Елмазеният дворец

25 Още пепелища

Драконът направи няколко крачки в реката, събаряйки няколко камъка в нея, след това спря и ги загледа. Въздухът миришеше на мокър въглен. Тук и там, докато тичаха към гората, Солос трябваше да прескача овъглените останки на мъже и жени. Независими, изпепелени от дракон. Гледката му припомни много неща и го изнерви.

— Копеле — изръмжа Кемир.

— Трябва да има Ездач — поклати глава Солос. — Казах ти вече, драконите не бълват огън, ако не им е наредено, и не изгарят плячката си. Предпочитат месото сурово.

Надникнаха иззад дърветата.

— Не трябва ли да се върнем и да кажем на Ездача? — попита Кемир. — Или ще е по-забавно ако останем тук и видим какво ще се случи?

— Няма смисъл — изцъка с език Солос, — махаме се.

Той се затича обратно към реката. Докато стигна, драконът вече бе излетял. Той го загледа как минава малко над дърветата и после се отдалечава и изчезва.

„На юг“, помисли си той. „Отиде на юг.“

Погледна зад себе си, към реката. Видя Ездачите и техния алхимик да си проправят път през скалите.

— Солос! — Не можа да види скрития между дърветата Кемир, но долови нервността в гласа му. Скри се обратно в леса.

— Какво има?

— Намерих… нещо като оцелял.

Солос намери Кемир приклекнал зад едно дърво. С него имаше Независим, толкова зле обгорен, че бе чудо, че още не е загинал.

— По дяволите! Дай му малко вода!

— Вече го направих — изръмжа Кемир, — няма да оцелее. Обезумял е и повтаря как драконът му говори.

Мъжът простена и кимна.

— Драконът наистина проговори. В главата ми.

— Виждаш ли? — сви рамене Кемир. — Напълно е изперкал.

— Иди и викни алхимика. Той може и да помогне с нещо.

— Ти го викни.

— Върви и извикай алхимика! — Солос избута Кемир и се наведе до умиращия.

— Видяхме дракона. Белият дракон. Той излетя, когато дойдохме. Той ли направи това?

— А, не, сигурно е бил някой пич, дето е изтръскал неправилно лулата си — промърмори Кемир. — Що за тъп въпрос.

Солос се изправи и този път блъсна Кемир към реката, като се развика.

— Върви и извикай шибания алхимик!

Кемир се затича с ругатни. Солос отново се наведе до мъжа.

— Ще извикаме помощ. Белият дракон ли направи това?

Мъжът кимна и прошепна нещо. Говореше твърде тихо и Солос го чу, чак когато се приведе и почти притисна ухото си до обгорените устни на мъченика.

— Той ни говореше нещо. Чух го.

— Кой го яздеше?

Мъжът поклати главата си.

— Драконов рицар?

Човекът отново поклати глава.

— Без Ездач — въздъхна той.

— Значи обикновен човек, а не рицар? — сигурно говореше за Люспестия. Така и не откриха тялото му. Но мъжът за трети път поклати глава.

— Никакъв Ездач. Само дракона. Той направи това.

Солос никога не бе чувал за подобно нещо. Може би Кемир все пак беше прав и човекът се бе побъркал от болка.

— Говореше — въздъхна отново човекът и за миг Солос помисли, че си е отишъл. Но след това устните му се размърдаха отново.

— В главата ми. Чух го. Търсеше Марик.

— Марик? Кой е Марик?

Човекът не отговори. Все още дишаше, но на пресекулки. Солос се изправи.

— Кемир! Къде е проклетият алхимик?

Алхимикът, разбира се, закъсня. Солос видя как човекът си поема въздух за последен път и след това замръзна. Няколко минути по-късно Кемир се появи с алхимика и драконовите рицари.

— Мъртъв е — каза Солос и погледна Кемир. — Каза ли им какво сме видели?

— Казах им, че ни дължат една торба жълтици.

— Видяхме само следи от пожар — изсъска Семиан. — Може би лъжете и белият дракон изобщо не е бил тук.

— Ако бяхте побързали малко — излая Солос, — този човек щеше да потвърди думите ни.

Кемир посочи към небето.

— Ако рицарите ти не са видели нищо, значи са кьорави.

— Преди колко време почина този човек? — попита алхимикът.

— Вярвам, че знаеш защо рицарите ми се забавиха. А що се отнася до този човек, може би трябва да прегледам раните му. Може би си го намушкал, за да не може да ти противоречи — килна глава на една страна Ездач Семиан.

— Значи няма кой да види какво ще стане с теб, а? — попита Кемир, готов да го удари. В това време алхимикът коленичи до мъртвеца.

— Дръж се възпитано, наемнико. Преди да вдигнеш ръка срещу мен, не е зле да си припомниш елементарната математика. Ние сме шестима, а вие — само двама.

— Не бих кръстосал меч с твоя, Ездачо — злобно го погледна Кемир, — защо ми е? Просто не трябва да правя нищо.

Алхимикът хвана мъртвеца за китката и я допря до бузата си.

— Далеч си от гнездото си, Ездачо. Трябва само да се смея от разстояние, докато…

Солос дръпна Кемир за ръката.

— Достатъчно! Остави ги.

— И аз това викам — изсумтя Кемир.

— Трябва ми помощник — каза алхимикът. Приклекнал до мъртвеца, той вадеше разни неща от торбата си.

— Това би направил, нали? — отново изсъска Семиан. — Ами нека се разделим тогава. Очевидно не можете да помогнете с нищо. Ние просто ще продължим търсенето си по въздух. И ние ще сме тези, които ви наблюдават.

— Хей, наемнико, помогни ми!

Алхимикът подаде на Солос къс извит нож от типа, с който се белеха плодове. Солос го взе.

— Какво искаш?

Алхимикът разтвори едно хартиено пакетче, в което имаше черен прах. Забърка я в малка глинена купа и я подаде на Солос.

— Ножа, ако обичаш.

Солос взе купичката и му подаде ножа. Алхимикът направи гримаса, когато поряза ръката си.

— Дръж купичката така, че да хване кръвта.

Алхимикът стисна юмрук и кръвта потече по лакътя му. Когато попадна в купичката, праха започна да пращи.

— Какво става? — намръщи се Солос.

— Нищо, което да те засяга, наемнико.

— Това е магия — промърмори Кемир и направи крачка назад. Дори драконовите рицари бяха млъкнали.

— Той е мъртъв. Отварите няма да му помогнат — каза Солос. — Ако беше дошъл по-рано?

Алхимикът се втренчи в него.

— Откъде си получил такова хубаво име, наемнико? Солос. Това е име на алхимик, не на войник. Явно е станала грешка. Или си го избрал сам?

В купичката кръвта и праха се бяха смесили на каша. Алхимикът вдигна ръка и уви плътно раната си с бяла ивица ленен плат.

— Но си прав, че не мога да го съживя. Мога само да го накарам да проговори.

— Майстор Хурос? — обади се Семиан. Гласът му прозвуча нервно. — Това не ми харесва. Кръвната магия е…

— Каква?

— Кралицата не одобрява такива практики. Те са незаконни.

— Може би, в кралството ѝ. Не и тук — алхимикът въздъхна. — Ако поставя това в езика му, той ще проговори. Ако това не ти харесва, Ездачо, съжалявам.

Той взе купичката от пръстите на Солос.

— Вземи това и го изгори, ако предпочиташ.

Семиан потръпна. След няколко секунди, след като не взе купичката, алхимикът сви рамене.

И преди някой да може да го спре, бръкна с пръст в кашата и я размаза по устата на мъртвеца.