Елмазеният дворец

48 Съюзи и предателства

— Проблемът е — бавно каза принц Джехал, — че аз просто не съм достатъчно важен.

Той се бе облегнал на парапетите по върха на Кулата на Здрача и тайно се наслаждаваше на ставащото.

Нощният въздух бе хладен, свеж и ясен. Ако погледнеше отвъд стената, можеше да види нощната стража в Града на Драконите на светлината на лампите. Отвъд града луната блестеше в небето и се отразяваше в Огледалните езера по-долу. След това се издигаха планините на Пурпурната шпора, подобни на черна стена. Те се издигаха от хоризонта към небето, поглъщайки звездите. Пирът на кралица Шезира бе прекрасен, много по-хубав от този на Говорителя Хирам. Чувстваше се сит и спокоен. За разлика от кралица Шезира. Последното му доставяше огромно удоволствие. Тя крачеше напред-назад по върха на кулата, намръщена като облак.

— Хирам е копеле — усмихна се той. — Знаете ли, че той ме призова тук, за да отговарям на нелепите му обвинения за смъртта на кралица Алифера? А когато изпълних дълга си, той ме плени и ме измъчва. Нямах желание да му отмъщавам, понеже изглеждаше, че той ще си умре и сам. Не можех да му навредя повече от майката природа. Сега обаче…

Той поклати глава и въздъхна.

— Но какво мога да направя аз? Хирам и семейството му ще отхвърлят предизвикателството Ви. Същото ще направят Зафир, Наргон и Силвалан. Същото ще направя и аз. Крайно време е да има Говорител от Юга, а аз нямам причина да не харесвам кралица Зафир. Но проблемът е, че аз съм просто един никой.

Кралица Шезира се спря и го погледна. Бяха сами по нейно настояване. Никой не трябваше да чуе какво имат да си кажат. Дори стените под покрива бяха прочистени, а стълбите се пазеха от най-верния ѝ Ездач. Както и от един от неговите — да се държат под око.

— Не е така. Крал Валгар вече е на моя страна, както и един друг владетел. Валмеян не е тук и няма да се произнесе, нито пък Сайусите. Имам само един въпрос към теб. Какво искаш?

— Вече Ви казах, сладка ми кралице. Проблемът ми е, че не съм достатъчно важен.

Той срещна погледа ѝ. Ако бе твърде тъпа, за да разбере намека му, не заслужаваше помощта му.

Но тя не бе глупава и бавно кимна.

— Пръстенът на Говорителя. Искаш да ме наследиш, когато мандатът ми свърши.

— Привлекателна перспектива, трябва да призная.

— И очевидно твое изнудване. Да.

— Има и още нещо. Защо не направите Листра Ваш наследник? Нека тя вземе короната, когато Вие поемете пръстена на Хирам. Така тя няма да се притеснява от моите полубратовчеди, чакащи трона на баща ми.

Тя сви устни.

— Хубаво. Ако ми дадеш думата си, че ще предадеш Пръстена на Говорителя на Листра, когато твоят мандат свърши, и ще оставиш Алмири да стане Кралица на Камъка и Пясъка на нейно място.

Джехал кимна, но след това се престори на загрижен.

— Почакайте малко, Ваша Светлост. Мигар Хирам не обеща подобни неща и на вас? Нима не Ви даде думата си?

— Лъжкиня ли ме наричаш, Джехал?

Той скръсти ръце.

— Признавам си, че все още съм засегнат от начина, по който ме прогонихте от масата на Хирам. Човек би останал с впечатление, че според Вас той е прав и аз тровя баща си. Кой знае, може би тровя и самия Хирам. Но ако Вие вярвате в подобни неща, се притеснявам доколко Вашите обещания са валидни. Дума, дадена към принц, е обвързваща, но към отровител? Не мисля, че би имала голяма тежест за Вас.

— Джехал, ако смятах, че Хирам е прав, никога нямаше да ти дам дъщеря си.

Джехал се усмихна.

— Много Ви благодаря, Ваша Светлост. Нямате представа колко се радвам да чуя това. Значи, когато отправите предизвикателството си, ще ме обявите за свой наследник пред всички?

— Да.

— Тогава гласът на крал Тиан ще бъде даден във Ваша подкрепа, Ваша Светлост.

— Добре. В такъв случай свършихме работа. Ако желаеш, можеш да се върнеш с мен на пира.

— Бих искал да поостана малко сам, Ваша Светлост. Трябва да измисля начин, по който да настроя Силвалан и Наргон срещу Хирам и Зафир. Победата Ви ще бъде по-сладка, ако двамата останат сами. Скоро обаче ще се върна, Ваша Светлост.

Шезира се поколеба, а след това кимна. Джехал я изпрати с поглед, видя как изчезва по стълбите надолу. Когато остана сам, погледът му се премести. Погледна от Кулата на Здрача към двореца, към високата Кула на Въздуха, която виждаше всичко. И се усмихна още по-широко.

— Най-после Говорител. Съжалявам, Зафир. Нищо лично.

След това погледна към планините и се наведе над камъните. Мислеше си какво ли ще е чувството, когато един ден всичко това бъде негово.

Така и не погледна надолу. А ако го беше направил, щеше да види две блестящи рубинени очи.