Елмазеният дворец

18 Всяко нещо си има цена

Всеки ден вратата към колибата им се отваряше на два пъти и вътре влизаха половин дузина Независими, въоръжени с копия и ножове. Един от тях внимателно оставяше кофа с вода на пода, а също и малко сушена риба и полуизгнили плодове. На първия ден Солос им каза, че имат шест дни преди драконовите рицари да дойдат. Всяка сутрин им напомняше, че им остава с ден по-малко. Чак обаче когато останаха два дни до фаталния срок, Независимите решиха какво да правят. По средата на деня вратата се отвори отново и този път в колибата влязоха двадесет мъже. Един от тях пристъпи напред. Той бе едър човек на средна възраст, чието лице бе скрито от гъста къдрава черна брада.

— Какво искате?

— Храна, която не причинява разстройство например — промърмори Кемир. Солос му изшътка.

— Преди всичко искам да ви благодаря за гостоприемството — усмихна се той. — Освен това, бих искал ножовете и лъка си обратно. А след това да ви попитам какво знаете за белия дракон.

— А после?

— После ще намерим дракона, ще се махнем и ще ви оставим на мира.

— Всеки ден, откакто дойдохте, виждаме дракони. — Човекът с къдравата брада бе изморен и уплашен.

— Търсим бял дракон. При първия опит за контакт с вас сте демонстрирали враждебност, затова пратиха нас. Когато намерим каквото търсим, и ние, и драконовите рицари ще се махнем. Ние не сме поданици на Скалния крал.

— Ако обаче не намерим каквото търсим, рицарите ще ви изпепелят — излая Кемир.

— Добре. Да приемем, че ви помогнем да откриете белия дракон. Какво остава за нас?

— Животът ви?

Солос хвърли на приятеля си предупредителен поглед, след което се обърна към брадатия.

— Какво искате?

— Пари — лицето на брадатия се изопна. — Сто драконови жълтици.

— Значи сте видели белия.

— Може би — кимна брадатият, — а може и да познаваме някой, който го е видял.

— Сто драконови жълтици, а? Дано помощта си я бива.

Солос чувстваше как Кемир едва удържа гнева си.

— Хайде пред нас.

Солос изсумтя.

— Да не ме мислите за идиот?

— Един бял дракон прелетя на няколко пъти през долините. Не над нашата, но наблизо. Мога да ви отведа до мястото, където са го забелязали. Това е всичко, което ще получите, докато не видя пари.

— Ако ни лъжете, ще ви изгорят живи.

— Това може би е неизбежно така или иначе. Поне няма да си отида беден.

Солос сви рамене.

— Хубаво. Парите така или иначе не са мои.

Десет минути по-късно вече бяха свободни. След още половин час се намериха на лодка, гребейки през езерото заедно с брадатия и двама от приятелите му. „Тези Независими хора са доста сурови“, отбеляза си наум Солос. Дрехите им бяха парцаливи и груби, смес от животински кожи и евтин плат, който бе прогнил от постоянната влага. Всичко, което носеха, изглеждаше износено, само дръжките на ножовете им бяха бляскави и гладки, готови да бъдат извадени всеки момент. Някои от тях имаха ремъци, чиято кожа скърцаше, а катарамите им бяха изкривени и потъмнели. Някои се връзваха направо с въжета. Повечето от тях, забеляза Солос, бяха белязани или увредени — с липсващи пръсти или крайници, или пък с уродливи, деформирани лица, плод на минали счупвания. Очевидно не бе лесно да живееш извън кралствата. Или поне не толкова лесно, колкото му нашепваха спомените.

Солос бе роден и израсъл някъде по тези места. Трябваше да съчувства на тези хора, но не беше така, защото не го искаше. Нямаше смисъл. Всяка връзка с миналото му си бе отишла.

Брадатият ги отведе до плитчините настрана от селището, мястото, в което Солос и Кемир бяха кацнали при появата си в долината. Чакаха половината сутрин търпеливо под дъжда, докато към обед брадатият не им посочи нещо. Над езерото летеше дракон, който ги приближаваше. Тримата Независими се скриха веднага зад дърветата. Солос остана и махна на драконовия Ездач.

— Само дано е някой от нашите — изсумтя Кемир, докато гледаше мястото, в което Независимите се бяха скрили. — Не е сега моментът да попаднем на някой от онези, които забъркаха цялата бъркотия.

Драконът описа кръг над тях, достатъчно близо, че Солос да го разпознае, и след това кацна. Вятърът от крилете му вдигна облак прах във въздуха. Ездач Семиан им махна, без да си прави труда да слиза от животното.

— Почти ви бях отписал — кресна той през дъжда. Драконът, забеляза Солос, изпускаше лека пара.

— Благодарим ви, че не сте го сторили! — извика Солос в отговор и се поклони.

— Какви новини носите?

— Твърдят, че са я видели и знаят къде е.

— И къде е?

— Не е тук. Твърдят, че могат да ни отведат до местонахождението ѝ. Но… — Солос се поколеба. — Искат пари.

— Колко?

— Двеста драконови жълтици.

Ездач Семиан не мръдна, но драконът рязко изсумтя и изръмжа на Солос, който падна в бързината си да се дръпне. Чудовището го загледа лошо.

— Това не са малко пари, наемнико.

— Не ги искам аз — извика Солос, докато се изправяше. Очите му не изпускаха дракона. — Това е цената, която искат местните селяни.

— Тогава им откажи офертата.

— Така никога няма да намерим дракона на кралицата, Ездач Семиан.

Драконът се озъби и опашката му се заизвива във въздуха като бич. Драконите правеха това сред своя вид, когато са разгневени. Това бе предупреждение. Но когато опашката цапнеше човек… Солос притвори очи и се опита да не мисли за това.

— Утре — извика Семиан, — срещни се с мен утре следобед.

Драконът внезапно се обърна и побягна, засилвайки се по плитчините. Камъните хвърчаха изпод стъпките му и съскаха от горещината му. Солос се зачуди дали чудовището не може да накара цялото езеро да кипне. Тогава драконът разпери крила и с гръмотевичен тътен полетя. Той го загледа. Можеше да види как набира височина.

— Трябваше да поискаш хиляда — отбеляза Кемир, който отново се бе озовал до него.

— Да — кимна Солос, — явно и той не дава от своите пари.