Елмазеният дворец

31 Градината на кралица Алифера

— Имам подарък за теб — каза Джехал, като се усмихна широко. Зафир го погледна изпод мигли. Двамата ходеха заедно, един до друг, между пъстрите храсти и лехите, оформени в цветовете на дъгата. Лятното слънце бе ярко и топло, а лекият бриз носеше странни ухания до носа на Джехал, смес от парфюми и подправки.

— Харесват ли ти градините ми? — попита Зафир. — Мама ги отгледа.

Бяха на достатъчно разстояние, за да е сигурно, че няма да се докоснат, дори случайно. Зад тях имаше група придворни дами на Зафир. Те бяха достатъчно далеч, за да не ги обезпокоят, но и достатъчно близо, за да могат да докладват, че нищо нередно не се е случило между двамата.

— Разбира се, Ваша Светлост. — Той мразеше факта, че трябва да я нарича така, само защото тя вече е кралица, а той прост принц. Щеше да му се наложи да го промени.

— Градините на кралица Алифера са прочути надлъж и нашир из кралствата. Дори далеч на север…

— Искаш да кажеш, че дори принцеса Листра ги е чувала? Не е за вярване — тонът ѝ бе остър като бръснач. — Прочее, как е малката ти съпруга?

Джехал се направи, че не забелязва отровата в думите на Зафир.

— Когато я оставих, бе видимо здрава и също така отегчена.

— Трябваше да я вземеш със себе си. За мен щеше да е удоволствие да я посрещна.

„О, да. Особено сега, когато в нея расте наследникът ми.“

Той не знаеше дали Зафир знае това, самият той не бе напълно сигурен, но признаците бяха видими, а шпионите на Зафир я информираха за всичко. Той се чудеше дали всъщност тя не знае повече от него и се изкуши да я попита дали ще има син или дъщеря.

Но външно само се усмихна.

— Щеше да се зарадва много, сигурен съм. Но предвид състоянието ѝ, трябваше да заповядам да остане в двореца. Страх ме е за здравето ѝ, нали разбираш. Да не вземе да пометне.

Зафир дори не мигна. Значи наистина знаеше. Вместо това тя изсумтя.

— Казвали са ми, че мама е летяла три дни преди раждането ми. А Шезира вероятно е родила децата си на седлото.

„Не, мила, страх ме е да не пометне заради теб“, помисли си Джехал, но иначе каза:

— Мила ми Зафир, би трябвало да ти е ясно, че ще потърся извинение да заключа скъпата си съпруга още преди да се оженя за нея. Мигар ще ми отнемеш и тази свобода?

За миг Зафир не отговори. След това спря и се обърна към него със светнало лице.

— Нима сватбата те прави нещастен?

— Дълбоко нещастен.

— Ще ти помогна да се отървеш от нея — тихо каза тя. — Имам да ти се отплащам за нещо, в крайна сметка.

— Всяко нещо с времето си, любов моя. — Джехал се обърна към придворните дами. Те бяха на около двайсет-трийсет метра, бъбреха си и от време на време хвърляха едно око на кралицата си.

Но нямаше как да ги чуят.

— Първо искаш да си получиш наследника.

— Това я държи настрана, захарче.

— Предполагам, че ти, като всеки принц, можеш да направиш така, че тя никога да не роди. Серия трагедии…

— Всъщност, смятах да отпратя евентуалните си наследници с Тайтакей, да ги отгледат в тайна в далечна чужбина.

Тя се усмихна.

— За да се върнат след двайсет години и да отнемат трона ти? Колко романтично. И колко глупаво. Отърви се от тях, Джехал. И от нея.

— Веднага щом мога, любима. Когато намеря точната отрова.

Тя го приближи, почти толкова близо, че да могат да се докоснат.

— Откъде ги намираш тези сокчета! Да нямаш таен алхимик? Сигурно е много добър.

Джехал се поклони.

— Приготвям ги лично, Ваша Светлост.

— Как пък не! — изсмя се тя.

— Сега имам нова отвара. Тя облекчава болестта на баща ми, поне временно. Имам няколко манерки от нея, с които да подразня Говорителя Хирам. Несъмнено той смята отново да ме обвини за смъртта на майка ти, макар да няма никакви доказателства. Скоро ще започне да звучи като идиот. Когато дойде, ще му дам да опита малко от моето бутилирано спасение, за да види колко по-добре може да бъде… и как никога, ама съвсем никога няма да бъде.

Той поклати глава и се изсмя.

— Освен ако не ме направи Говорител, разбира се. Но това е невъзможно…

— Мисля, че по-скоро би се предал на драконовите жреци.

— Мда — почеса Джехал брадичката си. — Дали ще полудее с времето? Предполагам, че да. Ще бъде забавно.

— Накарай го да страда. След като ме коронова, той ме дръпна настрана и имаше наглостта да ме попита дали съм я убила. Не вярвах на ушите си. След това попита къде си бил ти.

Джехал направи гримаса.

— Надявам се да си отрекла всичко.

— Естествено. Но мисля, че той е желал майка ми по-силно, отколкото си мислех.

— Не смятам, че това е тайната му.

„Не че бе голяма тайна.“

— Не се безпокой, захарче, той иска да обеси мен, а не теб. Усмихвай му се мило и той ще се разтопи като масло на слънце.

— Смяташ ли?

— О, да. Самият аз се разтапям.

Той погледна към придворните дами и въздъхна.

— Няма ли начин… — прошепна той.

Усмивката на Зафир угасна. Тя тъжно поклати глава.

— Не и докато не приключим с това. Сам каза така.

— Зная, но… — той се ухили, разкривайки зъбите си. — Сега съм тук и направо изпитвам болка заради това че не мога да те докосна.

Тя се изчерви и погледна към краката си.

— Харесва ли ти роклята ми? — попита тя.

— Стои ти перфектно.

— Беше на майка ми. Мисля, че я носи в деня, в който за пръв път срещнала Говорителя Хирам. Трябваше да променя някои неща, разбира се. Поговорих със старите слуги на майка и научих как се е държала, как се е обличала, как е носела косата си. Когато Хирам ме види, ще види майка ми, такава, каквато е била, когато той се е влюбил в нея. Ще забия кинжал в сърцето му и ще го въртя, докато то не се разкъса.

— Колко жестоко — усмихна се Джехал, — когато приключим с него, той ще плаче в краката ни.

Зафир сви рамене.

— Той дръзна да ме обвини малко след като ме короняса.

— И беше прав — усмивката на Джехал стана още по-широка.

Тя го погледна и се нацупи.

— Каза нещо за подарък и после отклони разговора към такива неприятни теми. Кажи сега, хубав ли е подаръкът? Дали бих го поискала?

— Мисля, че би го поискала. Определено.

Тя размаха пръст към него.

— Нали се разбрахме…

— Спокойно, любов моя, не предлагам себе си. Е, предлагам се, де, но не тук и сега. Макар че… — той погледна към придворните дами. — Освен желания от теб мой меч, нося и обикновен стоманен. Ще ги изколя и после…

— Джехал!

— Сигурен съм, че са скучна компания.

Зафир се засмя и Джехал се поуспокои. Тя все още бе негова. Само това бе от значение. Макар да го мразеше, задето се е оженил за принцеса Листра, бе негова. Той ѝ подаде ивица черен плат.

— Трябва да го сложиш — каза той, — като че ще играеш на сляпа баба. Не, не тук.

Той снижи гласа си, за да бъде сигурен, че никой няма да го чуе.

— Това не е превръзка за сляпа баба, любима. Когато я сложиш, ще видиш интересни неща. Никой друг не бива да знае. Затова го сложи, когато никой не те гледа.

Той ѝ подаде една кутия. Не бе красива като тази, която му бяха дали Тайтакей, но не бе и много по-грозна. В тази обаче имаше място само за един малък златен дракон с рубинени очи.

Зафир погали с пръсти изографисаното дърво. Прочете нетърпението в очите ѝ.

— Какво е това?

— Отвори го, когато си сама. Огледай го внимателно и след това сложи превръзката. Щом го направиш, ще разбереш всичко. Мога да ти кажа повече, но няма да е забавно.

Той ѝ намигна и допълни.

— Очакването понякога е най-голямото удоволствие.

— Сериозно? — измърка тя. — Ще останеш ли в Града на Драконите след като приключиш с бедния стар Хирам?

Виждаше как страстта я овладява. Но за жалост нямаше как…

Той прехапа устни. Не, още не. Не и докато Хирам ги следеше толкова внимателно.

— Разбира се. Макар че никой няма да разбере.

— Но как можеш да си сигурен?

— Остави това на мен. Нали ми вярваш, любима?

Не бе сигурен как да разтълкува погледа, който получи в отговор, но реши да го приеме като предпазливо „да“. Той се усмихна, когато усети как косъмчетата на врата му настръхват. Бяха флиртували твърде дълго и сега придворните дами на кралицата приближаваха. Бавно, предпазливо и вдигайки шум, за да не ги изненадат, но с решителността на вражеска армия.

По-късно, когато се предполагаше, че всички спят, Джехал, останал сам в охраняваната си и наблюдавана спалня, отвори капаците на прозорците си, извади втора ивица черна коприна и я върза около очите си.

„Да видим, любима, до къде си стигнала.“