Елмазеният дворец

16 Независимите

Солос нагази в калта, следван от Кемир. От дясната му страна тя ставаше все по-дълбока и хлъзгава, докато не стигнеше водите на планинско езеро. Наляво калта си оставаше рядка, но гората бе плътна и имаше още корени и паднали клони на пътя. Слънцето вече се бе спуснало зад единия от върховете, заобикалящи езерото, и след още половин час щеше да се е стъмнило.

„И тогава“, помисли си мрачно Солос, „сериозно ще загазим“.

А преди два часа идеята му се бе сторила добра. Ездач Семиан ги бе отвел по-навътре в планината. Солос пресметна, че са на около 80 километра на югозапад от лагера си, когато Семиан започна да се спуска, а след това кацна до брега на езерото. Бяха видели селото и Семиан бе намерил място, на което да ги остави, само на около два километра по-навътре. Денят преваляше, но разстоянието не бе много и Солос бе убеден, че лесно ще стигнат селото преди свечеряване.

И тогава бяха попаднали на калта.

— Ще ни трябват дъски — изръмжа Кемир, — големи и дълги, за собствен преносим път. С дупки за въжета, с които да ги вадим от калта. Помниш ли това?

— Да. Но беше отдавна.

— Вярно е.

— Това място те връща към спомените. Нямам търпение да се разкараме от тези гадни планини. Не знам защо изобщо се съгласих да се върнем тук.

Солос сви рамене. В интерес на истината и той мислеше същото.

— Вече няма значение.

Продължиха напред. Слънцето слезе още по-ниско и небето притъмня, а калта оставаше все така рядка. Селото сигурно вече бе на половин километър, но краката на Солос го боляха от усилието.

— Ботушът ми се заклещи. Мога ли да те намразя вече?

Солос чу оплакването на Кемир с половин ухо, когато спря. Имаше чувството, че го наблюдават.

— О… — забеляза как нещо помръдва между дърветата. Нещо, което го наблюдава. Разкъсвач. Много бавно Солос свали лъка от драконова кост от рамото си.

Разкъсвачът бавно приближи. Една от лапите му потъна в калта. Съществото направи крачка назад и отново ги загледа.

— Виждаш ли…

— Да — промърмори Кемир — тъкмо си мислех, че единственото хубаво на тая кал е, че нищо голямо не е толкова глупаво, че да нагази в нея, за да ни изяде.

— Но там то е на твърда земя.

— Значи предлагаш да идем към него, така ли?

В това време разкъсвачът отново стъпи в калта и този път не се отдръпна. Вместо това започна да приближава, стъпка по стъпка. Солос се огледа наоколо. Бягството бе изключено. Повечето хора умираха при срещата си с разкъсвач. Онези, които оцеляваха, го правеха, покатервайки се на дърво и неумирайки от глад преди разкъсвачите да се отегчат и да си тръгнат.

Но пък Солос имаше лък, достатъчно мощен, за да покоси драконов рицар. Ако успееше да улучи разкъсвача, където трябва… но проблемът бе, че звярът се канеше да нападне всеки момент, а тетивата му дори не бе опъната. Ръцете му се снижиха към кръста, където бяха двата му дълги ножа. Това бе безумно. Разкъсвач не можеше да бъде поразен с нищо по-малко от кавалерийско копие. Бронята също нямаше да му помогне. Зъбите на чудовището можеха да минат през всичко по-меко от стоманена ризница. Но нямаше просто да се предаде. Винаги имаше шанс. Винаги можеше да извади късмет и…

„Те ловуват в глутници“, спомни си тогава той. Калта щеше да ги забави. Нямаше да са бързи като мълнии, а просто много бързи.

„По дяволите“, помисли си Солос. „Ще пукна.“

Разкъсвачът разтвори челюсти и нападна, а времето сякаш забави ход. Въпреки калта, Солос усети как земята се тресе с всяка стъпка на чудовището. Пусна лъка и извади ножовете си. То идваше за него. За части от секундата се почувства неспособен да мръдне. Но в последния възможен момент ръцете и краката му се задействаха. Той не опита да отскочи, а само се хлъзна настрана от пътя на звяра. Докато се движеше се извъртя. Единият нож се насочи право към лицето на разкъсвача, за да го разсее. Другият описа смъртоносна дъга към мястото, където трябваше да е гърлото на съществото.

И всичко това напразно. Може би, ако не беше калта…

Първият нож пропусна. Вторият удари, но после изскочи от ръката на Солос. А след това разкъсвачът се заби в него. Силата на чудовището го изтръгна от калта и го подметна във въздуха. В рамото му се забиха зъби, а остра болка прониза глезена му. Той падна по гръб и въздухът изскочи от дробовете му. Разкъсвачът се втурна към него, кошмарно създание, смес от зъби и нокти. Но нещо не бе в ред с него…

Той вдигна ножа си с две ръце към чудовището и притвори очи. Разкъсвачът връхлетя отгоре му с разтворени челюсти. Почувства остра болка и след това всичко потъна в милостив мрак.

Почувства, че е в басейн, далеч от Гръбнака на света. Едно от тайните места, които Независимите знаеха. Водата бе леденостудена. Тъмнината бе абсолютна, тишината — ненарушима. Бе сам. Напълно сам, заради това, което кланът правеше, когато момчето ставаше мъж. Но сега кланът му го нямаше и той се чувстваше по-самотен от всякога. Единственият му приятел бе Кемир…

Нещо го хвана за крака. Бе изненадан и изтеглен толкова бързо към водата, че дори нямаше време да си поеме дъх. Водата стана ледена и той изпита невероятен студ преди мракът да се превърне в светлина, а водата в огън, който изпепели плътта и костите му.

А след това видя лицето на дракон.

Нещо го удари. Той отвори очи и светът и болката се върнаха с пълна сила. Лежеше на влажен и мръсен под. Всичко го болеше, а бузата му бе подпряна в нечий ботуш.

— Добро утро! — поздрави го глас твърде шумен и в същото време далечен. Главата го болеше. Опита се да се изтегне, но от това получи такива болки в ребрата, че спря.

Веднъж бе видял човек, шибнат от опашката на дракон. Това се бе случило в гнездото на кралица Шезира. Жертвата бе прелетяла няколко десетки метра и повече не се изправи. Но ако беше оцелял, човекът щеше да се чувства като него.

Освен…

Какво ставаше след смъртта? Помнеше разкъсвача ясно, така че вероятно това се бе случило. Драконовите жреци казваха, че всички отиват при Великия небесен дракон, за да бъдат изваяни в нови души от голям космически огън. Но драконовите жреци бяха луди.

— Цял ден ли смяташ да лежиш?

— Кемир? — попита той и се опита да помръдне. Лоша идея.

— Какво стана с разкъсвача?

— Получи стрела в главата. Същото се случи и с приятеля му.

— Всичко ме боли.

За миг Солос изпита неудържимия порив да се изправи и да се огледа, за да е сигурен, че от него не липсват части. В крайна сметка, едно ухапване стигаше, за да останеш без ръка или крак.

Дори мисълта за движение му причини убийствена болка.

— Ребрата ми…

— Абе като те гледам нямаш нищо счупено. Раната на рамото ти е гадна и ще трябва да я провери някой с повече познания от мен. Иначе си добре. Но вероятно целият си в синини от онова чудо. То те прасна като таран. Цяло щастие е, че не се пльосна отгоре ти.

— Аз пък мислех, че се е пльоснало.

— Не баш. Някак си отскочи от теб и падна на една страна. Иначе нямаше да мога да те издърпам от тая кал. Противно нещо.

Много бавно Солос се претърколи по гръб. Реши да си поеме дълбока глътка въздух, а после се отказа.

— Ужасно ме боли глава. Имаш ли някаква вода? — той се намръщи.

Инстинктивно посегна съм ножовете си, за да е сигурен, че са там. Но не бяха.

— Къде сме?

— В село на Независимите, приятелю. У дома, дето се вика.

— Къде са ми ножовете?

— Добре, значи бързаш за лошите новини. Затворници сме на Независимите. Това би било по-точно описание.

Солос премигна и внимателно се огледа наоколо. Обкръжаваха го грубо направени дървени стени. През процепите се процеждаше слънчева светлина.

— Затворници ли? Защо?

Кемир се размърда.

— Абе малко се… поскарахме.

— Какво си казал?

— О, нищо лошо. Нахлух в селото им в ранните часове на утрото, което едва ли помогна много, и понеже те носих на гръб, нямах възможност да споря. Попитаха ме дали имам нещо общо с дракона, който били видели по-рано, и аз им отговорих положително. Питаха ме дали драконовите рицари ще се върнат да изгорят селото и аз казах, че да, вероятно, това е, което обикновено правят. Освен ако Ездачът не търси солена риба, което е малко вероятно. Те сметнаха, че им се подигравам.

Солос погледна отчаяно към тавана. Поне не изпита болка при това си действие.

— Стига се цупи! Както казах, бе нощем и аз ги събудих всичките, та бяха леко ядосани. Е, малко ги и понаругах, но пък те мъкнах през цялата тая кал часове наред. Не помня колко пъти съм падал и бях много ядосан. Тая гадост бе достатъчно рядка, че да ме погълне, дори и ако бях сам.

— Добре де, спокойно. — Солос си наложи да игнорира болката, пое си дълбоко дъх и се изправи. И едва не падна отново.

Кемир го хвана.

— По дяволите! Не ми каза, че съм си счупил глезена.

— Сериозно? — Кемир се наведе. — Не видях това. Дай да видя!

— Не! Недей! — Той залитна напред-назад, опитвайки се да запази равновесие. — Оу!

— Не си го счупил. Само си го навехнал.

— Как разбра? Ох! Спри веднага!

— Виждаш ли? Костите са си на мястото. Трябва да го увиеш и ще си като нов. След няколко дни, де.

Не можеше да стои на един крак. Опита се да седне, но пък тогава го заболяха ребрата. Накрая Солос отново легна на пода, връщайки се там, откъдето бе започнал.

— Та, намерихме селото, за да бъдем затворени в него.

— Аха. — Кемир сви рамене и удари по стените. Колибата изглеждаше готова да се разпадне.

— Чак затворени не сме. Можем да се махнем, когато поискаме. Малко ме съмнява, че ще опитат да ни спрат. Разбира се, без ножове, лъкове и брони няма да стигнем далеч, особено предвид състоянието ти. Пък и не знаем накъде точно трябва да тръгнем.

— Страхотно, Кемир, благодаря ти.

— Пак е по-добре, отколкото да бъдеш изяден от разкъсвачи — изсумтя Кемир.

— Като го погледнеш от тази страна…

— Нито пък толкова тъпо, колкото да киснем с онези рицари…

— Сега като го казваш…

Кемир легна до Солос и двамата се взряха в тавана.

— Забелязах едно нещо, докато си викахме един на друг.

— Какво е то?

— Драконът на Семиан не е първият, който са забелязали по тези места.

— Сериозно?

— Видели са и някакъв друг. Може би белият.

— Може ли тогава да ни върнат нещата и да ни покажат къде е той?

— Надали.

За дълго време останаха легнали в мълчание, загледани в сламения покрив.

— Много паяци има там — каза след известно време Кемир. — Знаеш ли, може…

— Не.

— Но винаги…

— Казах не!

— Добре.

Солос чу как отвън говорят мъже. Повечето звучаха уверени, като на хора, които си вършат работата, но дочу и неясни думи, произнесени шепнешком. Подслушваха ги. Той знаеше какво си мисли Кемир, но нямаше да го използва, докато не ги оставеха без друг изход. Когато го вържеха за кол и запалеха кладата под краката му, тогава щеше да им каже за мъртвия дракон.