Елмазеният дворец

32 Елмазената стража

Да наблюдава как Зафир си играе с новата си играчка бе много забавно. Естествено, първото нещо, което тя направи, след като откри, че малкият дракон може да лети бе да отиде до неговия прозорец. Той си свали черната коприна и я остави да го погледа как уж се върти в съня си, а после се направи, че се събужда. Малкият дракон долетя до лицето му, за да покаже присъствието си, а той се престори, че е изненадан от появата му.

— Голяма си хитруша — прошепна той в ухото на дракончето, — ако беше тук, щях да ти покажа колко лош мога да бъда и аз.

Малкото драконче се завъртя около него, за да го подразни, а после се стрелна обратно към прозореца.

— Зафир — изсъска той и дракончето спря, пърхайки с криле на едно място, — никой от подаръците, които направих на Листра, не може да се сравнява с това. Ако не вярваш го прати да ни шпионира. Сама ще се увериш в думите ми.

Дракончето се спря за момент, а после излезе. Джехал затвори прозорците зад него и след това постави черната коприна на очите си.

Когато двамата се събудиха на следващата сутрин, Зафир цялата сияеше.

— Сигурна съм, че имаш още един — прошепна тя в ухото му, докато той се качваше на своя собствен дракон, Призрачния. — Можем да се гледаме, дори когато сме далеч един от друг.

Той се замисли дали да не ѝ каже за втория копринен плат, да ѝ разкрие, че той вижда всичко, което вижда и тя, споделяйки зрението на малкия ѝ шпионин. Бе изкусително, но не за това ѝ го бе дал.

— Почакай още малко, любима — каза той с предрезгавял глас, — ще те намеря, след като приключим с Хирам.

— Хмм — блесна погледът ѝ, — не забравяй обещанието си.

Той се покатери на седлото и избърса потта от челото си. Може би Тайтакей можеха да му направят още дракони. Мисълта го накара да се разсмее, докато гледаше как Зафир и придворните ѝ дами се отдалечават от дракона му. Доколкото знаеше, само две такива създания бяха направени, а той бе използвал едното, за да гледа любовницата си, докато не е в леглото му. Не че търговците щяха да разберат, де. Но все пак…

— Лети! — извика той и усети как огромните мускули на дракона се размърдват под него. Призрачния надигна глава, изправи се на задните си крака, а после се затича по земята. Джехал притвори очи. Чувстваше всяко движение на дракона, докато чудовището ускоряваше скоростта си. Позна точно кога животното ще скочи за последно и ще разпери криле. Почувства се по-тежък, докато се издигаше във въздуха и въздъхна. Нищо не можеше да се сравнява с това усещане, когато земята останеше зад теб. Бе жалко, че усещането трае за един миг, а после изчезва и всичко ставаше познато. Замисли се дали да не постави черната коприна на очите си и да се види как язди един дракон през погледа на друг, но се отказа. Така просто щеше да изгуби коприната си заради вятъра. Вместо това се опита да помисли за проблема с Хирам, но умът му се отклони към Зафир. Запита се дали не бе имало начин да откаже на принцеса Листра и да вземе Зафир за съпруга. Това обаче щеше да провали всичко. Срамота, наистина, тъй като един ден тя щеше да застане на пътя му. Може би трябваше да откаже и на двете. Можеше да го направи. Загубата на съвършения бял дракон от страна на Шезира му даваше оправдание да откаже на Листра.

Той се усмихна. Вместо това, скоро щеше да се присъедини към търсенето на животното, макар да бе сигурен, че то е заключено на безопасно място в някое далечно гнездо. Шезира обаче правеше голям театър. Търсенето продължаваше вече втори месец, а от лагера ѝ долитаха всякакви слухове.

Друга мисъл мина през ума му, когато разсъди, че всичко може да е трик. Тя бе казала, че две дузини дракони и стотина Ездачи търсят белия, а всички те бяха съвсем близо до Елмазения дворец.

По-близо от всички останали.

„Това си заслужава да се проучи“, каза си той, докато Призрачния пореше въздуха. Прелетяха много километри над покрити с дървета хълмове, а после земята се превърна в низина, водеща към клисурата на река Яростна, която на практика разделяше кралствата на две. На юг управляваше кралица Зафир, а на север Говорителя. Джехал се замисли и над това, като накара Призрачния да приближи клисурата и да мине над бурната река. Мина границата между двете, а Призрачния потопи опашка във водите и вдигна облак пръски.

Летя около клисурата цял час, а след това отново се издигна, към Полята на Гладната Планина. Накара Призрачния да лети високо, тъй като нямаше смисъл да плаши селяните. После задряма. Когато планините на Пурпурната шпора приближиха, той се разсъни и видя първите отблясъци на Елмазения дворец. Забеляза, че във въздуха има още дракони. Ловни, доколкото можеше да прецени от такова разстояние, и половин дузина. Джехал се замисли какво ли правят тук, а после видя, че Хирам е призовал и легионите си. Явно искаше да се направи на велик, преди да сдаде поста на Говорител. Джехал насочи Призрачния през другите дракони, към мъжете на земята. Когато ги приближи, легионите се скупчиха един до друг, вдигнали стена от бляскави щитове към него. Те бяха направени от драконови люспи и бяха достатъчно големи, за да скрият човек зад себе си. Ако бе наредил на Призрачния да атакува с огнения си дъх, щитовете щяха да спасят войниците. Когато мина над главите им, щитовете се сведоха и се появиха редица скорпиони — бойни машини, които можеха да изстрелят копия към дракона с достатъчна сила, че да пробият люспите му, но в действителност бяха насочени към Ездача.

Когато мина над тях, Джехал отново се издигна и накара Призрачния да плесне с криле, за да ги поздрави. Трябваше да е любезен, един ден те щяха да отговарят пред него.

Кацна в Елмазеното гнездо. Нямаше да се изненада, ако Говорителя Хирам го посрещнеше лично със стражите си, за да го отведе в тъмниците. Не че старият пръч щеше да се осмели да направи такова нещо без доказателства, особено сега, когато Джехал бе женен за дъщерята на наследницата му.

„Ех, Листра“, помисли си той, „колко полезна се оказа. Жалко, че ще трябва да се отърва и от теб накрая“.

Намръщи се. Такива мисли го караха да се чувства неудобно, затова ги избута настрана и се съсредоточи върху обстановката около себе си. Вместо да види въоръжени стражи, Джехал забеляза, че гнездото е почти изоставено. Два ловни дракона се хранеха с току-що убит добитък, а няколко Люспести тичаха по задачи. Един от тях му помогна да слезе и пое Призрачния. Наистина забеляза и войници, но бяха малко. Той прецени, че вероятно е оставил по-голямата част от Елмазената стража в полето. Бе взел дузина Ездачи и шест дракона в случай че му потрябват, сега прецени, че е прекалил. Накрая му се стори, че Наставникът на Гнездото, слязъл от малката си кула, дори не очаква пристигането му.

— Принц Джехал.

— Копас — усмихна се Джехал. Човекът изглеждаше ужасен. — Говорителят не те ли предупреди за моето пристигане?

— Предупреди ме, Ваше Височество! Но ви очаквахме утре!

„Лъже“, прецени Джехал и се учуди. Нима Хирам очакваше той да пренебрегне заповедта му? Нима мислеше, че е уплашен от него?

Ако това бе така, го чакаше голяма изненада. Джехал се усмихна още по-широко, разкривайки напълно зъбите си.

— Чудно защо. Пътят от тук до Устата на яростта винаги е бил три дни по въздух, а когато Говорителя ме призова, бе доста красноречив, да не кажа откровен. „Незабавно“ каза той.

„Не трябваше да го обвинявам. Повечето от тези хора бяха верни на ордена, не на Хирам. Един ден той също щеше да бъде мой.“

— Не знам какво да кажа, Ваше Височество. Смятате ли да се насочите направо към двореца? Мога да уредя среща и тук, ако предпочитате.

— В случай че не ме очакват и там ли? — килна глава Джехал. — Не, благодаря ти, Копас. Не е твоя вината, че хората на Говорителя не са успели да те уведомят за идването ми. Вярвам обаче, че едва ли ще повторят грешката си. Нека Ездачите ми останат тук, ако може.

„В случай че Хирам планира да ми стори нещо лошо, ще е безполезно да дойдат в двореца.“

Видя как няколко Люспести свалят багажа му в две каруци. За няколко минути се замисли дали нямаше да се наложи да се качи в някоя от тях, но накрая Копас му доведе един от собствените си коне. Той сведе глава.

— Простете, Ваше Височество. Ние се провалихме.

— По-скоро някой друг се е провалил. Вярвам, че вината не е ваша.

Копас поне бе успял да изпрати Ездач към двореца. Така слугите и стражите щяха да се правят, че не са изненадани. Но всичко отне доста време и когато Джехал остана сам, си наложи да си признае, че какъвто и план да бе замислил лудия Хирам, работеше. Какво мислеше Хирам, за да сметне, че Джехал няма да дойде? Какво пропускаше самият той?

Оказаха се две неща. Първото откри, когато отвори чантата с отварите си и установи, че едната от тях липсва. Второто стана ясно, когато Елмазената стража нахлу в стаята му посред нощ.