там както се казваше. Искам да чуя той как се е подготвил. И ако заспя от скука, напомни му, че Маршал-рицар Настрия иска да обсъди нещо с него. Явно се е сдобила с някаква бутилка, чието съдържание е неизвестно за нея.

— Веднага се заемам, Ваша Светлост.

Шезира проследи с поглед Исентин, докато той излизаше. Крачеше по-бодро, отколкото го бе виждала от години насам. Почти можеше да се излъже, че е сторила нещо правилно. Че в мрака се е процедил тънък лъч светлина.

„Още два дни“, помисли си тя. „И тогава ще продам на Джехал собствената си дъщеря. Макар самата аз да знам по-добре от всички каква е цената на дъщерите…“