Елмазеният дворец

30 Майсторът на Словото

Градът на Драконите се намираше зад Елмазения Дворец, сгушен между планините на Пурпурната Шпора и Диамантените Водопади. Градът бе малък спрямо стандартите на кралствата, но богат, пълен с благородници, рицари и скъпоценности. От двете страни на града и двореца блестяха водите на Огледалните езера. На югозапад, единствената посока, отворена към владението на Говорителя, бяха Полята на Гладната Планина, сива пустош, намираща се в централните кралства. Ако денят бе ясен, човек можеше да погледне през прозорците, намиращи се на върха на Кулата на Въздуха, и да види всичко чак до клисурата на река Яростна, на около сто и шейсет километра от града. Днес обаче някой бе построил висока временна кула от дърво, която се намираше недалеч от портите на двореца. Въздухът бе мръсен и сив, но все пак, ако някой имаше добро зрение, щеше да различи двете фигури на върха на кулата. Може би същият този някой щеше да разбере, че прахът е вдигнат от десетте хиляди маршируващи войници на Елмазената стража, които се приготвяха за предстоящите през следващите няколко седмици церемонии.

Бе нужен обаче орлов поглед, за да се различи кои са фигурите на кулата — самият Говорител Хирам и майсторът-алхимик от ордена на Люспестите. Треперенето на Говорителя бе дори по-силно от обичайното, а лицето му бе изкривено от това, което някой би изтълкувал като вълнение, но бе по-скоро гняв. Майсторът-алхимик, от своя страна, изглеждаше пребледнял като платно.

— Н-ннищо?

Алхимикът се казваше Джейрос, Гранд-майстор и Втори лорд от Ордена на Люспестите. Възможността вече да е първи лорд до голяма част допринасяше за безпокойството му. Той се поклони толкова ниско, колкото може без да падне.

— Нищо, Ваша Светлост. Гранд-майстор Белеферос изрази позицията си пред всички от двора на крал Тиан. Никой не е закачал дракона на кралица Алифера, нито я е атакувал във въздуха. И да е имало убийство, то не е дошло от гнездото на крал Тиан.

— И това е всичко?

— Принц Джехал го притисна пред много свидетели. Гранд-майстор Белеферос отказа да поясни дали смъртта на кралица Алифера е резултат от инцидент или зла умисъл, макар да намекна за някаква връзка между Алифера и брата на Тиан. Принц Джехал не бе никак доволен от това.

— Братът на Тиан? — излая Говорителя. — Евнухът Метероа? Глупости! Ами кралица Зафир?

— Не намерихме нищо, което да я уличава във вина.

— И след това Белеферос е изчезнал — изръмжа Хирам.

Вторият лорд се поклони още веднъж.

— Отвлечен. Принц Джехал каза, че стражите му са били намерени мъртви, с прерязани гърла. Самият майстор… — Джейрос сви рамене.

— Принц Джехал казал! — изригна Хирам. — Н-нне вярвай и на дума, дошла от тази змия.

— Ваша Светлост, гранд-майстор Белеферос избра думите си пред двора на крал Тиан много внимателно. Имаше обвинение не в това, което каза, ами в това, което спести. Не каза, че смъртта на кралица Алифера е била инцидент, Ваша Светлост.

— Разбира се, че не е била — тропна Хирам с крак. — Т-ттрябва да открием кой го е отвлякъл, Джейрос. Сега п-ппо другия въпрос. Н-ннамери ли доказателства как п-ппринц Д-дджехал убива к-ккрал Тиан?

Джейрос нервно се размърда.

— Ваша Светлост, няма никакво доказателство, че крал Тиан изобщо е тровен — той сви устни. — Даже открихме, че може би има някаква истина в слуховете, че принц Джехал е намерил нещо, което подобрява състоянието на баща му.

Той се намръщи.

— Не е съвсем ясно… как е намерил отварата.

Хирам изсумтя.

— Ако има отвара, т-ття идва от в-ввас. К-ккарай по с-ссъщество!

— Ваша Светлост, точно затова става дума. Отварата не е дошла от нашия орден. Ние…

Той се поколеба, но не можеше да премълчи подозрението си. Вече не.

— Мислим, че произходът ѝ не е от кралствата.

Лицето на Хирам потъмня. Той се закашля и треперенето му стана съвсем ясно. Джейрос не разбра веднага, че Говорителя му се смее.

— П-ппълен п-ппровал, Джейрос. Не си н-ннамерил н-нникакви отговори за мен, а-а-ха сега и т-ттова? Х-ххубаво. В-ввърви си, Джейрос. Ще п-ппризова к-ккралица Зафир и п-ппринц Джехал. Ще р-рразбера кой е убил Алифера, а после и к-ккой алхимик прави отвари за Джехал.

Алхимикът отстъпи назад, а след това си тръгна, като не спираше да се покланя. Стълбищата надолу бяха вити и опасни. Хирам си пожела вторият лорд да падне и да се пребие. Да си счупи нещо, не повече. Хирам все пак не желаеше да загуби и втория си лорд, независимо от това колко празнословен беше.

Той въздъхна, най-после останал насаме, и се загледа в полята пред себе си. Легионите му се бяха подредили — двайсет фаланги, всяка от по петстотин човека. Щяха да присъстват през цялото време, докато драконовите крале и кралици се събираха, за да видят как предава властта на своя наследник. Те бяха част от наследството, което всеки Говорител предаваше на друг — десет хиляди отлично тренирани воини, от малки обучавани да се бият. Видя му се странно, че толкова много хора биха посветили всеки миг от живота си на такова съвършенство и не биха пожелали да изпитат уменията си в истинска битка. Лоялността им, знаеше той, бе безрезервна и непоклатима, втълпена в главите им от момента, в който се бяха родили. Силата и безстрашието им също не подлежаха на съмнение, изковани в годините на жестоки тренировки и закалени от алхимическите отвари, които изпразваха съзнанието им от съмнения. Според легендите, дори драконите не можеха да ги спрат. Но дали не го мразеха тайно? Не го ли презираха? Не виждаха ли собствената си сила спрямо тази на този умиращ владетел? Не се ли питаха кой е той, за да ги командва?

Той погледна настрана. Преди година щеше да се изсмее на подобни мисли, но преди година той бе друг човек. Все още силен, все вярващ на самозаблудата, че годините не са го докоснали. Все още мечтаещ, че властта му на Говорител ще продължи, че ще може да принуди Шезира да се омъжи за него в замяна на това да стане негова наследница. Или, по дяволите договорите и пергаментите, да се омъжи за Алифера и да направи нея владетел. Все още спеше с жени, вместо да лежи в чаршафите си, вмирисан на собствената си урина, крещящ на слугите си да почистят.

А сега Алифера бе мъртва, а Шезира нямаше да го погледне. Дори слугите му бягаха. След още година, най-много две, щеше да е като Тиан, безполезен разлигавен старец. Каква ирония бе това, стари врагове като тях двамата да останат забравени, всеки от тях легнал в локва от собствената си слюнка.

Не! По-скоро щеше да избере бързата смърт. Нека легионерите го убиеха, нека нахранеха с него собствените му дракони, така както бяха загивали старите Говорители, преди Нарамед да наплаши на драконовите жреци.

Чу как стълбите изскърцват зад него и се обърна, за да види как една глава се подава от кулата на слънчева светлина. Главата бе почти напълно плешива, а останалата коса бе побеляла. Лицето ѝ бе сгърчено от болка и останало без дъх.

— Извикали сте ме, Ваша Светлост?

— Н-нне, Херлиан, М-ммайсторе на Словото.

— Тогава ще сляза обратно долу, Ваша Светлост, и ще ми позволите да хвана скъпия ни втори лорд и да го набия с пръчка. Много съм стар за тези стъпала. Той смяташе, че Ви трябвам за някои изявления.

— К-ккъм п-ппринц Д-дджехал и к-ккралица З-ззафир, но това не е спешно. П-ппонеже си дошъл обаче, остани с мен.

— Щом трябва, Ваша Светлост. — Майсторът на Словото се покатери с мъка на покрива, — но Вие ще ми опишете гледката. Очите ми вече са стари, както и останалата част от тялото ми.

— Искам да те п-ппитам нещо, М-ммайсторе. К-ккакво ще пише в к-ккнигите ти за мен?

— Ха! — Херлиан се изкикоти. Смехът му звучеше като трошенето на стари съчки.

— Ако ги пиша аз, ще пише, че сте бил ужасно малко момче, което никога не е посещавало уроците си, не е слушало какво му казват възрастните и е направило живота на учителя си кошмарен.

Майсторът на Словото приближи ръба на кулата и погледна надолу.

— Дълго падане, а? Ще спомена и това как един инатлив драконов рицар е заел пост, който се полагал на брат му. Знам, че не искахте. И нямам предвид поста на Говорител, а ролята на първороден.

— История, Майсторе на Словото, минало. Това е всичко.

— Историята е всичко, което съм, млади Говорителю Хирам. Ако искате ласкателства, вземете си ласкател, който да ви придружава по стълбите. Знам какво си мислите. Мислите си за книгите, пълни с истории за Вишмир и останалите Говорители от стари времена. Хи-хи. Не забравям, както виждате. Помня как очите ви светваха, когато най-после се съгласявах да Ви разкажа за тях. Главата, посветена на вас, ще е доста по-кратка, Ваша Светлост. Десет години на мир и просперитет, през които нищо важно не се е случило в кралствата, а обикновените хорица са били оставени на мира да живеят обикновения си животец до дълбока старост. Това е историята на всеки истински добър Говорител. Тя е достатъчна.

— Д-ддали?

Херлиан сви рамене.

— Поне за останалите от нас. Ако не е добра за Вас, кажете ми какво искате и ще го напиша. Ще опиша войни, ако искате. Победи, приключения, принцеси, падащи в краката ви. Каквото искате. Колкото слава искате.

— Н-нне, М-ммайсторе, няма да е необходимо — поклати глава Хирам, мъчейки се да прогони тежестта на отчаянието, което го измъчваше напоследък. Това бе всичко, значи. Ще бъде запомнен като добър Говорител, понеже никой друг не е направил нищо. Но за какво тогава да бъде помнен?

Той седна, знаейки, че така позволява и на Херлиан да седне.

— Н-нносиш ли си мастилницата? Нека п-пповикаме п-ппринц Д-дджехал. Една екзекуция, която да бъде като б-ббележка под линия за моето управление.