Елмазеният дворец

5 Шезира

Глутницата разкъсвачи вече се разпръскваше. Шезира си избра един от тях и извика на Вихър да го последва. Драконът послушно зави и се насочи към земята като гигантски сокол, спускащ се подир плячката си. Но разкъсвачът бе твърде бърз. Щеше да стигне гората преди драконът да го настигне. Шезира прокле наум. Така ѝ се падаше, задето бе тръгнала на лов с боен дракон. Те бяха толкова огромни животни, с такива гигантски криле и плещи, че през половината време Шезира не виждаше нищо от тях. През останалата половина не виждаше нищо заради вятъра. Кралицата примижа очи, за да види редките дървета пред себе си и извика:

— Огън!

Вихър разпери криле. Шезира усети как се притиска до люспите заради натоварването, на което драконът я подложи, спирайки внезапно във въздуха. Кралицата бързо спусна предпазителя на шлема си. Чу ревът на дракона и в следващия момент почувства палеща зной. След това звярът потръпна и тежко се приземи, залитайки. Въздухът наоколо бе горещ, а отвсякъде се носеше миризмата на изгорено дърво.

Когато Шезира отново вдигна предпазителя от очите си, видя, че с дракона вече са се приземили. На сто метра около тях гората гореше или най-малкото пушеше. Дърветата около нея бяха почернели, а не малка част бяха и изпотрошени от приземяването на дракона. Шезира обаче не можеше да види дали разкъсвачът е улучен и затова бавно изведе дракона си от опустошението.

— Изтърва го, майко! — извика принцеса Алмири. Нейният дракон вече бе кацнал на земята и спокойно дъвчеше тялото на един обезглавен разкъсвач, който бе хванал с предните си лапи.

Шезира инстинктивно се приведе напред, след като нещо огромно профуча над главата ѝ, толкова близо, че вятърът, предизвикан от преминаването му, почти я свали от седлото. Един пепеляв ловен дракон се издигна отново във въздуха и полетя над гората, толкова ниско, че опашката му закачаше дърветата. Отново и отново главата му се изпъваше напред и изплюваше струя пламък. След това драконът се издигна още по-високо, завъртя се и наново се спусна, този път за да кацне на мястото между Шезира и принцеса Алмири. Ездачката му свали бясна шлема си.

— Този беше мой, майко! — кресна принцеса Джаслин и хвърли шлема си настрана. — Какво си мислеше, че правиш, като застана на пътя ми с това дебелото, дето си го яхнала! Поне да беше взела някой от ловните дракони на Алмири!

— Имах височината, следователно имах и предимството — сопна се майка ѝ. Трябваше да вика, за да бъде чута. Вихър дращеше по едно съборено дърво и го търкаляше напред-назад. Надушваше нещо.

— Глупости! Аз го гонех, предимството бе на моя страна! — отвърна ѝ Джаслин. Нейният дракон, наречен Тихия, сви крилете си и отстъпи настрана, за да не бъде прекалено близо до Вихър. В това време Вихър пусна дървото и започна да съска. Тихия ѝ изсъска в отговор. Бойните дракони бяха единаци и не обичаха около тях да има други животни. Шезира се почувства уязвима. Без команда, дракон никога не би нападнал Ездач, но спокойно можеше да го сплеска по невнимание.

— Аз гонех! — викна Шезира, докато се мъчеше да успокои Вихър. Но Джаслин бе права. Вихър не бе дракон за лов и тя трябваше да вземе някой от зверовете на Алмири.

— Да, след като буквално ме изблъска от пътя си!

Тихия бе оголил зъби към Вихър, като разликата в размера явно не го притесняваше. Но пък да си върху боен дракон имаше своите предимства, даде си сметка Шезира.

Караше се на дъщеря си, гледайки я отвисоко.

— Хванахте ли разкъсвача? — извика Алмири, която приближи със своя дракон, за да разсее Тихия. Като най-голяма от дъщерите на Шезира и единствена със свое собствено семейство, тя бе избрала ролята на миротворка. Което винаги бе забавно на Шезира. Тя помнеше времената, в които Алмири бе точно толкова нетърпима, колкото сега бе Джаслин.

— Разбира се!

Навсякъде около тях драконите кацаха, карайки цялата земя да трепери. Шезира се огледа наоколо и прецени, че ятото ѝ е изтребило около една трета от стадото разкъсвачи. Това обаче нямаше да е достатъчно за крал Валгар. Разкъсвачите бяха опасни същества — изправени на два задни крака, те бяха на ръст един и половина човешки бой, много по-бързи и изключително агресивни. Надушеха ли възможност, можеха с лекота да откъснат главата на жертвата си. И понеже бяха коварни и склонни да ядат всичко, което хванат, можеха да изтребят цяло село, ако им се удадеше шанс за това. Драконите бяха най-добрият вариант да ги държиш под контрол, а крал Валгар бе на ръба просто да изколи животните от стадата си преди този лов.

Вихър направи няколко заплашителни крачки към Тихия и изръмжа. Тихия отново изсъска. И двата дракона усещаха настроението на ездачките си. Вихър освен това бе гладен, а другите дракони вече се хранеха с плячката, която са уловили. Във въздуха се разнесе миризмата на кръв, примесена със звуците на трошащи се кости, разкъсваща се плът и тежките дихания на драконите.

— Искаш ли да се сменим, майко? — попита Алмири, която все още викаше, за да бъде чута. — Да пояздиш дракон за лов?

Предложението бе изкусително, но Шезира поклати глава.

— Докато свършим тук, ще е мръкнало, а аз трябва да съм стигнала до гнездото на крал Валгар. Да държа Листра под око, за да не направи някоя глупост.

— Трябваше да я оставиш да се прибере.

— Седмица преди срещата с Джехал? Знаеш я каква е, особено когато Джаслин е наоколо. Искам да я представя пред принца свежа и красива, каквато може да бъде, а не потна и насинена от драконовото седло, както е обикновеното ѝ състояние. Не. Беше ми приятно да полетя с вас, но сега трябва да тръгвам.

Алмири се усмихна.

— И все пак, жалко. Щеше да ми е приятно да полетим заедно за последно.

Думите срязаха майка ѝ, макар принцесата да не ги бе произнесла с такава умисъл. Сякаш бе вчера, когато Алмири бе дадена на крал Валгар. Бе голяма жертва, но необходима. Кръвните им линии се преплитаха от векове — необходимост, предвид близостта на двете кралства едно до друго. Освен това Алмири бе най-голямата. Тя бе наследник на Трона от Пясък и Камък. Бе редно да я оставят да се омъжи. Шезира все още си имаше Джаслин и малката Листра.

Но през годините тя някак си бе изгубила Джаслин. Драконите ѝ я бяха отнели по някакъв непонятен начин. А сега ѝ предстоеше да изгуби и Листра, да я представи пред принц, който познава изключително бегло и живееше в дворец на хиляда и шестстотин километра от нея. Наистина този брак щеше да ѝ даде много, но веднъж сключен, тя щеше да изгуби и Листра. Трябваше да свикне с тази мисъл.

Алмири вероятно долови мислите в главата на майка си, тъй като добави:

— Веднъж щом седнеш на трона в Елмазения дворец, ще можеш да ни призоваваш толкова често, колкото си поискаш. Ще ловуваме, ще си правим турнири. Джехал ще е принуден да води Листра, ако му наредиш.

Всичко това бе вярно, но въпреки това Шезира не можеше да се отърве от чувството, че нещата няма да са съвсем същите.

— Това ще бъде хубав ден — въздъхна тя — и един ден ще стане реалност. Можеш ли да ми услужиш с половината от твоята плячка? Вихър е гладен и неспокоен.

Половин разкъсвач бе съвсем слаба закуска за чудовище като Вихър, но успя да оправи настроението му. Шезира остави ловците със смътно чувство на разочарование. Драконът ѝ се завъртя тромаво, а после се затича. Това накара другите зверове да спрат храненето си и да го забележат, тъй като стъпките на един боен дракон бяха достатъчно тежки, че да сринат някоя по-хилава структура, а дракон, тежък колкото Вихър, трябваше да потича доста, преди да може да излети. Но когато той най-сетне разпери криле и полетя, цялата непохватност изчезна. Шезира го накара да опише пълен кръг във въздуха и да им махне с крило за довиждане. Сетне остави планините и горите зад гърба си и отново се насочи към полята. Остави Вихър да лети със собствено темпо и почувства удоволствието от вятъра, разрошващ косата ѝ, а също и чувството на пълна самота. Макар да ѝ се случваше рядко да лети сама, отдавна знаеше, че това е най-голямата ѝ страст. Тогава бе истински свободна и нямаше нужда да се преструва заради титлите и семейството си, заради богатствата си, заради заговорничещите си племенници, заради хората, които управляваше, заради отговорностите…

Тя се засмя, когато се улови, че мисли такива неща. Предстоеше ѝ да стане Говорител на Кралствата. Нима щеше да обърне гръб на тази титла, дори някой да ѝ кажеше, че е възможно? Дали щеше да дръзне да поведе Вихър към мистичните долини отвъд Каменната пустиня, където никой нямаше да я намери или дори потърси? Където щеше да е напълно непозната?

Но тя знаеше, че никога не би си позволила такова нещо. Което я правеше дори още по-глупава. Мисълта я накара да се разсмее още по-силно и затова, когато пристигна в гнездото на Валгар, се чувстваше с десет години по-млада.

Надяваше се чувството да остане и след кацането ѝ, но уви, не стана така. То изчезна веднага щом нейният Маршал-рицар, лейди Настрия, приближи към нея с бърз и делови ход. Настрия бе навлякла доспехите си и явно се готвеше да полети. Махаше ѝ с ръка и крещеше:

— Ваша Светлост! Кралица Алифера е мъртва!