Елмазеният дворец

45 Семиан

Кракът на Ездач Семиан още го болеше. Външно, раната се бе превърнала в белег още преди седмици. Но вътрешно още го болеше. Ако опиташе да побегне, болката ставаше все по-силна. Изкачването по стълбите на Кулата на Здрача го накара да се изпоти. Дори да стоеше на едно място, болката ставаше по-лоша и по-лоша, докато накрая не седнеше. Стрелата на наемника бе улучила бедрената му кост. Може би я бе нащърбила или пукнала и вече никога нямаше да бъде както преди. Опитваше се да не го показва, но другите драконови рицари бавно осъзнаваха, че той вече е сакат.

Той с мъка се изправи, когато лейди Настрия се появи от избите. Изглеждаше много уморена, по-изцедена от енергия откогато и да е било. Зад нея се носеше странна миризма — на нещо горчиво и люто. След това се чуха звуците. Първо меки, като на разкъсвана плът, а после на чупещи се кости. Той потрепери и се опита да не мисли за това.

В мига, в който лейди Настрия се появи от избите, на двора отвън кацна дракон. Семиан го разпозна веднага. Тихия. Други отвориха вратата, през която влезе кралицата. Тя изглеждаше ядосана, разтърсена от нещо.

— Ваша Светлост — каза лейди Настрия, заставайки пред нея, — открих…

Кралица Шезира махна с ръка.

— Хирам ще обяви кралица Зафир за своя наследница.

Всички в стаята замръзнаха. Настана гробна тишина. Погледите се насочиха към владетелката.

Шезира килна глава и погледна към лейди Настрия.

— А ти какво казваше?

Настрия се поклони дълбоко.

— Един от Вашите рицари Ви бе предал. Бил е подкупен.

— Ах — кралицата сви устни, — сигурно пак е трябвало да ме отровят?

Лейди Настрия кимна.

— Така мисля, Ваше Височество. Отровата е в мен. Трябва да я дам на алхимиците и те ще я разпознаят.

— Дума да не става — поклати глава Шезира. — Сега, след като Хирам ни предаде, ми трябваш тук. Смятам да отправя възражение към решението му и трябва да съм сигурна, че другите драконови господари ме подкрепят. Не искам да избухне война.

Тя спря и се замисли.

— Изпрати ми принцеса Джаслин. Нека тя го направи — кралицата се усмихна. — Да. За нея ще е добре да я разкарам от това място за следващите няколко дни.

На вратата Ездач Джостан вече тичаше на двора, като ръкомахаше и викаше с надеждата да извика Тихия отново преди той и принцесата да излетят отново. Но бе закъснял. Семиан видя лицето на Маршал-рицаря. Тя не изглеждаше щастлива. Но каквито и да бяха съмненията ѝ, тя прехапа устни и се поклони отново.

— Както наредите, Ваше Височество. Ще наредя да изпратим експорт.

— Все още имаме лагер в Шпората — намръщи се Шезира — и е само на няколко часа път оттук.

Този път Настрия възрази.

— И все пак…

— Добре — въздъхна кралицата, — двама Ездачи, не повече. Нека ги сменят при лагера.

„Това няма да ядоса никой от тях“, помисли Семиан кисело. Откакто бе застрелян от наемника, не бяха намерили и следа от белия дракон, нито от Люспестия, който яздеше с нея. Бе почти сигурно, че те отдавна са се махнали, а търсенето им се бе превърнало в пълна загуба на време. Никой обаче не смееше да каже това на кралицата, така че продължаваха.

Шезира сбърчи нос.

— Каква е тази ужасна воня?

— От избите, Ваше Височество — пребледня лейди Настрия, — нещо е загнило. Ще го махнем бързо.

— Надявам се с нещото да се махне и вонята. — Шезира тръгна нагоре по стълбите, които започваха от средата на Кулата на Здрача. — И нека някой нареди на стюарда ми да се подготви за гости тази вечер. Изпрати покана. Мисля, че е време да прекарам известно време със зет си. Да видя какво впечатление му е направила Листра. Стига да иска да дойде на гости, разбира се. Маршал, елате с мен. Приличате на селянин. Държа да бъдете на висота. И понеже ще имаме гости, тази миризма да се махне!

Кралицата изчезна нагоре по стълбите. Лейди Настрия я последва, но преди това постави нещо в ръцете на Семиан.

— Дай това на принцеса Джаслин в гнездото и побързай.

Устата на Семиан зяпна.

— Тя е принцеса. Как мога да ѝ кажа какво да прави?

— Вземи Ездач Джостан със себе си. Принцесата харесва и двама ви.

С тези думи Маршал-рицар Настрия му намигна, което го стресна още повече.

Яхнал коня си, той се състезаваше с Джостан по целия път към Елмазеното гнездо, а кракът го болеше все повече и повече. Когато пристигнаха, принцеса Джаслин изскочи от гнездото и се отправи към една от каляските на кралицата.

— Ваше Височество — скокна от коня си Семиан. Толкова бързаше, че кракът му се преви и той едва не падна. Джаслин го изгледа ледено. Не личеше да го харесва, каквото и да твърдеше лейди Настрия.

— Семиан? — тя дори не забави ход.

— Ваше Височество, Нейна Светлост заповяда да отидете до крепостта на алхимиците.

Джаслин отметна глава и се изсмя, след което отвори вратата на каляската.

— Ваше Височество! Лейди Настрия екзекутира Ездач Тиакас за измяна. Той е участвал в заговор за отравянето на кралицата.

Джаслин се качи на каляската и понечи да затвори вратата.

— Принц Джехал също е замесен.

Това я накара да спре. Останал без дъх, Семиан обясни какви са заповедите на кралицата. Очите на Джаслин станаха на цепки.

— Значи майка ми те прати, нали? — изръмжа тя, а очите ѝ станаха мрачни като буреносни облаци. — Дали това ще е достатъчно, за да се отървем от Джехал, как мислите, Ездач Семиан?

Семиан сведе поглед.

— Не мога да кажа, Ваше Височество.

Принцесата изсумтя и бавно слезе от каляската.

— Защо изпраща мен, Ездач Семиан? Защо не теб? Не си ли достатъчно компетентен, за да извършиш една толкова проста работа? Ами ти, Джостан?

Тя отново се изкикоти.

— Маршал-рицар Настрия щеше да отиде лично, Ваше Височество — тихо отвърна Джостан, — но кралицата настоя нещата да станат другояче.

— Естествено — оголи зъби Джаслин. Без да каже нищо повече, тя се върна в гнездото. Докато полетят отново, слънцето вече се бе скрило зад хоризонта. Драконите се изнервяха от тъмното, но Джаслин им наложи безмилостно темпо. Бяха прекарали месеци в долините на Пурпурната шпора, търсейки следите на белия дракон. Дори с превръзка на очите Семиан щеше да намери пътя.

Дузина дракони и три пъти по толкова Ездачи, заедно с няколко алхимика и много слуги, все още лагеруваха в Гръбнака на света. С течение на времето палатките бяха отстъпили място на редица дървени колиби по реката. Части от гората все още бяха изсичани, за да освободят място на добитъка, докарван от близките долини в кралството на Валгар.

Огън, разпален в най-високата част на лагера, им показа пътя. Драконите закръжаха в небето, като забълваха огън, за да съобщят за присъствието си. След това нервно се спуснаха по реката, топейки върховете на опашките си в реката, търсейки земята. Веднага щом докоснаха вода, те разпериха криле и се стовариха от няколко метра височина към каменистото дъно. Драконът на Ездач Семиан се олюля и едва не падна. Семиан направи гримаса и затвори очи, но Матанизкан намери баланса си и се изправи. Преди Семиан да успее да слезе, принцеса Джаслин изчезна, като се отправи към същата колиба, в която бе изкарала последните няколко месеца. Семиан и Джостан се спогледаха, след което отидоха да спят.

Призори отново полетяха, този път на север, през кралството на Валгар, по краищата на Гръбнака на света. По обед стигнаха импровизирано гнездо, което не бе нещо повече от поле с няколко укрепени къщи. Семиан помисли, че това е домът на някакъв селски барон, подходящо място за кратка почивка. Скоро обаче разбра, че греши. Къщата бе управлявана от Ордена на Люспестите и в нея имаше няколко алхимици. Имаше и войници от Елмазената стража. Легионери на Говорителя.

Заслуша се в разговора на принцеса Джаслин и алхимиците и бавно разбра какво става. На няколко мили на изток започваше стар път, който навлизаше дълбоко в Гръбнака на света. В далечния му край бе скритата крепост на алхимиците, изворът на тяхната сила. Пътят бе един ден, ако яздеше дракон, но седмица или повече пеш или с каруца. Тайните на отварите, които алхимиците приготвяха, се пазеха ревниво от ордена и се споделяха само с кралете и кралиците. Семиан бе достатъчно умен, за да не пита какво точно правят те, но всички знаеха, че е свързано с опитомяването на драконите.

Джаслин все още бе нервна, а алхимиците бяха изпълнени с подозрение. Семиан бе доволен, когато най-после отлетяха. Също така му бе скучно. Да летиш с принцесата бе гордост и по-приятно от това да споделяш кулата си с кървав маг, но след известно време планините омръзваха. Там, до двореца, скоро щяха да започнат игрите и турнирите. Можеше да спечелиш слава или дори пари. А тук, в дивото, нямаше нищо — нито за гледане, нито за правене.

Просто пустош.