Елмазеният дворец

4 Говорителят на кралствата

— Как — промърмори Джехал — може да има хора, които да не го искат? Просто не мога да разбера.

Чувстваше плътта на Зафир до себе си, лепкава от пот, плъзгаща се с неговата.

— Кое да не искат, любими? — обърна се към него тя.

Джехал разпери ръце. Двамата лежаха в сатенените завивки на дървено легло, чиято възраст бе около хиляда години. На всяка от четирите стени имаше прозорец. От тях се виждаха небето, издигащият се в далечината Елмазен дворец и Градът на Драконите надолу.

— Това! Всичко това!

Зафир се притисна до него и започна да гали гърдите му.

— Всичко това — прошепна тя. Звучеше щастлива, помисли си Джехал, без да е изненадан от това. Все пак, бе се постарал да ѝ осигури една незабравима нощ.

Джехал въздъхна и се изправи.

— Да, всичко това. Съвършено е. Никога няма да забравя първия път, когато баща ми ме доведе тук. Бях в седлото му, прегърнат от него, докато се издигахме високо в небето. Времето тогава бе ясно, а слънцето печеше ярко и жарко. Земята бе на стотици метри под нас, тучна и тъмнозелена. Виждах как в далечината се белеят планини, а после забелязах как нещо проблясва. Посочих го и попитах какво е. Баща ми отвърна, че това е скъпоценен камък, най-скъпоценният от всички, които някога ще видя. И беше прав. Елмазеният дворец, сияещ на слънчевата светлина, с блещукащи около него езера и планините на Пурпурната Шпора зад него. Тази гледка се отпечата в съзнанието ми като дамгосана с драконов огън.

Той се усмихна и поклати глава.

— Ужасяващия. Така наричаха дракона на баща ми. Дори тогава бе стар, а вече отдавна го няма. Понякога си мисля колко хубаво щеше да бъде, ако баща ми си бе отишъл заедно с него. След като откаченият ми малък брат уби мама и останалите ми братя и сестри, той вече не е същият. Жалко е за един крал да живее като олигофрен с разлигавена уста и ум, отдавна напуснал главата му. Владетелят трябва или да е винаги на ниво, или да си отиде с достойнство.

Зафир го прегърна.

— Все пак имаш мен.

— Да, имам теб. А това е повече, отколкото който и да е било мъж има право да мечтае. Най-красивата принцеса на кралствата.

— Кралица — прошепна тя, леко захапвайки ухото му. — Мама вече я няма. Някакъв злодей я хвърлил от гърба на дракона ѝ, забрави ли?

Джехал я целуна.

— Какви неща говориш само, миличка. С майка ти се случи нещастен случай, това е всичко. Но ти все още си принцеса, а не кралица, не и докато Говорителят Хирам не те обяви за такава.

— И нима смяташ, че ще трябва да чакам още дълго?

— Час, може би два. Той си решава.

Зафир изсумтя.

— Да се чуди човек какво има да му мисли толкова.

— Не си ли го виждала как трепери? Той е един нещастен старец, чиито дни са преброени.

— Отвратителен е. Гнусен. И муден, толкова муден! Сякаш кара времето да спре.

Джехал нежно я постави по гръб в леглото. Погледна я право в очите, тъмни и широки, и постави ръка на стомаха ѝ. Лекият бриз от прозорците погали кожата му.

— Това е номер — ухили се Джехал, — но аз мога да го накарам да полети.

Зафир се изкикоти.

— Когато стана кралица, а ти само един принц, ще трябва да правиш всичко, което ти кажа, нали?

— Е, знаеш, че съм твой завинаги.

— Тогава отсега ще ти кажа първата си заповед.

— Слушам внимателно, любов моя.

— В мига, в който стана кралица, ще те призова обратно тук. — Тя хвана лицето му с две ръце и го приближи към нейното. — И ще искам още! Още от теб…

По-късно Джехал изпрати с поглед обляклата се Зафир. След като тя си тръгна, остана сам пред прозореца, чисто гол. Изчака, докато не се увери, че някой не го подслушва. Кулата на Въздуха бе най-внушителната измежду всички в Двореца, а Говорителят Хирам я бе отделил за Зафир веднага щом разбра за какво е дошла. Помещенията бяха пълни със слуги и макар да имаше и такива на Зафир, повечето бяха верни на Говорителя. За Джехал нямаше да е никак добре, ако Хирам разбереше, че със Зафир са любовници, но той все пак стоеше на прозореца, сякаш за да го предизвика.

След като разбра, че Зафир няма да се върне скоро, Джехал се облече с проста туника и едни леко изцапани панталони, след което излезе, носейки нощното гърне. Сред множеството непознати лица никой не спря погледа си върху него.

За разлика от Кулата на Въздуха, покоите на самия Джехал бяха по-скромни. Всъщност бяха най-неприятните, които дворецът можеше да предложи. Принцът си помисли, че Хирам по всяка вероятност щеше да го настани в някоя селска сламена колиба, стига да имаше право. Но и така обидата бе отправена и принцът не пропусна да си го отбележи наум. Смяташе да върне жеста по време на коронацията на Зафир, като нахлуе в Стъклената Катедрала по средата на поредната безкрайно досадна реч за достойнството и отговорността, които един крал трябва да понесе. „Крал, а не кралица“, сети се Джехал и реши да го каже на Зафир следващия път, когато я види гола.

Речта на Хирам се оказа толкова отчайващо глупава, че Джехал започна да си гризе ноктите. Катедралата изглеждаше огромна и празна. Група драконови жреци се бяха скупчили в сенките, а няколко благородника от двора на Хирам слушаха учтиво. Единственият човек от значение обаче бе майсторът по отварите, който грижливо записваше случващото се събитие — Белеферос, Главният Алхимик от Ордена на Люспестите. Джехал го погледна и се прозя. Всичко това можеше да се свърши за десет минути в кабинета на Хирам и придружено от бутилка добро вино. Вместо това събитието бе направено грандиозно, като му бе добавена гарнитура от кучи студ и чутовна скука. „Как не си взех наметало“, прокле се той наум. „Топло, плътно наметало. И възглавницата.“ Дори сега, единственото нещо, което го крепеше буден, бе забавата, която изпитваше от гледката на клатушкащия се и фъфлещ речта си Хирам.

Най-после Хирам приключи словото си. Джехал стана в очакване на Зафир, готов да изпълни първата ѝ кралска заповед. Но вместо това, първи при него дойде Хирам.

— Д-ддобре е, че присъствувахте — заекна кралят, който целият трепереше от немощ. Джехал му се поклони възможно най-леко.

— Добре известно е, че кралица Зафир не може да бъде коронясана, ако не присъства и свидетел от друго кралско потекло, в противен случай нямаше да Ви безпокоя. Но, Ваше Височество, не Ви ли е студено? Въздухът тук е необичайно хладен. Бих могъл да Ви донеса топло наметало, ако желаете.

— Н-нне се п-пправи на глупак пред мен, Д-дджехал.

Джехал се усмихна и се плесна по челото.

— Разбира се, Ваше Височество. Как можах да забравя. Болестта Ви явно се влошава. Това е ужасна загуба за всички кралства. Цялата тази мъдрост. Но кой ли от драконовите крале е достоен да Ви наследи?

— А т-ттвоят баща как е, Джехал? — Хирам можеше и да изглежда така сякаш се гърчи в предсмъртна агония, но огънят все още гореше в очите му. Джехал прехапа устни.

„Внимателно. Тоя още е с акъла си. Засега.“

Опита се да изглежда тъжен.

— Умът му е все така остър или поне така предполагам. Но парализата го е обхванала целия. Когато успее да помръдне и да каже нещо, никой не може да разчлени думите му. Чудо е, че все още може да се храни. Болестта му…

— Б-бболест? — изсумтя Хирам. — Не е голяма тайна, че ти го т-ттровиш.

Джехал стисна зъби.

— Тогава явно тровя и вас, Ваше Височество, защото имате същите симптоми, които имаше той в ранните дни на болестта си. Трудно е да си спомня времената, в които той още можеше да говори, да се храни сам, да чука любовниците си и да прави всичко това, което се очаква от бащата на един драконов принц, но симптомите ги помня съвсем ясно. И бих казал, че са съвсем, съвсем същите като при вас.

С тези думи Джехал се обърна и понечи да си тръгне, макар да продължи безмилостно:

— Между другото, как е паметта Ви, Ваше Височество? Почнахте ли да забравяте разни неща? Внимавайте да не дойде и Вашето време. Ще е нелепо да имаме Говорител, който не може да говори.

— Джехал.

Принцът спря, но не се обърна.

— Да, Ваше Височество?

— К-ккралица Алифера. Казват, че… п-ппаднала от дракона си.

— И аз така чух — той се обърна, за да види лицето на Хирам.

— П-ппознавах Алифера. Тя… обожаваше да ловува. Яздеше д-ддраконите си не по-зле от кой да е мъж. Това, че е п-ппаднала… нелепо.

Джехал сви рамене.

— Наистина, но тя сама си е избрала да лети настрана от рицарите си. Никой не знае какво е станало, поне не и някой, готов да си признае. Освен…

Принцът се разсмя.

— Знаете ли, може да питате дракона!

— Питам теб.

— Какво ме питате, Ваше Височество?

— Д-ддали Зафир го е направила.

— Ако това е въпросът Ви, трябва да питате нея, а не мен.

— П-ппитах я. П-ппървите ми думи, след като п-ппоставих к-ккороната на главата ѝ… „Майка си ли уби за това?“

Джехал се подсмихна.

— Предполагам, че последвалият разговор е бил много приятен. Ако внезапно мнението Ви за моята преценка се е повишило, ще Ви кажа, че отговорът е по-скоро не. Зафир е амбициозно момиче, но не ѝ стиска да вдигне ръка срещу кралица Алифера.

— Но на теб… ти стиска.

— На мен ли? — изръмжа Джехал. — Нека повторим, за да съм сигурен, че съм Ви разбрал правилно. След като цяло десетилетие се провалям в опитите да убия моя баща, успявам с кралица Алифера. Съжалявам, че ще Ви разочаровам, Ваше Височество, но нямам уменията на убиец.

— Ще п-ппратя т-ттърсачи на истината до гнездото ти. И до това на Зафир. Б-ббелеферос вече е получил заповедите ми. Ако направиш опит… н-ннякакъв опит за намеса, ще знам. Ще знам, че си я убил.

— Вярата Ви в моите способности продължава да ме трогва, Ваше Височество. Разбира се, пратете който си искате където си искате. И спокойно, ще осигуря на Белеферос всичко, от което се нуждае. Даже ще настоявам да е особено старателен и когато не намери нищо, ще очаквам да сте още по-впечатлен от моите възможности. А сега приключи ли с разпита, дядка?

— Н-ннадявам се.

Джехал се приведе към Говорителя Хирам и сключи поглед с неговия.

— Ами ако бъркаш? Какво ще стане, ако последните години не съм тровил баща ми? Ако съм търсил лекарство? Какво ще стане, ако ти кажа, че съм го намерил?

За момент Хирам премигна. Само за миг, но Джехал вкуси победата.

— Т-ттогава ще очаквам да го видя отново яхнал д-ддракона си.

— И аз, Ваше Височество. И аз.

Джехал си тръгна, прехапал устни, за да не прихне. Когато бе сигурен, че никой не може да го чуе, погледна към Кулата на Въздуха.

— Така — прошепна си той, сякаш вятърът можеше да отвее думите му до Зафир. — Това мина добре, не мислиш ли?

След това той започна да се смее и да се смее, и се смя чак докогато от очите му потекоха сълзи.

А после не бе сигурен дали не може да спре да се смее, или да плаче.