Елмазеният дворец

8 Атаката

От небето се изля огнена вълна, която погълна белия дракон и Люспестия. Водите на реката закипяха, а камъните запукаха от горещината. Хурос остана неподвижен. Бе на около петдесетина метра от атаката и една малка част от него, която не бе парализирана от шока, отбеляза, че това е твърде близо. В последния момент той извърна лицето си настрана, а вълна от пара и горещ въздух обви тялото му и го изблъска обратно към гората. Той видя за миг как Ездачът, който се бе карал на Люспестия, полита във въздуха, сграбчен от опашката на дракон. От самия Люспест нямаше и следа.

— Бягай! Скрий се под дърветата!

Първият от атакувалите дракони вече се отдалечаваше. Докато Хурос гледаше, той завъртя мъжа в опашката си и го подхвърли в небето. Хурос не спря да види къде ще се приземи нещастникът, тъй като втори дракон приближаваше. Мерна и Бялата, която се бе свила сред вдигащите пара камъни, вдигнала криле над главата си като палатка, предпазвайки се от огъня. Когато погледна към ръцете си, видя, че кожата им е почервеняла. Вече започваше да го пари. Подушваше и собствената си опърлена коса.

Вторият дракон разтвори пастта си. Хурос не изчака да види какво ще стане, а хукна да бяга с всички сили, привел рамене в опит да се скрие в палтото си. Още един залп зной го блъсна в гърба. Нервите по кожата му, която вече бе обгорена, изпищяха агонизиращо. Той погледна към небето и видя, че там има още дракони, които се бият помежду си.

— Хайде, по-бързо! — Двамата наемници го чакаха на края на гората.

— Какво… какво става? — изпъшка Хурос. Болката го бе застигнала. И преди бе имал изгаряния, като всеки алхимик. Ръцете, врата му, лицето му. Опита се да си каже, че това не са сериозни изгаряния, че нямат значение. Че кожата ще се обели, но ще мине…

Нямаше значение. Болката бе умопомрачителна, особено по ръцете, които сякаш още горяха.

Наемниците го хванаха за лактите и побягнаха, като почти го носеха навътре в гората. Само преди минута се бяха държали толкова наперено, а сега бяха пребледнели от ужас. Като видя това, Хурос някак си се успокои достатъчно, за да помисли отново за това какво става.

Бяха нападнати от драконови Ездачи. Но защо? Кой би направил такова нещо?

Това, на практика, бе обявяване на война. Когато кралицата разбереше, щеше да има война. Тази атака бе толкова нагла, че нямаше как да има друга развръзка. Освен…

Освен ако свидетелите на случилото се не бъдеха елиминирани.

Той се отърси от хватката на мечоносците и се затича с всичка сила, все по-навътре и по-навътре в гората. Усети още един залп горещ въздух зад себе си, този път по-слаб. Носът му долови мириса на пушек.

Щяха да ги убият, изгорят!

— Чакай! Спри!

Един от наемниците го хвана за ръката.

Хурос отново се освободи от хватката му.

— Защо? Трябва да бягаме. Те ще ни избият!

Богове, всичко го болеше толкова силно…

— Погледни зад себе си.

Хурос се подчини. Гората около реката цялата димеше. Можеше да види пукащите пламъци.

— Вече сме прекалено навътре. Драконовият огън не може да ни стигне.

Но Хурос поклати глава. Инстинктът му подсказваше да бяга с всичка сила, докато му останат сили.

Наемниците се спогледаха.

— Трябва да се разпръснем — каза Кемир. — Ще им е много по-трудно да ни хванат, ако бягаме в различни посоки.

Някъде далеч над тях, скрити от листата, драконите започнаха да надават пронизителни и зловещи писъци.

Солос кимна.

— Ще бълват огън от небето. Така изкарват плячката си на открито. Колко са?

Кемир сви рамене.

— Дали ще пратят хора подире ни?

— Съмнявам се, но не е изключено.

Хурос отново започна да се паникьосва. И двамата наемници го гледаха. Какво знаеше той за лова с дракони? Не много. Разкъсвачите не бягаха ли винаги в права линия, когато стигнеха гората? Така ли ги хващаха ловците?

— Но… скоро ще се стъмни.

— Да. Това не е лошо. Ще ни открият по-трудно.

— Драконите виждат топлината. — Лицето на Хурос се изкриви от болка. Ръцете му бяха в ужасно състояние. Бе готов на всичко, само и само да ги потопи в студените води на реката.

Наемниците се спогледаха.

— Калта — каза Кемир, — е добра при изгаряния.

А после посочи нагоре към долината.

— Аз ще тръгна натам и ще видя дали не мога да пусна няколко лъжливи следи.

Солос кимна и погледна към Хурос.

— Ти се скрий навътре в гората, а аз ще сляза надолу по реката. Важното е да не те забележат. Ако някой дойде след нас, ще се оправим. Веднъж стъмни ли се, не могат да те намерят, ако си неподвижен и тих. Ние ще те открием утре, след като тези се махнат. Срещата е на около километър и половина нагоре по реката. Там, накъдето тръгва Кемир.

Хурос отвори уста да каже нещо, но думите замръзнаха в гърлото му. „Не, не!“

„Не ме оставяйте! Позволете ми да дойда с вас!“

Но наемниците вече му бяха обърнали гръб. Той ги гледаше, неподвижен и в ступор, как го оставят сам. Искаше да се разплаче. Ръцете му, хубавите му ръце…

„Страшна е само болката“, напомни си той. Нямаше да бъде трайно увреден.

И все пак…

Отново хукна да бяга. Нямаше идея дали върви в правилната посока, само гледаше да не следва някой от наемниците. Кемир бе прав. Калта помагаше. Гъста, хладка, лепкава кал. Трябваше да се сети затова. Калта бе полезна при изгаряния. Но откъде наемникът знаеше това? Глупав въпрос — драконите бяха част и от неговия живот. Естествено, че знаеше.

Опита се да не мисли за драконите, които кръжаха над него или за Ездачите, които може би го бяха последвали в гората. Когато остана без дъх, спря да тича и си почина, облегнал се на едно дърво, като внимаваше да не одраска изгарянията си по дървесната кора. Гората бе притихнала. Той се замисли за това и реши, че в това няма нищо лошо. Не знаеше къде е, но ако имаше късмет, това важеше и за останалите. Освен това се стъмваше. Опита се да не мисли за вълци, разкъсвачи и други чудовища, които може би обитаваха дъбравата. Трябваше да си намери подслон. И вода. Храна също, но това вече изглеждаше трудно осъществимо.

Хурос си наложи да мисли за всичко това, докато главата му се замая, а след това продължи да мисли за тях. Те бяха крехка и несигурна броня, но засега държаха ужаса настрана. Когато тази броня падна, той притисна с нокти обгорената си кожа, докато болката не прогони всяка друга мисъл от главата му.

„Трябва да останеш жив…“

Когато се стъмни съвсем, той вече си бе намерил подслон в хралупата на едно огромно дърво. Опита се да заспи. Когато не успя, започна да си повтаря, че сега е лято, че нощите са къси и топли, дори в подножието на Гръбнака, че слънцето скоро ще изгрее. Щеше да стигне обратно до реката, наемниците щяха да го чакат, кралицата и Ездачите ѝ щяха да се върнат и всичко щеше да е наред.

Нощта бе наполовина превалила, когато започна да вали.