Елмазеният дворец

47 Пепелявия

Когато тръгна на път с Пряспа, Кемир осъзна, че си няма идея къде точно живеят алхимиците. Знаеше, че кръвните магове, покорили драконите преди векове, живеели в северната част на Гръбнака на света. Алхимиците бяха издигнали своята крепост на същото място, но той не бе преценил, че Гръбнакът на света е огромен. Дни наред търсеха въпросната крепост, а планините изглеждаха еднакви във всички посоки. Дните плавно преминаха в седмици, а единственото, което откриха, бяха добре познатите заснежени върхове, долини, покрити с гори, и, когато приближаваха някое кралство, отдалечени селца на Независими.

Ти ме излъга. Не знаеш къде живеят алхимиците.

Единственото, което му остана, бе да позволи на Пряспа да надникне в ума му, да види сама, че не е искал да я измами, че просто е смятал, че това, което знае, ще им бъде достатъчно. Тя можеше да е ужасяваща, когато му се разсърди. Не му бе лесно да живее със създание, което можеше да му отнеме живота стига да поиска и върху което нямаше никаква власт.

Заради твоите алхимици моят вид няма никаква сила, бе му казала тя.

Бе минал през няколко от селцата на Независимите, носейки оръжия и пари от победените драконови рицари на Шезира. Обитателите на първото село го бяха приели предпазливо и бяха взели даровете му, но нямаха никаква идея къде могат да са алхимиците. Във второто село го бяха пленили. Вероятно щяха да го убият, ако не се бе появила Пряспа. Тя унищожи селото и всички негови обитатели, освен онези, които бяха успели да се скрият в гората. Милостта ѝ бе непозната. Мъж, жена или дете — всичко, което се движеше, бе изпепелено. Някои от тях се измъкнаха и Кемир трябваше да я моли да не ги преследва. Пряспа го бе изгледала учудено, изражение на неразбиране и безразличие, което той вече познаваше. Накрая тя пусна оцелелите, но споменът за случилото все още го караше да потръпва. Те бяха Независими, хора като него. Но на Пряспа не ѝ пукаше за това. Тя ги бе смазала така, както детето мачкаше мравки.

След това полетяха на юг, навътре в Гръбнака на света, в търсене на заветната крепост. Там Пряспа забеляза още един дракон в небето. Кемир не можа да го види, но после забеляза малка черна точица в небето, на километри от местонахождението им.

Има още един дракон, Кемире. И той е сам.

— Щом има дракон, има и Ездач. Може би той ще знае къде са алхимиците.

Пряспа полетя по-нависоко във въздуха. Драконовият рицар я забеляза, но не бе особено обезпокоен, докато Пряспа не се приземи върху гърба на неговия дракон. Тя откъсна рицаря от седлото му, а другият дракон изрева и направи това, което те винаги правеха — спусна се към земята. Пряспа го последва. Този нов дракон бе по-къс от Пряспа, но по-тежък и як. „Боен дракон“, реши Кемир. Освен това не бе добре гледан. Люспите му бяха тъмносиви, на места черни и въобще не блестяха.

Къде са алхимиците?

На Кемир му отне един миг, преди да разбере, че Пряспа не пита него, а уловения Ездач. Двамата дракони се спуснаха на земята. Пръстите на Кемир се вкопчиха в люспите на Пряспа. Зад него бе Надира, увила ръце около кръста му толкова силно, че му изкара въздуха. Вятърът заглушаваше думите им. Надира може и да пищеше, но той не чу нищо.

Къде са?

Сърцето му почти спря, когато земята ги приближи — стори му се, че Пряспа толкова усилено търси отговора на своя въпрос, че не я е забелязала. Както винаги обаче, в последния момент тя разпери криле и той едва не падна от гърба ѝ. След това те внезапно кацнаха.

Тъмният дракон я гледаше тъжно. Пряспа метна Ездача по него. Другото животно подуши въздуха и след това се уви около него, вдигнало неспокойно глава. Кемир забеляза, че не мига.

Вашият човешки вид е прекалено крехък, скара се Пряспа на Кемир.

— Получи ли отговор? — Кемир трепереше, а Надира плачеше. Мъжът искаше да слезе от гърба на Пряспа, да усети земята под краката си, но видът на другия дракон го накара да остане на място. Беше го страх, че Пряспа като нищо може просто да излети и да го остави където е.

Може и да го направя, обади се Пряспа в ума му. Ти си ми почти безполезен.

Кемир реши да не възразява.

— Той успя ли да ти каже нещо или не?

Не. Изпитваше ужас и болка, а след това умря. Но видях нещо в ума му. Крепостта е в кралството на един от владетелите ви — Валгар.

— Крал Валгар.

Познаваш ли го?

Кемир се засмя.

— Той е крал, драконе. Дори не би се изплюл на гроба ми. Той не ме познава, но аз знам къде да го намеря. Трябва да полетим на север, където вече гледахме.

Тогава ще погледнем отново.

Той въздъхна, в очакване Пряспа да полети отново. Тя смяташе, че ще открие алхимиците преди залеза на слънцето, но, разбира се, това нямаше да стане, а след това гневът ѝ щеше да се насочи към тях двамата. Той и Надира щяха да се молят на боговете да ги спасят от яростта на дракона. Искаше му се Солос да е тук. Той щеше да знае какво да направи. Той винаги знаеше.

— Трябва да ти избягам — промърмори той.

Няма да те пусна, Кемире. Още не.

И въпреки това, Пряспа не излетя, а внимателно приближи другия дракон.

Слизайте и се скрийте сред дърветата. Този е по-ядосан и от мен.

През следващия ден не летяха. Нито на по-следващия или още по-следващия. Вместо това Пряспа прекрати търсенето на алхимиците и остана с черния дракон за около месец. Понякога не обръщаше внимание на Кемир дни наред. Ловуваше сама и носеше храна и на другия дракон. Кемир също ловуваше — с лъка си. Опази себе си и Надира живи. Долините в планината бяха студени, влажни и коварни. Обикновените хора умираха на такива места, но винаги имаше храна, вода и подслон. Само трябваше да знаеш къде да ги потърсиш.

Най-накрая Кемир реши, че му е омръзнало. Не бе виждал Пряспа дни наред, а двата дракона вече летяха заедно.

— Вече не им трябваме — каза той на Надира. — Забравили са ни. А ако се сетят за нас, ще ни изядат.

Те събраха малкото си останал багаж и тръгнаха на запад. Не знаеше къде са, но Гръбнакът на света вървеше от север на юг. Така че ако тръгнеха на запад, рано или късно щяха да излязат сред кралствата.

Пряспа ги настигна след три дни. Кацна максимално близо до тях, докато другият дракон кръжеше над главите им.

Вече сме двама.

Мислите ѝ не звучаха яростно, но Кемир усети увереността им.

— Това означава ли, че има по един от вас за всеки от нас? — попита той, неспособен да се въздържи.

Има една юзда за вас. Не ми тежите.

— А ако не искам да те яздя?

Тогава Пепелявия ще те изпепели на място.

— Пепелявия? — Кемир погледна нагоре. Бойният дракон отвърна на погледа му.

Да, Пепелявия. Така го е кръстил твоя вид, а сега, след като е буден, той жадува за мъст също като мен. Та как избираш, Кемире, ще ме яздиш или не?

— Имам ли избор?

Да. Можеш да умреш.

С нежелание Кемир се покатери на гърба на Пряспа. Отне му почти цял ден, преди да нагласи юздата, взета от Пепелявия, така, че да му пасва точно и да не рискува да падне при всеки полет на Пряспа. Отново се насочиха на север. Пепелявия летеше редом до тях. Кемир усещаше как го побиват тръпки всеки път, щом погледнеше черния дракон. Безразличието на Пряспа бе достатъчно плашещо, но за Пепелявия той и Надира просто не съществуваха. Мислите му, тогава, когато говореше с Пряспа, бяха ясни. Мъжете и жените бяха храна, нищо повече.

Подновиха търсенето си. Един безплоден ден бе последван от друг, а след това, посред дивото, Пряспа забеляза фургони, които вървяха по тайна пътека.

Насред пламтящите останки Пряспа се изправи на задните си крака. В една от предните си лапи държеше тяло.

Кемире, този е жив. Разпитай го. Накарай го да каже къде са алхимиците?

Кемир изкрещя:

— Тогава го свали долу, преди да го потрошиш!

Когато тръгна към нея, Пепелявия долетя.

Гладен съм!

Пряспа подхвана едно от телата с опашката си и го подхвърли във въздуха. Пепелявия го улови с пастта си.

Трябваше да почакаш, смъмри я Пепелявия. Миризмата на печено разпали апетита ми, а ти не си ми оставила нищо. Нищо живо, става въпрос.

Кемир потрепери.

Скоро.

Пряспа наклони глава, когато Кемир я приближи и полека постави треперещото тяло пред него.

— Казах да не го потрошаваш — изръмжа Кемир, — когато искаш да разбереш нещо, трябва просто да вдигнеш някой и да креснеш в ума му. Когато спрат да пищят от ужас, ще ти кажат всичко, което ти трябва да знаеш. Дори да се опитат да те излъжат, ще разбереш. Няма смисъл обаче да му чупиш ребрата, докато той все още пълни гащите.

Той погледна мъжа и изпсува.

— Нетърпелива си като двегодишна.

Излюпих се преди седем години, Кемире, изръмжа предупредително Пряспа.

— Имах предвид като двегодишно човешко дете. За да разпиташ някой, трябва да изчакаш той да се съвземе, за да те разбере, а после да го разпитваш.

Той се обърна с гръб към нея и коленичи до войника. Ако Пряспа решеше, че е време да го изяде, не искаше да вижда приближаваща ѝ паст.

— Няма ли и други? За този вече няма кой да се погрижи.

Не. Накарай този да ми каже каквото знае!

Войникът кашляше кръв. Пряспа бе потрошила половината му ребра. Бе чудо, че човекът е все още жив.

— Войнико? — Кемир застана на четири крака, за да може да говори в ухото на мъжа. — Чуваш ли ме? Как се казваш?

Войникът промърмори нещо, което Кемир не разбра.

Иан. Иан от дома на Лиан.

Пепелявия застана до Пряспа. Изглеждаше развеселен. След това обърна поглед към стрелата, все още забита в рамото на Пряспа, и изсъска.

— Иан? Драконите сами са си господари. Искат да изпепелят алхимиците. Всичките. За да не правят повече отвари. Тогава драконите ще са свободни. И ще ни изпепелят всичките, до последния човек. Независимо от цената, не трябва да позволяваме на тези дракони да разберат къде са алхимиците. Разбираш ли. Ако знаеш къде са, не бива дори да помисляш за мястото…

Но преди да довърши Пепелявия закова войника със стрелата от балистата, промушвайки го в гърдите. Войникът изпъшка и застина неподвижен.

Хитро, Дребни.

— Надявам се, че е помислил нещата, когато му казах да не го прави. Малко преди да го смачкаш.

Кемир направи крачка назад от мъртвия войник. Пепелявия никога досега не се бе обръщал към него.

Когато вече не ни трябваш, ще смачкам и теб.

Драконът посочи с крило по пътеката.

Нататък. Видях мястото в ума му.

Пепелявия не си направи труда да чака, но това нямаше значение — Пряспа бе по-бърза от него.

Докато Кемир и Надира се наместваха на гърба ѝ, тя отново проговори в ума му.

Когато говореше на умиращия и му каза за това какво предстои, че не бива да ни казва нищо, не можах да разбера дали се опитваш да ни помогнеш и го мамеше, или бе искрен. Каква е истината, Кемире?

— И аз не знам — изсумтя той. — Вече не съм сигурен.