Елмазеният дворец

6 Хурос

Хурос знаеше какво точно става, тъй като нищо не можеше да се случи без неговото одобрение. Седнал до Исентин, наставника на гнездото, той бе обяснил пред кралица Шезира всичко за маршрута, по който щеше да заведе принцеса Листра до сватбата ѝ. Каза колко точно дракона ще летят, къде ще спират и за колко време.

Излетяха от гнездото на крал Валгар при първите лъчи на зората. Хурос бе предвидил и това. Днес бе най-дългият етап от пътуването им. Трябваше да пристигнат в Елмазения дворец, където да останат точно един ден, за да могат драконите да отпочинат. Той нямаше търпение за този ден — щеше да прекара времето си с върховните алхимици на кралствата, може би дори със самия Гранд-майстор Белеферос. Това бе възможност да се издигне в обществото и тази мисъл не му даде мира до късно през нощта. Затова, когато на сутринта потропаха на вратата му, той бе още сънен. Заклатушка се на светлината на слънцето, което се подаваше иззад хоризонта, и провери дали отварите му са на място. След това се уви с чудесното си дебело палто, внимателно яхна дракона си и започна да брои останалите около себе си. Докато стигна двайсет клепачите му натежаха дотолкова, че той реши да ги остави да починат. И без това броенето бе излишен труд. Той знаеше кои дракони ще летят с тях, колко са и накъде отиват.

Другите също яхнаха зверовете си. Той почувства как драконът се затичва, а после и излита във въздуха. Огледа се сънен наоколо и след това затвори очи.

Събуди се два часа по-късно с усещането, че е гладен. Веднага разбра, че не се намира на правилното място. Планините от Гръбнака на света бяха твърде близо. Освен това, в небето около него трябваше да има още трийсет дракона, а не трима — два бойни и бялата женска.

— Я се спрете малко.

Върху бойния дракон, който той яздеше, имаше още двама души. Единият от тях бе Ездач и се намираше високо над раменете на звяра. Другият изглеждаше като да е Люспест. Хурос се намръщи в опит да си спомни името му. А, да. Кейлин. Гледачът на Бялата.

— Хей! Люспест!

Люспестият го погледна глупаво. Ездачът не можеше да ги чуе заради вятъра.

— Люспест, чуваш ли ме?

Люспестият кимна.

— Къде сме?

Люспестият сви рамене.

— Не знаеш? А другите къде са?

Люспестият отново поклати глава и сви рамене.

— И таз добра. Кой тогава може да знае?

Люспестият посочи с глава драконовия рицар. Хурос вдигна очи към небето и се отказа да търси помощ от него. По принцип Люспестите служеха на него и другите алхимици, а те от своя страна служеха на ордена. В действителност обаче Люспестите живееха сами с драконите в мъничък свят.

Стомахът му изкъркори.

— Люспест! Да ти се намира нещо за ядене?

Люспестият кимна и му подаде комат хляб. Хурос го задъвка, докато вътрешно кипеше от яд. По никаква причина един ескадрон дракони не трябваше да се разделя без консултация с дежурния си алхимик. В случая това бе Хурос, тъй като кралица Шезира не бе призовала никой друг с неговата професия. По-нататък щеше да има какво да каже на останалите, помисли си той мрачно. Какво да каже и как да ги накаже.

Летяха часове наред и с всеки изминал час Хурос стискаше списъците си все по-силно. Най-накрая му хрумна, че кралица Шезира може би бе сменила плановете си заради новините за трагичната смърт на кралица Алифера. Хурос не бе сигурен защо това се налага, но пък и не бе обърнал необходимото внимание. Той обаче си имаше собствени проблеми и бе редно да се консултират с него. Изруга наум. Дори не знаеше къде точно се намира. Ясно му бе само, че върховете на Гръбнака се извисяват отдясно, а пред него има още планини. Което означаваше, че продължават да летят на юг, отдалечавайки се от Наблюдателницата.

Той се намръщи. Или бе обратното — планините не трябваше ли да са отляво?

Внезапно усети напрежение в пикочния си мехур. Той стисна крака и прехапа долната си устна, но накрая трябваше да се предаде. „Какво пък“, каза си, „драконовите рицари го правеха постоянно“. Той отхлаби предпазните ремъци, които го придържаха към животното. Дори Люспестият се облекчи в една бутилка и отново затегна ремъците към седлото си. Но когато Хурос се изправи, вятърът го блъсна и едва не го събори. Уплаши се до такава степен, че не можеше да се облекчи. Натискът постепенно се превърна в болка и когато кацнаха, Хурос го болеше толкова, че не можеше да говори. Без да губи време да види къде е, той се насочи към най-близкото дърво.

Докато свърши, драконът и Ездачът му вече се готвеха да излетят отново. Звярът пляскаше с криле и тичаше, набирайки скорост, за да излети. За един ужасен миг Хурос си помисли, че е изоставен. После обаче видя Люспестия и двама странни на вид войници, а когато погледна нагоре, видя, че другите дракони още кръжат в небето над тях. Люспестият стоеше до скалистия бряг на поток, до купчина кутии и торби, които вероятно бяха на Ездачите. Потокът течеше на бързи ручеи, заобикалящи скали и ивици сребрист пясък. Чамове трева опасваха широката колкото хвърлей камък река, а от другата страна бе гората.

Двамата войници бавно тръгнаха към него. Носеха някакво приспособление, което, ако се съдеше по препъването им, очевидно бе тежко. Хурос се замисли за момент къде ли е отишъл безценният бял дракон на кралицата, когато той профуча във въздуха над главата му, толкова близо, че дървото зад него се разклати, а самият алхимик едва не се издигна във въздуха. Докато стъпи отново на крака, драконът се претърколи в речното легло до Люспестия и започна да пляска с криле. Ездачът му стоеше наблизо, целият вир-вода, и махаше с ръце на Люспестия.

Двамата войници също извикаха нещо и размахаха юмруци, след което продължиха с работата си. Хурос ги изчака да приближат, сетне излезе иззад сянката на дърветата.

— Вие не сте драконови рицари.

И двамата войници носеха дълги лъкове на гърбовете си — бели и направени от драконова кост. Изключително скъпи оръжия. Алхимикът се зачуди откъде ли са ги отмъкнали. Войниците го видяха, сетне се спогледаха и се захилиха.

— Браво на теб, че забеляза — каза по-високият. — Кое ни издаде? Това, че не носим няколко тона драконови люспи или че вършим някаква работа?

— Ние сме наемници — обясни другият.

— Точно така — потвърди високият — и в момента сме наети от вашия Маршал-рицар.

— И не сме от евтините — ухили се злобно ниският, — мечовете ни са дълги, остри и здрави.

И отново се изкикоти.

— Лейди Настрия? — намръщи се Хурос. Мисълта за нея го накара да подскочи. Тя му бе дала бутилка с някакво странно вещество, което той дори не бе погледнал, а се очакваше да ѝ обясни какво е.

— Така ли се казва? Не знаех.

— Аз пък знаех — оригна се високият и се представи. — Името ми е Солос, а това е братовчед ми Кемир. След като не си Люспест, следва да си алхимик.

— Хурос — можа само да каже името си — Хурос.

— Добре, Хурос, време е да свършиш нещо полезно. До реката има около половин тон багаж. Бихме искали да го пренесем преди армадата да се е върнала.

Наемникът направи груб жест към Ездача, който още стоеше до Люспестия и викаше нещо.

— Не мисля, че тоя ще помогне.

— Това, обаче, бе яко — ухили се ниският, Кемир. — Бялата забрави, че има Ездач. Ако той не се бе сетил да скочи, когато тя се завъртя…

Той прокара пръст през гърлото си.

— Жалко. Но пък и аз едва не се напиках от ужас. Не искаме багажа ни да стане на нищо.

Хурос поклати глава. Щеше да има сериозни наказания, напомни си той. Тези двамата бяха страшно груби хора, а той бе Майстор Хурос, не кой да е. Но пък бяха едри и въоръжени.

— Да, добре… макар че… прощавайте, че питам, но къде отидоха останалите дракони?

— Ездачите ги отведоха на лов — каза високият, Солос, и погледна Хурос със съжаление, клатейки глава.

— За храна — добави Кемир. Да, когато рицарите се върнеха, Хурос щеше хубаво да си поговори с тях относно тези двамата. Какво изобщо търсеха тук?

— Не можем да оставим драконите гладни. Току-виж развили апетит към алхимици.

Двамата наемници се кикотеха и клатеха глави. Хурос бе прекарал целия си живот, обкръжен от гладни чудовища, които биха могли да го глътнат на една хапка. Удържаха ги само обучението и отварите, които той им сипваше във водата. Но тези двама мъже го плашеха повече от който и да е било дракон.

— Да, ясно. Но аз имах предвид останалите. Къде е кралицата?

Наемниците се спогледаха и свиха рамене.

— Дръжте под око Люспестия — отговори Солос. — Казаха ни само това. Ние следим и Ездачите. В случай че някой реши да открадне някой от драконите на кралицата. А за това къде са останалите…

Той се ухили и сви рамене.

— Не знам и не ме интересува. Най-вероятно са отпрашили към Елмазения дворец, както се очакваше от тях. Но ти си алхимик, което предполага, че си умен. Вероятно и сам си се сетил за това.

— Да. Но ние… защо…?

Високият сви рамене.

— Не знам. Може би са дошли някакви лоши новини, може би кралицата няма доверие на Говорителя ви, а може би просто не знаем нищо.

Наемниците се спогледаха.

— Казаха ли ни да наглеждаме алхимика? — попита ниският.

Високият поклати отрицателно глава. „Солос“, напомни си името му Хурос. Името му бе Солос и очевидно той командваше.

— Май не.

— И аз мисля, че не.

Солос се усмихна. Това бе най-заплашителната усмивка, която Хурос някога бе виждал.

— Но ние сме просто едни наемници. Правим каквото ни се заповяда и вървим натам, накъдето ни кажат. Никой не ни дава обяснения, а ние не ги търсим. Защо не разпиташ онзи Ездач там, щом спре да се кара на Люспестия? Той със сигурност знае повече от нас. Само не очаквай да ти помогне с багажа. А ти би ли помогнал? Част от нещата са и твои.

Ниският кимна.

— Нещата в дъното, ако се не лъжа. Дано не са се посмачкали. Или счупили.

Той погледна към другия мечоносец.

— Сега като го казах, не ти ли се струва, че нещо тече от тези кутии?

Отварите!

Хурос се затича към реката толкова бързо, колкото го държаха краката. Нямаше нужда да поглежда назад, за да види, че двамата наемници му се смеят.

В този миг обаче слънцето бе затъмнено. Хурос се спря и погледна нагоре. В небето имаше дракони, които се спускаха към реката. Четири от тях, което означаваше, че са с поне един повече от очакваното. Освен това бяха ловни, а не бойни, а това означаваше, че…

Драконът-водач разтвори пастта си и реката избухна в пламъци.