Елмазеният дворец

7 Стъклената катедрала

Да яздиш сама върху гърба на Вихър бе едно от предимствата да бъдеш кралица, помисли си Шезира. Всички драконови рицари трябваше да споделят животните си с придворни от двореца ѝ, още рицари, които лейди Настрия бе настояла да вземе, а също така алхимици и Люспести от гнездото. Като към всичко това се прибавяше и багажа.

Шезира въздъхна. Всичко изглеждаше толкова малко, гледано от небето. Зад рамото ѝ, на запад от кралствата, се издигаха вулканичните планини, известни като Гръбнака на света. Те се простираха от морето през пустинята и стигаха — поне доколкото знаеше Шезира — до края на света. На север от гнездото на кралицата, драконовите земи граничеха с Пустините на Пясъка, Камъка и Солта. На другия край на кралствата се издигаше столицата на крал Тиан, построена до безкрайното Море на Бурите. Когато гледаше света от планината или пустинята, всичко ѝ изглеждаше безкрайно. Но от тук, от височината на небето, бе едно нищо.

— Легендите гласят — прошепна тя на Вихър, — че от другата страна на моретата има други земи. Дали това не е тайната на крал Тиан, заедно със загадката какво се крие от другата страна на Пустинята на Камъка?

Тя отново въздъхна и се опита да надникне иззад огромната глава на Вихър. Някъде долу…

На юг от гнездото на крал Валгар се издигаха върховете на Пурпурната шпора, планинска верига, която достигаше досами сърцето на драконовите кралства. В нейното подножие, обкръжен от Огледалните езера, бе и Елмазеният дворец. Шезира го бе посещавала много пъти, но дори сега сърцето ѝ прескочи един удар, когато го видя да блести в далечината, подобно на далечно съкровище, огряно от слънчевата светлина.

Кралицата усети да я обзема вълнение. Ето го съкровището, което искаше, точно до самата планина. Неслучайно блестеше. Този замък бе истинско съкровище и символ на абсолютната власт. Там се сключваха всички важни бракове и военни съюзи, там кралете и кралиците крояха планове за величие. Там бе центърът на кралствата, биещото им сърце.

И то щеше да бъде нейно. При това скоро.

Ятото ѝ започна да кръжи над гнездото на двореца, в очакване на разрешение за кацане. Бе забравила колко огромно е всичко.

— Харесва ли ти? — потупа тя Вихър по врата.

Огнен залп под нея даде знак, че очакват кацането им. Тя остави Вихър да се спусне от небето. Като повечето дракони, той го направи все едно просто пада като камък от облаците. Всеки път Шезира мислеше, че драконът ще обърка нещата и двамата ще се сплескат на пихтия върху камъните, но както винаги, точно когато примижаваше поглед, щеше да се чуе гръмотевичния звук от разперването на крилете му. В този случай силата му изкара въздуха от дробовете ѝ и разтърси земята.

Не е истина колко обичаше всичко това!

Докато слизаше от рамото на Вихър, видя, че Хирам вече я очаква. „Треперенето му“, отбеляза си тя наум, „се бе влошило значително от последния път, когато го видях — преди няколко месеца.“

— Н-ннякой д-дден ще стане беля с т-ттези твои к-ккацания.

Шезира с мъка сдържа усмивката си, но все пак една кралица трябваше да се държи на висота, поне за пред хората. Затова тя се поклони и целуна пръстена, който блещукаше върху средния пръст на подадената от треперещия Хирам ръка. Скоро този пръстен щеше да е неин.

— Говорителю Хирам. За мен е удоволствие отново да съм във Вашето присъствие.

Той кимна отсечено и махна на помощниците си. След това, заедно с Шезира, се отдалечи от гнездото. Помощниците го следваха, като не спираха да обещават удоволствия за ума и тялото ѝ. Шезира обаче не ги слушаше. Хирам трябваше да ѝ каже тези неща, не хората му. Нима болестта се бе влошила дотолкова, че да му отнеме способността да говори? Колко ли време оставаше, преди той да падне на легло?

Каляските ги очакваха, за да ги отведат до двореца, но самите те трябваше да изчакат Джаслин, Листра, лейди Настрия и останалите Ездачи, които Шезира бе довела. А след това имаше безкрайни ритуали и церемонии, които трябваше да се спазят, подир тях се очакваше пиршество за гостите, а кралица Шезира нямаше интерес към нито едно от тези неща. Поне Хирам се бе постарал. Стотици, ако не и хиляди, миниатюрни алхимически лампи изпълваха огромната Зала за Аудиенции, подобно на светулки. Част от тях бяха разположени на тавана и създаваха илюзията, че гостите пируват под открито небе. Страховити гранитни статуи ги обкръжаваха, подобно на мълчаливи пазители. Това бяха изображения на Говорителите, управлявали кралствата в миналото и сякаш все още бдяха над тях. Над тях имаше мраморни драконови глави, подаващи се изпод сенките на стените, озъбени и страшни. В устите им бяха поставени малки лампи, които светеха, сякаш драконите се канеха да блъвнат огън.

Когато Шезира и групата ѝ влязоха, те спряха смаяни от залата на Говорителя. А после пирът започна, а с него се върна и шумът. Залата се изпълни със слуги, които тичаха напред-назад с чаши вино, блюда с печено месо, огромни сладкиши и пъстри торти, оформени във фигурите на хора и дракони.

Наистина, Говорителят се бе постарал добре.

През цялото време тя стоеше до Хирам, но въпреки това не можа да разговаря с него. Поне не и по начина, по който желаеше. Накрая на пира, когато Хирам се изправи — доколкото му бе възможно — и заяви, че ще ходи да си ляга, Шезира го изпрати с поглед, а после внимателно стана и го последва. Старият Хирам, който помнеше от спомените си, винаги напускаше пиршеството рано, за да си легне — въпросът бе само в чие легло. Този път обаче той се отправи със залитане към Стъклената катедрала. Тя го последва вътре, все още очаквайки да го завари в прегръдките на някоя жрица. Но вместо това го намери проснат на земята в молитва.

Тя коленичи зад него на олтара и погледна към строгото лице на дракона, който ги наблюдаваше. Хирам вонеше на вино.

— Редно е да благодаря за гостоприемството Ви — каза тя, ала Хирам сякаш не я чуваше. Тя потрепери. По някаква причина в Стъклената катедрала винаги бе студено.

— Това м-ммясто е една лъжа — внезапно каза Хирам.

— Моля?

— С-сстъклената катедрала. Една лъжа — той се обърна и я погледна. Лицето му бе почервеняло, сякаш се готвеше да избухне в смях или обратното, в ридания.

— Пиян ли сте?

— Успокоява т-ттреперенето. След три бутилки вино п-ппочти мога да си представя, че съм както преди.

Шезира повдигна вежда. Наистина, Хирам не трепереше толкова лошо, но пък не можеше да се съсредоточи и върху това, което говори.

— Сигурен ли сте, че виното не Ви мами?

— А има ли значение?

— Предполагам, че не.

Хирам кимна, като че ли с това разговорът им бе приключил. Вдигна лице към каменния дракон над тях, притвори очи и въздъхна.

— Моля те…

Шезира се размърда неспокойно. Това не бе онзи Хирам, който помнеше и не бе сигурна какво се очаква да прави с него, освен може би да му помогне да си легне.

Той се изправи на крака бавно и несигурно. Инстинктът я накара да му подаде ръка за помощ, но той се отдръпна от нея, все едно държеше змия в дланта си.

— Изобщо н-ннямаше да съм тук, ако брат ми… ако Антрос не бе загинал. Той трябваше да владее това място. Ти и той. Той трябваше да е новият Говорител, не аз. Така бяхме уговорили нещата. Аз щях да наследя татковия трон, не братовчеда Сирион. Щях да бъда крал. Да се оженя за Алифера. Знаеше ли това?

Алифера? Шезира поклати глава. Нямаше никаква идея какво ѝ говори Хирам, нито дали самият той се чува какво приказва. Тя се изправи.

— Вие сте пиян. Нека поговорим на сутринта.

— Трябваше да е един от нас, но всички харесваха Антрос повече. Освен теб. И Алифера.

Той ѝ хвърли рязък поглед.

— Никога не разбрах ти ли уби Антрос или наистина стана нещастен случай.

Тя го зашлеви. Той се олюля и падна.

— Прекалено си пиян, Хирам. Забравяш се.

Хирам избърса лицето си и бавно се изправи.

— И ти харесваше Алифера.

— Уважавах я.

— Аз я харесвах. Исках да се оженя за нея. Но после… — погледът му стана далечен и за момент Шезира помисли, че Хирам просто ще заспи пред нея.

— Но нещата станаха по-иначе. Щяхме обаче да сме хубава двойка. Тя бе най-умната измежду южняците. Ако се бях оженил за нея, щях да я направя Говорител след мен. Но уговорката бе друга, нали? Затова направих каквото се очакваше. Уважих сделката, ще я уважа и сега. Ти това искаше да попиташ, нали?

Шезира въздъхна.

— Дойдох да изкажа почитания към Говорителя на Кралствата. Не очаквах да слушам излиянията на един пияница.

Хирам я погледна косо.

— Обещай ми нещо.

— Какво искаш да ти обещая?

— Да ми кажеш истината за едно нещо. Сториш ли го, кълна се, че дворецът ще стане твой, след като си отида.

— Аз не лъжа, Хираме. Въпрос на принципи.

— Ти ли преряза юздата на Антрос, когато той загина?

Шезира стисна юмруци.

— Има много свидетели на случилото се. Ловувахме разкъсвачи, както често ни се налага. Видяхме глутницата им и няколко от драконите се спуснаха към тях. Неговият бе от първите, атакували чудовищата. Той винаги носеше ремъците си разхлабени. В онзи ден бяха прекалено разхлабени и той падна. Не трябваше, но падна и не за пръв път. Този път обаче въжето, което придържаше крака му, се оказа прекалено дълго. Задържа го, но драконът прелетя повече от километър, преди кацне, а Антрос мина право през дърветата. Когато го намерихме, бе мъртъв. Всичко стана пред очите на всички. Никой не го е бутал. Никой не е рязал ремъците или юздите му.

Хирам я погледна обвинително.

— Но ти т-ттака и не го хареса.

— Бях млада, а той не толкова! — тропна с крак Шезира. — Очакваше се да е следващия Говорител и вече имаше жена, която не му бе дала никакви деца. Той ме взе само, за да има наследници. Бях добра съпруга, Хираме, а той също не бе лош съпруг. Възхищавах му се. Но нямах време да го харесам.

Тя въздъхна.

— Може би щеше да е по-различно, ако го бях дарила със син, но аз му народих три дъщери. Той дори не видя Листра.

— Хмммм. — Хирам внезапно седна. Изглеждаше тъжен. — Антрос нямаше синове, аз също си нямам. Нашият род угасва.

— Все още можеш да имаш синове.

Говорителят я погледна треперейки. Шезира не можа да прецени дали плаче или се смее.

— Погледни ме, жено. Коя би легнала с мен? Ти? Трябваше да го направиш. След като Антрос загина, трябваше да се омъжиш за мен.

— Да — въздъхна Шезира, — но след Листра не можех да имам повече деца, както ти винаги ми напомняше.

Тя погледна към Хирам и поклати глава. Това не бе човекът, който помнеше. Предишният Хирам ѝ напомняше за покойния ѝ съпруг. Този човек… не знаеше дали да го презира или съжалява. Затова отвърна поглед.

— Освен това, ти все още ме обвиняваш за смъртта на Антрос. Дълбоко в душата си смяташ, че имам пръст в гибелта му.

Когато Хирам проговори отново, думите му бяха толкова тихи, че Шезира едвам ги чу.

— Алифера също падна от дракона си.

— Какво? — изсмя се Шезира. — Това е нелепо.

— Щом Антрос може да падне, защо не и Алифера?

— Защото Антрос беше надменен, а Алифера винаги бе изключително внимателна.

— Изпратих Белеферос до гнездото на крал Тиан, за да открие истината — направи гримаса той. — Да, там се случи бедата, а натам отиваш и ти. Затова те предупреждавам. Пази се от Усойницата!

— От Усойницата?

— Принц Джехал. Той е змия, отровна змия. Усойница, така го наричам аз.

— В такъв случай ще се пазя от него. Някои хора смятат, че той трови собствения си баща. Дали това е вярно, как мислите?

— Защо не откриеш това сама? Аз самият бих искал да знам. Това би било един малък подарък за мен.

Той стана и разпери ръце.

— В замяна на всичко това.

— Тук е студено — промълви в отговор Шезира. Бе уморена, а състоянието, в което намери Хирам, уби всяко удоволствие от вида на двореца. — Мисля да си легна. Но ще помисля за това, което ми казахте.

— Помня първия път, когато дойдох тук. Мислех, че Стъклената Катедрала ще е място на светлина и безброй пъстри цветове. Но не е. Това е един студен камък, превърнат в стъкло от дъха на дракони толкова отдавна, че вече никой не помни кога е станало.

Шезира бавно се извърна.

— Върви и си легни, Хираме. Поспи малко.

Тя се отдалечи от него, а Хирам остана на мястото си, втренчен в драконовото изображение над каменния олтар.

— Това място е лъжа — каза той отново.