Елмазеният дворец

1 Солос

Солос наблюдаваше тримата Ездачи, които кацнаха на поляната в покрайнините на гората. Всички се носеха на гърба на един-единствен боен дракон, като един остана с животното, за да го успокои. Другите двама тръгнаха към дърветата. Вървяха целеустремено напред. Солос изчака да минат покрай скривалището му, след което тръгна подире им, тих като сянка. За разлика от него, те вдигаха невероятен шум — бяха облечени от глава до пети с драконовите си брони. Солос си каза, че щяха да са по-тихи, ако направо бяха взели дракона със себе си.

Пое си дълбоко въздух, след което продължи да ги следи. Засега нямаше повод за безпокойство.

След няколкостотин метра пътеката стигна малка могила, на чийто връх бе разположен камък. Някога тук бяха почитани богове от стари времена, ала днес гората бе погълнала свещеното място почти напълно. Ездачите се покатериха на могилата и застанаха на върха ѝ.

— Това е мястото, нали? — опита се да прошепне един от тях, но гласът му отекна из цялата околност.

И все пак, в сравнение с другия, поведението му бе напълно професионално. Вторият Ездач се облегна на камъка и най-спокойно си запали лула, а миризмата на тютюн се разнесе из гората.

Солос бе смаян от елементарната липса на професионализъм.

— Обидна работа — прошепна някой в ухото му. Солос замръзна за миг, след което се отпусна. Кемир.

— Дискретни са като удар с боздуган в лицето.

— Много бих искал да не правиш повече така, братовчеде — просъска Солос, колкото се може по-тихо. Кемир бе толкова близо, че Солос можеше да усети как устните му го докосват по ухото. Това му се стори неприятно и разсейващо. А и как бе възможно Кемир да е толкова тих, че да го приближи на такова разстояние, без Солос да го усети?

— Не се безпокой. Ние сме срещу вятъра, а хората, които чакат тези идиоти, са от другата страна на могилата. Киснат тук от доста време. Забелязах, че започват да стават нетърпеливи.

— А в момента сигурно се чудят защо тези кретени не кацнаха направо с дракона насред гората.

— Да ти кажа и на мен ми е чудно.

— А хората от другата страна на могилата все още ли са трима или вече са дошли повече?

— Все още са трима.

Солос си пое дълбоко въздух и бавно издиша. Все още не знаеше какво точно да мисли за ставащото. Имаше си обаче заповеди, прошепнати на ухо, но затова пък ясни. Двама от драконовите рицари на кралица Шезира щяха да дойдат в тази част на гората, за да купят нещо, с което да навредят на владетелката си. Той и Кемир — двама наемници — трябваше да ги спрат. Златото, което взеха за поръчката, бе дошло лично от Лейди Настрия, Маршал-рицар на Нейно Височество Шезира, но ако нещата се объркаха, нямаше да липсват на никого. Или поне не и на някой с положение.

Това бе всичко, което Солос знаеше.

— Видя ли какво са взели със себе си?

Кемир не отговори.

— Трябва да са взели нещо.

— А може би не. Може да свършат нашата работа и да пречукат двамата предатели за парите им. Но ако го направят, няма да е за много. Не видях нищо.

Шепнещият глас на Маршал-рицаря не бе дал обяснение какво може да е това нещо, освен това, че самият опит за закупуването му бе достатъчен за издаването на смъртна присъда на драконовите рицари. Солос обаче трябваше да изчака докато Ездачите срещнат доставчиците на тайнствения предмет, а след това да избие всички, колкото се може по-дискретно. Ако Ездачите носеха злато със себе си, то оставаше за Солос. Така бе казала Маршал-рицарят. От него се искаше само да не закача телата. Щяха да ги намерят на сутринта, а в това време Солос щеше да се е прибрал обратно в казармата, където работеше. И щеше да се събуди смаян, като всички останали, от новината, че двама от Ездачите на Кралицата са били убити.

Хубав план, но с един дребен проблем.

Бяха дошли трима, а не двама драконови Ездача.

— Има още един — прошепна той, — трети Ездач, който остана при дракона.

Кемир не отговори, но Солос почти чуваше мислите му.

— Тоя трябва да го оставим да се измъкне, нали? — каза накрая.

Солос кимна. Поръчката бе за двама Ездачи. С предимството на изненадата двамата можеха да се справят с тях. Но трети, предупреден Ездач с дракон под себе си бе съвсем друга работа.

— Как ти се струват? Нямам предвид Ездачите, а другите. Търговците.

— Изнервени са. Не са бойци и ако стане нещо, ще хукнат да бягат. Ще трябва да ги пречукаме бързо.

Солос потрепери; устните на Кемир все още бяха до ухото му. Той се отдръпна с половин крачка настрана.

— Ще нападнем, когато почнат да се разплащат. Ще се справя с Ездача, който дава парите. Ти застреляй другия. Човекът, който вземе кесията, който и да е той, също е мой. После почваме останалите, като първи ще убием тези, които са най-близо до нас.

С крайчеца на окото си Солос забеляза движение на върха на могилата. Той отпрати Кемир настрана и започна да приближава. Докато го правеше, подготви внимателно своя лък, направен от драконова кост. Оръжието бе старо и по-високо от него, изваяно от рога на боен дракон, доколкото можеше да прецени от вида му. Бе огромно и неподходящо за близка стрелба. Никак не му допадаше. От друга страна, то бе мощно и гарантираше, че стрелата ще пробие драконовата броня, която жертвата си бе навлякла.

— Носите ли това, което поискахме?

— А вие носите ли парите?

— Вие първо покажете стоката.

На върха на хълма трима мъже бяха приближили драконовите Ездачи. Спореха на висок глас, все едно шумът, който бяха вдигнали досега, не бе достатъчен. Солос се замисли дали просто да не отиде до тях и да не почне да ги коли. Не знаеше дали ще се усетят.

— Покажи парата, приятел. После ще видиш това, за което си дошъл.

— Няма да стане. Първо давай ти.

— Златото, златото да видя искам. Ето…

Един от тях запали факла. Солос бавно постави стрелата на тетивата си. Един от Ездачите държеше нещо, подобно на кесия. Всеки момент… Бе толкова лесно…

Кесията смени притежателя си. Солос пусна стрелата и видя как другият Ездач залита. Дори не изчака да види ефекта от собствения си изстрел, а нападна веднага.

И двамата Ездачи бяха мъртви. Мъжът с кесията не бе помръднал от мястото си и Солос видя очите му, които бавно се вдигаха от богатството в ръцете му, докато двамата рицари рухнаха мъртви.

Факлата, която рицарите бяха запалили, падна на земята, все още пламтяща и освети лицата на тримата продавачи. Солос стреля отново, като този път мерникът му бе по-нисък. Стрелата удари човека с кесията в челюстта и отнесе половината му лице. Не перфектен, но достатъчно добър изстрел. Видя, че другите двама все още не бягат, и пусна лъка на земята. След това изтегли от ремъка си два дълги ножа.

Най-далечният внезапно рухна на земята, пронизан от втора стрела на Кемир. Последният най-после се сети да побегне, но твърде късно. Солос бе на броени метри зад него и тичаше с всичка сила. С един скок наемникът се озова зад гърба на жертвата си и заби и двата си ножа там — единия нависоко, другия по-ниско. Това се оказа недостатъчно, поради което на Солос му се наложи да му пререже гърлото. След това се изправи и се погледна. Ризата му бе подгизнала от кръв.

— По дяволите. Целият се омазах.

— В такъв случай стой настрана от дракона. — Кемир стоеше до падналата факла, отпуснал лъка си, но готов веднага да го приведе в употреба.

— Сигурен ли си, че бяха само тези? — попита Солос, бързо връщайки се към мястото, на което бе изпуснал лъка си. Без него се чувстваше гол.

— Предполагам, че да — сви рамене Кемир, — никога не можеш да си сигурен.

— Да се махаме тогава. Има още един Ездач и по-лошото — дракон, който очаква тия двамата да се върнат всеки момент. Кесията е там. Вземи я.

Видя как Кемир се навежда и взима нещо от земята. Нещо, което звънна приятно. Солос се усмихна, но Кемир се намръщи.

— Това са много пари, Солос. Сигурен ли си, че всичкото е за нас?

— Такава беше сделката.

Тези думи обикновено успокояваха Кемир, но не и този път. Той остана неподвижен и намръщен. Докато Солос го приближаваше, той се наведе и взе нещо друго.

— Я виж това.

— Върни го обратно на земята! То не е за нас!

— Да, знам. Просто исках да го видиш.

Но Солос поклати глава.

— Не искам. Върни го обратно, откъдето го взе.

Прави точно това, което ти се каже, нито повече, нито по-малко. Това бе златно правило за Солос, но не и за Кемир. Затова Кемир винаги си имаше неприятности.

— Върни го обратно, ти казах! — скара му се Солос, но Кемир, разбира се, му го връчи в ръцете.

— Какво е това?

— Не знам и не искам да знам!

Държеше сферична стъклена бутилка, затворена с восък. Пасваше идеално на дланта му и от начина, по който съдържанието ѝ се движеше, изглежда бе пълна с някаква течност. В тъмнината не се виждаше ясно.

Солос се намръщи. Той не знаеше каква е тази течност, но бе ужасно тежка. А после си напомни, че и не иска да знае. Затова бързо остави бутилката обратно на земята, хвана Кемир за ръка и го отведе надалеч.

Много след като Солос и Кемир си бяха отишли, една жена мина като сянка между дърветата и спря до труповете, след което ги огледа внимателно. После се наведе там, където Кемир и Солос бяха стояли. Взе бутилката от земята и си отиде така тихо, както и беше дошла.