Елмазеният дворец

22 Пепелище

Отне им почти два дни, докато стигнат целта си, придвижвайки се мъчително през долината сред стотици поточета, които бълбукаха и се плискаха сред море от разхвърляни скали и реки от пясък и чакъл. Гористите хълмове се извисяваха и от двете им страни към стръмни върхове, а дъждът така и не спираше. Нерядко някой от рицарите се спъваше и падаше. В края на деня всички куцаха.

„Хак да им е с тая броня“, помисли си Солос.

Вечерта Брадатия и останалите Независими останаха смълчани, свити под най-гъстите дървета, мъчейки се да се скрият от дъжда. Когато погледнеха драконовите рицари, в очите им проблясваше смесица между алчност и омраза. Рицарите им отвръщаха със същото. Солос и Кемир спаха на смени, но никой не можа да си почине. Алхимикът обаче изглеждаше най-изнервен от всички. Веднага щом зората се пукна, Брадатия скочи на крака и каза, че е време за тръгване. Ездач Семиан му подаде златото с голямо колебание. Брадатия тръгна надолу по реката с трима от приятелите си и торбата с жълтици, оставяйки двама от хората си да поведат рицарите.

— Ако тръгнем след тях, все още може да ги настигнем — промърмори Кемир.

След около час и останалите двама Независими ги изоставиха. Първият се шмугна между дърветата, когато един от рицарите падна и счупи ръката си. Другият, виждайки, че е останал последен, просто побягна, вярвайки в бързината на краката си и познанията си за каменистия терен. Рицарите нямаха шанс да го настигнат. Семиан обяви мъжа за предател и нареди да бъде застрелян, но докато Солос можа да опъне лъка си, Независимият вече бе прекалено далеч. Той пусна няколко стрели подире му, за да не разочарова Семиан и се направи, че слуша внимателно критиките на рицаря за непохватната му стрелба.

Полека-лека Солос осъзна, че рицарите нямат идея какво трябва да правят. Видя ги как се щурат насам-натам и се зачуди дали и той не трябва да ги изостави. Шестима рицари и един алхимик, сами в планините…

Той погледна нагоре и видя петънца. Не, рицарите имаха кой да ги наблюдава.

— Хей, наемнико!

Солос се озърна, предполагайки, че някой от рицарите го вика. Вместо това видя как алхимикът го сочи с пръст.

— Майстор Хурос. Приятно ли Ви се струва пътуването?

— Аз… съвсем не. Но имам нужда от помощта ти. Кристално ясно е, че трябва да продължим в посоката, в която ни водеха. Моля те да обясниш това на Ездач Семиан.

Солос килна глава на една страна.

— Защо не му го обясните сам, Майсторе?

— Защото според лейди Настрия вие сте тези, които познават тези планини — алхимикът се прокашля, — и той ще се вслуша в съвета ви. Но трябва да побързаме!

— Нима? Мислех, че е по-добре да се върнем и да накажем тези пакостливи Независими за наглостта им.

— Не, мечоносецо Солос, трябва да побързаме. Ако тези хора казват истината, не сме далеч от дракона. Ако се върнем сега, ще изгубим дни, а не можем да си го позволим. Трябва да побързаме, преди…

— Преди какво, Майсторе?

— Хмм. За теб това няма значение. Жизненоважно е да намерим дракона бързо.

Солос се замисли върху това. Не виждаше какво може да спечели ако изостави Ездачите сами на съдбата им, но това, което го убеди, бе фактът, че алхимикът се обърна с него по име. Той въздъхна и се изправи. Не си направи труда да каже на Ездачите къде отива и дори не погледна назад, когато те му извикаха, само им махна с ръка да го последват. Което те и сториха.

Кемир първи долови миризмата. Дъждът бе спрял по средата на деня и в последните няколко часа бяха вървели под слънчевата светлина. Солос дори се почувства сух, ако не броеше краката си. Тогава Кемир внезапно спря и подуши въздуха. Сбърчи нос. Долови някаква странно позната миризма.

— Душевна пепел — промърмори Кемир, снижавайки гласа си така, че драконовите рицари, които бяха на няколко метра зад него, да не го чуят.

Солос поклати глава.

— Не точно. Миризмата е подобна, но не е на Душевна пепел. Тя не мирише така.

— Така мирише, когато я гориш.

— Невъзможно — сви рамене Солос. — Никой тук не гори Пепел.

Той махна с ръка към пространството наоколо.

— Да виждаш някой тук да гори Пепел?

— Не, естествено, иначе щях да ти го посоча — изгледа го лошо Кемир, — но понеже не виждаш говното под подметката си, това не означава, че го няма. Там е и си смърди. Казвам ти, някой тук гори Душевна пепел.

След пет минути Солос долови и миризмата на пушек.

Двамата се спогледаха. След това Кемир хукна с всичка сила, тичайки измежду разпилените камъни. Ездачите се развикаха. Солос се спря, колкото да им извика да подушат въздуха, а след това се затича подир Кемир. При следващата извивка на реката спряха.

Кемир посочи към изгорения белег на гората.

— Според теб това ли е селото, което трябваше да намерим?

Няколко овъглени цепеници още димяха. Всичко останало бе станало на пепел, но не това привлече окото на Солос.

— Зарежи селото — той посочи към реката.

Това, което видя, на пръв поглед приличаше на огромна бяла скала, но прекалено гладка. Когато я погледна внимателно, Солос забеляза, че скалата има очи. Той продължи да я гледа, когато тя бавно разпери криле, крака и опашка и се превърна в дракон.

Кемир подскочи радостно.

— Ние я намерихме! Ще вземем пари!

Солос обаче го докосна по рамото, за да го предпази.

— Нещо не е наред. Няма Ездач.

— Естествено, че няма. Бяхме там, не помниш ли. Когато другите дракони нападнаха. Имаше викове, крясъци и пламъци и бягахме, за да не станем на пепел. Забрави ли?

Солос се приближи към гората, отдалечавайки се бавно от реката. Драконът го наблюдаваше, а в очите му се четеше подозрителна интелигентност.

— Така и не намерихме Люспестия.

— Защото е пукнал.

— Тогава защо драконът е изпепелил селото? — Солос заотстъпва по-бързо. — Драконите не нападат, освен ако Ездачите им не им наредят.

— Може да е била гладна.

— Може и още да е.

Драконът се размърда. Солос хвана Кемир за ръка и двамата побягнаха.