Елмазеният дворец

61 Огнените

По лицето на Джаслин се стичаха сълзи. Търкането на очите не помагаше, тъй като пушекът не се махаше. Семиан ѝ бе показал как да диша през влажна кърпа като останалите, но въпреки това тя не спираше да кашля. Дори в огромното пространство на централната пещера, въздухът ставаше невъзможен за дишане. А също така и неприятно топъл, независимо от ледената река, минаваща през пещерите. Рано или късно драконите щяха да открият начин да поразят и нея.

— Върнете се, Ваше Височество — изграчи Ездач Джостан. — Няма нужда от това. Вървете в по-високите пещери, при алхимиците. Това е работа за войници.

Тя знаеше, че той е прав. Вече дори нямаше доспехи. Но докато гледаше фигурите, движещи се в пушека около нея, знаеше какво трябва да направи.

— Да не искаш да умреш опушен, Ездач Джостан? Аз предпочитам да го направя след глътка свеж въздух.

— Огнените ще победят драконите, Ваше Височество — тихо каза Семиан. — По един или друг начин.

Така се наричаха тези войници от Елмазената стража. Джаслин не ги бе чувала преди, но разпозна оръжията им. Те нямаха мечове, брадви или кинжали, само огромни щитове, способни да покрият човек напълно и гигантски арбалети, които изстрелваха стрели, големи колкото крака ѝ. Трима души бяха необходими, за да придвижат дори само един през пещерите.

Наричаха оръжията скорпиони.

— Колко войници има тук, Ездачо Семиан?

— Не знам, Ваше Височество.

— Предположи тогава. Шейсет? Седемдесет?

Докато се препъваха напред, пушекът се сгъсти, а въздухът стана по-топъл. Джаслин нямаше идея накъде отива. Просто следваха войниците. Ако се загубеха, едва ли някога щяха да намерят пътя за навън. Това бе мрачна мисъл.

— Някъде толкова.

— Срещу пет дракона. Значи на дракон се падат дванайсет души. Мислиш ли, че дванайсет души могат да надвият дракон, Ездачо Семиан? Дори ако не вземем под внимание факта, че първоначално войниците бяха сто, а драконите двама, и отново постигнаха надмощие.

След първата среща в пещерите Джаслин не бе допусната близо до Огнените. Те бяха специален легион, обясниха ѝ алхимиците. Най-добрите от най-добрите, обучавани почти от люлката да пазят редута. Не можеше сред тях да има жена, дори да е принцеса. Колкото и да настояваше, алхимиците винаги намираха начин да я спрат от това да говори със стражите. Никога не ѝ отказваха директно, разбира се, но все едно го бяха направили.

Но колкото и специални да бяха, нямаше да спечелят. Единствената надежда на Джаслин бе да се измъкне в суматохата. Или да стигне Тихия, да го накара да я чуе.

— Не е много вероятно, Ваше Височество — с нежелание отговори Ездач Семиан.

— Но те няма да се бият с драконите, Ваше Височество — намеси се Ездач Джостан. — Просто ще убият ездачите им.

Джаслин поклати глава. Ездач Джостан не желаеше да разбере това, което всички останали вече знаеха. Това, което алхимиците търпеливо бяха обяснили, за да няма объркване. Драконите действаха сами. Нямаше бунтовни Ездачи, които да управляват Тихия, Матанизкан и Левантер. Имаше бунтовни дракони.

Независимо от всичко, което му бе казано, Джостан вярваше, че отвън има хора и че всичко, което трябва да се свърши, е да се убият тези хора.

— И един Ездач стига — изръмжа Семиан. Той разбираше всичко. Джаслин бе видяла лицето му, когато вестоносецът бе дошъл. Някой го чакаше отвън и Семиан очевидно го познаваше. „Някакъв наемник“, бе казал той. „Една от по-глупавите идеи на Маршал-рицаря.“ Бе казал, че човекът няма значение, но погледът му говореше друго.

Стигнаха реката. Войниците явно я следваха, за да излязат навън. Когато напуснаха огромната пещера и навлязоха в речния тунел, пушекът стана дори по-гъст, а въздухът — горчив. Джаслин чувстваше горещия вятър по лицето си. Не след дълго те започнаха да ходят до кръста в ледената вода и да я пръскат по ръцете и лицата си, за да не изгорят. Вече не им трябваха лампи. Пещерите и пушека бяха озарени от потръпващо оранжево зарево.

— Запалили са изхода на пещерата, нали? — мисълта не ѝ бе хрумвала досега. — Как тогава ще излезем?

— През реката, Ваше Височество — отговори ездач Семиан.

— Ще плуват? В броня? — тя се изсмя, но смехът ѝ бързо се превърна в кашлица, причинена от пушека.

— Те не носят драконови люспи, Ваше Височество.

— Какво? — Тя застана на ръба на реката, напръска лицето си със студена вода и пи от нея, докато кашлицата спре. Когато погледна нагоре видя, че войниците са изчезнали в мрака. Не че имаха нужда от помощ, за да излязат. Реката ги ръководеше.

— Не носят доспехите си, Ваше Височество.

— Тогава ще ги убият, още преди да излезнат от реката! Това е нелепо! Лудост!

Джаслин удари водата. Бяха стигнали чак дотук, бе изтърпяла ужасна болка, а сега трябваше да се връщат обратно през пушека. Вероятно щяха да се изгубят в голямата пещера, а дори и да не го направеха, пушекът щеше да ги довърши. А без броня войниците нямаше да направят нищо. Никой нямаше да се измъкне.

— Не съвсем. — Ездач Семиан започна да съблича доспехите си.

— Ваше Височество, ще се наложи да поплуваме.

— Накъде, Семиан?

— Докато минем покрай пожара на изхода на пещерата, Ваше Височество.

— А после? Смяташ, че ще можем да си плуваме надолу по реката без драконите да ни забележат?

— Точно така — каза Семиан. Той вдигна щита си и промуши два пръста пред дупка, издълбана в него. След това показа на Джаслин двата ремъка около нея.

— Когато моментът настъпи, легнете по гръб във водата, Ваше Височество. Дръжте ремъците и докоснете устата до дупката. Щитът ще си плава, а Вие ще можете да дишате. Не плувайте, просто се носете по течението. Нека водата Ви отнесе нататък.

— Когато моментът настъпи…

Семиан свали напълно бронята си и потъна във водата.

— Ако огнените се провалят, ще се опитам да разсея драконите. Ако доближа дотолкова, че Матанизкан чуе гласа ми, може и да я накарам да ми се подчини. Ще разберете дали съм успял и тогава ще тръгнете.

— Ще те хванат. — Джаслин погледна към Семиан. Вече едва различаваше силуета му в мъглата. Раменете и главата му все още бяха над водата. Правеше това за нея, разбра тя. Не ставаше въпрос за някой план на алхимиците. Това бе негова идея. Щеше да я спаси. Тази мисъл я накара да се почувства странно. Понечи да стане и да му нареди да се върне, но след това се спря.

Така или иначе, вероятно всички щяха да умрат.

— По-добре да умра така, както искам аз, а не някой друг — отговори ѝ той.

Така му бе казала и тя, когато бе настояла да дойде с войниците и да се опита да избяга. Бе полугол, въоръжен само с меч, който висеше на кръста му. Бутилка с някаква течност висеше от врата му, а до него имаше щит, голям колкото врата. Джаслин гледаше занемяла как той се отпуска във водата и вдига щита над себе си. Това бе лудост.

Тя прехапа устни и го изпрати с поглед, докато той послушно заплува към смъртта си.