Елмазеният дворец

62 Разпад

Изкачването по стълбите до върха на Кулата на Въздуха се оказа по-трудно, отколкото отпреди седмица. По средата на пътя Хирам се спря, за да си поеме глътка въздух. Погледна към ръцете си. Трепереха. Усещаше болестта и в краката си, и в речта си, която отново започна да заваля.

Дали обаче бе заради болестта?

Или заради това, което бе узнал?

Но не, той не знаеше нищо. Само подозираше.

Но от друга страна, принц Джехал го бе подкрепил, бе предал Шезира и бе направил Зафир Говорител. Освен това помнеше какво му бе казал Джехал в Залата на Кралете. Помнеше и какво му продумаха на ухо, че Джехал и Зафир са любовници. Първоначално той бе отказал да го повярва. След това бе потърсил източника на слуха. Не можеше да е сигурен кой го е пуснал, но изглеждаше, че е тръгнал от Кулата на Здрача. Което означаваше, че идва от Шезира. Дали просто я бе яд и клепаше Зафир в отчаян опит да обърне решението на кралете и кралиците? Нямаше да стане. Силвалан не се интересуваше от тези неща, а Наргон щеше да е доволен.

„Късно е, Шезира. Вече и аз не мога да го променя, дори да исках.“

Той отново тръгна нагоре по стълбите и накрая стигна върха на кулата. Обикновено тя бе шумна заради слугите, които тичаха нагоре-надолу по етажите, но днес бе тиха и почти празна. Вратите на горните два етажа бяха охранявани. Войниците бързо го пуснаха да мине, но обикновено не бяха тук.

„Трябва да я следя. Да разбера къде ходи. Да знам какво прави, с кого се среща.“

— Милорд.

Той се спря. Бе се унесъл в мислите си и не бе видял Зафир. Тя стоеше в малкото антре, което разделяше личните ѝ покои от стълбището.

— К-ккакво правиш тук?

Зафир се изправи. Тя сведе смирено поглед и му показа това, което има в ръцете си.

— Бродерия, милорд.

— Бродерия? — Хирам поклати глава. — И не ме наричай така.

Тя бе започнала да го нарича „милорд“ веднага след сватбата. В началото това му бе доставило удоволствие, но сега му се струваше, че я прави слугиня. Все едно нарочно го казваше, за да издигне стена между двамата.

— Мигар не искаш това? Не трябва ли да седя в хубавата си кула, докато ти управляваш кралствата?

— Едно от тези к-ккралства е твое, Зафир. Няма нужда да се отказваш от него.

— Ала другите крале и кралици ще го очакват. Така трябва да направи Говорителя, в крайна сметка.

— М-мможеш да бъдеш р-рразлична — той се спря. Говореше глупости. А и не затова се бе качил в кулата. — Н-нно ти ме извика, кралице моя. Заради от-ттварите?

— Да. — Зафир се усмихна и го покани в стаите си. От другата страна на антрето имаше друго стълбище, което водеше до върха на кулата и към стаята, в която кралицата се обличаше. Освен това имаше голяма зала за аудиенции, която се бе превърнала в спалня. Зафир щракна с пръсти. Един човек дойде с два бокала. „Изглежда едър и недодялан за слуга“, помисли си Хирам. Лицето му бе непознато.

— Н-ннов с-сслуга?

— Не съвсем, милорд. Той дойде скоро и донесе подарък.

Тя взе чашите и предложи една от тях на Хирам, след това седна и отново се захвана с плетене.

— П-пподарък? Не съм чул за и-иидването на Ездач в гнездото ми през нощта.

— В гнездото ли, милорд? Аз не съм казала, че той е дошъл на гърба на дракон.

Хирам подуши чашата, която Зафир му бе дала. Очите му се разшириха.

— З-ззначи наистина имаш още.

— Да, милорд. Вече имаме достатъчно. Споразумях се с принц Джехал.

Докато говореше, тя поглеждаше към Хирам, макар основно да се взираше в плетката си.

— Усойницата — дори името караше Хирам да се чувства, все едно са го промушили. — К-ккакво споразумение сте п-ппостигнали, милейди?

— Такова, което ме устройва, милорд.

— Носят се с-сслухове, Зафир.

— Слухове ли, милорд?

Тя се спря и го погледна, невинна като дете. За момент Хирам се замисли какво всъщност прави. Имаше всичко, нали така? Всичко, което искаше. Защо трябваше да го рискува с неподплатени с факти обвинения?

Само че ставаше дума за Усойницата. Той бе длъжен да разбере истината. Дори тя да му костваше всичко.

— Да, милейди. Слухове. За теб и Д-дджехал.

— Същият Джехал, който отне живота на майка ми? — погледът ѝ го накара да замръзне.

— Н-нне съм з-ззабравил, милейди.

— Изпий си отварата, милорд. Възстанови се, поне малко.

Тя се усмихна, изправи се и дойде до него.

— Вярно е, постигнах споразумение с Джехал. Ако трябва, ще ти кажа всичко, което би искал да знаеш.

Тя нежно докосна ръката му, след това постави ръце на раменете му. Хирам въздъхна и отпи от чашата, докато пръстите ѝ разтриваха мускулите му.

— Сигурно си изтощен.

— Да. — Хирам пресуши чашата. Усети как отварата прониква в тялото му, гореща и силна.

— Ето какво е споразумението ми с Джехал. Вече няма да има отвари за теб. Никога.

Ръцете продължиха да го масажират.

— Болестта ти ще се влоши, като тази на крал Тиан. Аз ще бъда Говорител, а Джехал ще е мой любовник. Когато му дойде времето, ще ме наследи. А ти, милорд, ще бъдеш поддържан жив, в затвора на собственото си тяло. Да ни гледаш и да ни се радваш.

Хирам се вцепени. Той си повтори наум думите два или три пъти преди да разбере, че няма грешка, че тя говори сериозно. Изправи се от стола си и залитна. Нещо не бе наред. Стаята се въртеше. Почти не чувстваше ръцете и краката си. Като че ли…

Той се протегна към нея и тя се отдалечи от него, докато съскаше като дива котка.

— Не ме докосвай! Никога повече!

— Б-бболест-тта…

— Се влошава, а? Да, милорд, тази отвара е малко по-различна. Сега състоянието ти ще се влоши доста по-бързо. Моля се да станеш безполезен като крал Тиан. И то бързо.

Той имаше кинжал, някъде по ремъка си. Два пъти се опита да го хване и чак на третия път ръцете му се сключиха около дръжката.

— Ах, т-тти… — простена той. — З-ззлобна, к-кковарна…

Между двамата имаше стол, но кинжалът вече бе в ръката му. Главата започна да го цепи.

— Какво аз? Да не би ти да си различен, милорд! — изсъска тя и се отдалечи от него, завивайки зад една маса. — Ти предаде кралица Шезира, най-могъщия другар, който някога си имал. Наруши договора на своя клан. И за какво? За каква ме мислиш? Ти ме взимаш в леглото си, а после стенеш за майка ми, докато спиш! За теб не бях нищо повече от играчка, която да ти напомня за миналото. А да, а също и да ти носи отвари. Как можах да забравя за отварите…

Хирам с олюляване обиколи масата и замахна. Зафир ловко отскочи.

— Аз… обичах…

— Обичаше себе си, милорд — изсъска тя с омраза.

— Алифера. Обичах… Алифера… — той се чувстваше все едно е препил. Главата му щеше да се пръсне. Лицето на Зафир се размаза пред погледа му. Той искаше да се протегне, да го грабне и да го нареже на кървава каша, но чувстваше ръцете и краката си все едно са от олово. По едно време му се стори, че не го гледа Зафир, а Джехал, който се смее оглушително. Направи още няколко крачки и отново замахна с кинжала. Зафир бе прекалено бърза за него.

— Тя обаче не те обичаше. Презираше те. Повръщаше ѝ се от теб.

Тя пристъпи напред и плю в лицето му в същия момент, в който той се метна към нея. Усети как кинжалът промушва дрехите ѝ и чу как тя изпищява. Направи още няколко крачки, докато Зафир се отдалечаваше. Тя псуваше. Чу как нещо пада. Главоболието му бе нетърпимо. Светът бавно губеше цветовете си. Обърна се. Зафир пълзеше по пода, мъчейки се да стане, притиснала ръка към тялото си.

— Ти ме нарани — изсъска тя.

— Н-нняма да се размине, само с т-ттова, к-ккурво. — Бе като от камък, но душата му все още бе огнена. Погледът му се фокусира, когато той застана над нея. Можеше да види само лицето ѝ, всичко друго се разпадаше. Самият той сякаш се разлагаше на съставните си части. Вдигна кинжала си и го свали надолу, когато нещо се блъсна в него самия и светът притъмня. Не можеше да се движи. Не виждаше нищо. Чуваше само гласове. Как Зафир крещи на стражите си.

И как Усойницата ѝ отговаря.