Елмазеният дворец

24 Спомен за пламъци

Те летяха, а после тя се наяде. Дребният също хапна, а след това отново полетяха. Дребният искаше да отидат някъде, но не знаеше в каква посока, затова тя отново полетя накъдето ѝ видят очите. Попадна в камениста пустош, в която намери скали с големината на замъци. Потърси нещо, което да хване и тук, но не намери нищо. Когато нощта падна, намери място, на което да кацне, и заспа. Сънищата се върнаха, но останаха все така далечни.

На следващия ден полетяха отново над долините и реките. Заваля дъжд. На нея това ѝ хареса. Дребният започна да ѝ казва накъде трябва да лети. Тя разбираше мислите му — наляво, надясно, нагоре, надолу. Разбра дори думите му, но когато летяха, думите не се чуваха и тя трябваше да следи мислите на Дребния. Притесни се, че той е някак си счупен. Другите Дребни, които я яздеха, имаха много по-ясни мисли.

— Изгубихме се — каза Дребният. Тя не го разбра, но прочете нервността в мислите му. Но той бе винаги нервен и тя се научи да не обръща внимание на това. Търсеха други дракони, но не намериха такива. Следващият ден бе същият, както и по-следващият. Но през нощта, когато тя заспа, нещо започна да се променя. Сънищата започнаха да приближават. В началото не забеляза това, но след няколко дни усети нещо странно. Тя искаше да разбере сънищата, повече от всичко. Те бяха важни, по-важни от храната, подслона, дори от Дребния. Не знаеше защо, но го чувстваше. Когато откри това, установи още нещо. Ако останеше на едно място, те щяха да дойдат за нея.

На следващия ден тя сама избра в каква посока да лети. Инстинктът я накара да потърси по-високи места. Дребният бе дори по-разстроен от обикновено. Започна да ѝ крещи и тя разбра, че ѝ е ядосан, което я накара да се почувства зле. Тя трябваше да прави това, което Дребните искат, а този Дребен бе най-важен от всички, тъй като се бе грижил за нея откакто бе отворила очите си.

На следващата нощ сънищата станаха още по-близки. Можеше да ги подуши, почти да ги докосне. Бяха пълни с огън, с пепел и с горяща плът. Когато се събуди на следващата сутрин, остави Дребния зад себе си и отиде да ловува сама. Усети отчаянието му, когато я видя как отлита. Беше на същото място, когато се върна. Той много ѝ се зарадва и започна да надава звуци, които тя не разбираше. Когато заспа отново, сънищата най-после се проясниха.

Тя бе малка част от нещо огромно. Не можеше да го види или чуе, но усещаше мислите на стотици дракони, ярки, остри и кристално ясни. Долови също други създания, гигантски и могъщи. Много под тях усети по-низши мисли. Дребни, осъзна тя объркана. В това нямаше никакъв смисъл. Дребните ѝ изглеждаха глуповати пред другите дракони, а тя знаеше, че всъщност е обратното.

Тя се опита да разбере съня, но той отлетя от ума ѝ, за да освободи мястото на друг.

Отново летеше. Пространството около нея бе пълно с дракони, а на гърба на всеки от тях имаше един-единствен ездач в сребърна броня. Тя погледна надолу и видя, че земята под нея е жива. Хиляди, милиони Дребни пъплеха по нея.

Стрели. Затвори очи и усети как те отскачат от люспите ѝ.

Тя прелетя над главите им, сякаш за да връхлети в една гора. Видя Дребни, обгърнати с груби кожи от метал. Копия и брадви заудряха люспите ѝ. Тя отвори уста и избълва струя пламък. Светът се изпълни с писъци, а сърцето ѝ — с радост. Драконите около нея правеха същото. Можеше да усети силата на мъжа в сребърно върху нея, как я надъхва.

Избий ги, гласеше повелята му. Избий ги всичките.

А Дребните бяха толкова много. Тя изгаряше стотици от тях и те умираха, а на мястото на умрелите идваше нова орда, която ги сменяше. А след това мъртвите се върнаха към живот, обгорени и скършени, и нападнаха живите с нокти и зъби. Сребърното създание на гърба ѝ причиняваше това. То се засмя, а с него и тя.

И тогава нещо се случи и сребърното същество изчезна от гърба ѝ. Крилете ѝ отказаха да летят, а тя самата не можеше да мръдне или дори да мисли, все едно някакви огромни нокти се бяха впили в ума ѝ и бавно я смачкваха.

Спомни си как пада на земята и Дребните около нея се разпръскват, а ноктите в ума ѝ потъват по-дълбоко. А след това спомените ѝ изчезнаха, стопиха се в нищото.

Не, не в нищото. Отново беше яйце, малка частица от нещо огромно. Не можеше да вижда или чува, но долавяше мислите на стотици дракони, ярки и кристално ясни.

Събуди се. Небето все още бе тъмно, макар първите лъчи на зората да се подаваха иззад планината. Сънищата не изчезваха от ума ѝ, стотици от тях. Вече не ги усещаше като сънища, а като спомени. Ала това бе невъзможно. В нейното гнездо нямаше и сто дракона, още по-малко хиляда. Освен това, те се усещаха различно. Драконите от сънищата ѝ бяха ярки като диамант. Драконите от гнездото ѝ бяха обикновени и глуповати.

А и никога не бе летяла далеч от гнездото си. Знаеше това. Не бе посещавала местата, които си спомняше. Не бе долавяла присъствието на сребърните хора, чиито умове имаха силата на звезди. А що се отнася до това да гори Дребни…

Този спомен остава в главата ѝ. Той ѝ хареса. Нещо повече, стори ѝ се най-вълнуващото нещо, което някога бе правила.

Само дето не го бе правила. Нямаше начин. Това бяха сънища, а не спомени. Не бе възможно да са истински. Опита се да ги разбере, но това ѝ се стори трудно, а освен това отново огладня. В тези планини често огладняваше, но за щастие имаше и много храна, стига да знаеш къде да потърсиш.

Тя се изстреля в небето веднага щом слънцето изгря и отново остави Дребния зад себе си. Долови тъгата му. Той не обичаше да остава сам, а тя не разбираше това. В нейното гнездо винаги имаше дракони и Дребни и дори нощем тя усещаше натиска на мислите им. Никога не бе оставала сама и това ѝ се стори прекрасно.

Без Дребния, тя летя високо и надалеч. Търсеше долини с реки и ги намираше, а след това ги следваше, високо в небето, в очакване плячката ѝ да се появи. Понякога намираше мечка, друг път стадо елени или дори глутница разкъсвачи. Трябваше да внимава, тъй като животните винаги бяха в края на гората, а скриеха ли се между дърветата, все едно вече ги нямаше. Затова тя ги следеше известно време, докато е сигурна, че идват да пият вода и след това прибираше криле и се спускаше към тях. Ако можеше, хващаше ги с нокти и откъсваше главите им. Ако я видеха и се опитаха да побягнат, ги удряше с опашка, като я увиваше около тях или ги блъскаше с нея докато ги зашемети. Ако се наложеше, ги изгаряше, но сурови бяха по-вкусни.

Днес небето бе сиво и валеше дъжд. Дъждът и облаците бяха прекрасно нещо. Можеше да лети ниско без никой да я види, а това означаваше, че може бързо да се спусне към жертвите си. Нахрани се добре, но нещо друго привлече вниманието ѝ, по-надолу през долините, сякаш знаеше, че някой я очаква.

И ето. Бе прелетяла доста над сто километра и бе изминал половината ден, но най-сетне долови гъдела от мислите на Дребните. Когато погледна надолу, не можа да ги забележи. Видя само върховете на дърветата и тясната река между тях. Започна да кръжи над дърветата, а после кацна сред реката, взирайки се в сумрака на дърветата. Очите ѝ не намериха нищо, но тя кацна там. Бяха толкова близо, че можеше да долови мислите на всеки един от тях. А те дори не знаеха, че е там.

За миг се замисли какво да прави. След това отново излетя.