Елмазеният дворец

28 Надира

Независимите дойдоха докато Пряспа ловуваше. Тя бе отнесла Кейлин далеч от снеговете на планината, като го остави във влажната планинска долина, в която непрекъснато валеше. Навсякъде имаше вода, а малки поточета се стичаха надолу по гористите склонове, след което се вливаха в по-широки реки и дълги, спокойни езера. Там, където нямаше езеро, река или просто скала, растяха дървета. От тях се спускаха лози, а под тях избуяваха туфи треви. Всичко бе изпълнено с живот.

Кейлин се препичаше на една скала зад реката, когато чу първия писък. Погледна нагоре и видя как една жена тича по реката към него, като скачаше от един камък на друг. Когато той се изправи и я погледна, видя, че не е сама. На малко разстояние зад нея вървяха половин дузина мъже.

— Помогни ми! — извика тя.

Тичайки право към него, тя стигна камъка, на който той стоеше и падна на колене, стиснала ръката му. Изглеждаше изтощена и ужасена.

— Не знам кой си ти, но те моля да ми помогнеш. Те ще ме убият.

След това тя го погледна, видя ясно твърдата му, люспеста плът и изпищя.

Кейлин направи гримаса и помисли за Пряспа, но не почувства нищо. Драконът явно бе много далеч. Остана парализиран на едно място. Когато мъжете приближиха, те забавиха ход. Бяха шестима, всичките въоръжени с тояги и ножове. На лицата им бе изписано зловещо нетърпение. Той ги погледна, неспособен да мръдне.

Един от мъжете го погледна с видима погнуса.

— Какво си ти, по дяволите?

След това скочи напред и замахна с тояга към главата му. Кейлин вдигна ръце да се предпази и ударът попадна в лакътя му. Всичко от пръстите до рамото му изригна в жестока болка, а след това се вцепени. Той простена, а след това останалите го събориха на земята и го заудряха, докато светът не изчезна в море от болка.

— Браво, Марик — чу той нечий глас.

Кейлин се завърна към света бавно и с нежелание. Чувстваше ръцете си като извадени, а ребрата го боляха. Главата го цепеше така, все едно в нея бушува буря.

Отвори очи. Висеше на един клон на въже, омотано около китките му, на около три метра от земята. Небето бе скрито от непроницаем гъсталак от листа и клони, който превръщаше слънчевата светлина в изпълнен със сенки сумрак. Гледаше към реката, като забеляза и скалата, върху която го бяха пребили. Бяха още там. Изнасилваха жената, един по един. Лицето ѝ бе подуто, а по гърба ѝ се забелязваха пресни белези. Псуваха я така грозно, че Кейлин едва ги разбра. Ясни му бяха само думите „курва“ и „крадла“.

Когато приключиха с нея, двама я задържаха легнала, докато трети извади дълго въже и започна да я удря с него. Тя започна да плюе и да рита към тях, но съотношението на силите не бе в нейна полза. Накрая просто запищя. След един миг дори това престана. Гърбът ѝ бе станал на кървава каша, но мъжът спря, чак когато един от спътниците му постави ръка на рамото му.

— Стига. Тя вече е полумъртва.

Мъжът с въжето го почисти, а след това го използва, за да върже жената. Кейлин затвори очи, когато той погледна към него, а после приближи.

— Приятно ли ти беше да гледаш, изроде? — извика един от тях.

— Хей, крадльо! Събуди се! — Един камък го удари в стомаха, а после друг цапна рамото му. Той не трепна.

— Остави го. И без това никъде няма да ходи.

— Погледни го само, болен е.

— Няма да го пипам.

— Струваше ли си, крадльо? Твар? Каквото и да си? Виж докъде те докара тя. Почти нищо. Но ето, можеш да го получиш. Само да не забравиш да дадеш на курвата нейната част. Заработи си я.

Кейлин нямаше идея за какво говорят.

— Когато разкъсвачите дойдат, не забравяй да дръпнеш краката си нагоре. Ще те стигнат, само ако са достатъчно гладни, за да скочат към теб. Но пък курвата надали ще ги засити.

— Едва ли ще го докоснат. Погледни го само. Според мен е чумав.

И те се отдалечиха, смеейки се злобно. Когато гласовете им спряха да се чуват, Кейлин отвори очи. Жената все още бе там, вързана, неподвижна. Чувстваше ръцете си така, все едно горят.

— Ехо? Ей?

Тя не отговори, но той видя как тя помръдва леко.

— Ехооо!

Скоро се предаде. Направи гримаса от болката в раменете си и се опита да си представи, че е някъде другаде. Може би това правеше и жената. Може би затова не го чуваше. Не че някой от тях можеше да помогне на другия. Оставаше му само да чака Пряспа.

Но когато тя най-сетне пристигна, го болеше толкова много, че дори не забеляза да е кацнала. Усети се, чак когато писъците на жената заглушиха собствения му хленч.

Дребни Кейлин!

Тя се спусна по реката, тичайки на задните си крака и пляскайки с криле за допълнителна скорост, право към него. Размахът на крилете ѝ бе почти толкова широк, колкото и реката.

Към трийсет метра.

Писъците на жената станаха още по-високи и истерични, докато не се превърнаха в безкраен вой.

Ти си ранен!

— Свали ме от това дърво! — извика Кейлин.

Но как се случи това?

Пряспа успя да спре и плесна с криле, като вдигна във въздуха камъни с размера на Кейлиновата глава. Главата ѝ се стрелна напред, а зъбите ѝ се сключиха около клона над главата на Кейлин. Тя го прегриза с лекота и свали Кейлин внимателно на земята. Той сви ръце до гърдите си. Облекчението бе невероятно.

Не мога да те развържа. Пряспа се наведе над Кейлин, а след това помириса жената.

Откъде дойде тази? Защо е вързана? Храна ли е?

Виенето на жената притихна до хленч.

— Остави я, Пряспа. Не я наранявай. Тя е ужасена.

Знам. Това е приятно. Така бе в старите времена.

— Говори с нея — изправи се с мъка Кейлин, насочвайки се към гората. — Нека разбере, че не ѝ мислиш злото.

Но ти изпитваш голяма болка, Дребни Кейлин. Чувствам го и не мога да помогна. Защо направи това?

Той усети объркването в главата на Пряспа. Драконът не знаеше какво се е случило.

— Други хора направиха това, Пряспа. Лоши хора. Не знам защо — той посочи с глава жената, — може би тя знае.

Той се намръщи и потърси камък, достатъчно остър, че да среже въжето около китките си. Работата бе бавна и болезнена, но когато свърши, жената бе спряла да пищи. Гледаше към Пряспа с изражение на ужас и страхопочитание. Кейлин отиде при нея и развърза възлите, поставени ѝ от мъжете. Освободена, жената се сви до една скала, прегърнала коленете си. Цялата трепереше. Опита се да ѝ даде част от дрехите си за летене, с които да се завие, но когато го видя да се приближава, тя се отдръпна. Той ги пусна и след това се отдалечи.

Гърбът ѝ все още бе кървава каша.

— Аз съм Кейлин — каза той, — а това е Пряспа. Тя е моят дракон.

Жената го погледна така, все едно пред нея има луд. Бе уплашена от него почти толкова, колкото и от дракона.

Името ѝ е Надира. Плаши се от теб и мисли, че искаш да я нараниш. Смята, че си един от бронираните мъже, които носят меч и копие и смята, че нещо не е наред с теб.

Той седна на камъка и я загледа внимателно.

— Аз не съм Ездач, а Люспест. Знаеш ли какво означава това? Означава, че аз гледам дракона. Храня го и го отглеждам докато порасне, все едно е кон. Изглеждам така заради нея. Когато се излюпват, драконите носят със себе си болест. Тя ме направи такъв, въпреки отварите на алхимиците. Не се плаши. Това стана отдавна. Засега болестта е спряна и ще е така до следващото излюпване. Между другото, аз не мога да я яздя. Казва, че името ти е Надира.

Объркана е. Не разбира как сме се озовали тук. Вярва, че ще я нараним.

— Загубихме се — призна Кейлин. — Идваме от гнездото на кралица Шезира. Надали си я чувала…

Не е.

— Дъщерята на кралица Шезира се жени за сина на крал Тиан. Пряспа и аз бяхме сватбени подаръци, но ни нападнаха други драконови рицари. Не знам чии. Ние обаче се измъкнахме. Загубени сме от седмици в тази планина. Предполагам, че не знаеш къде сме?

Кейлин изпъна рамене и се намръщи. Жената поклати глава, съвсем леко.

Дребни Кейлин, какво е Душевна пепел?

— Не знам — Кейлин погледна към жената. — Какво е Душевна пепел?

Жената потрепери и погледна настрани. Кейлин видя как очите ѝ попадат на нещо между скалите. Малка кожена кесийка.

Мъжете, които я правят, я купуват за удоволствие. Тя я иска. Има нужда от нея, като храна и вода. Взела е от Пепелта и е избягала. Затова са я наказали. Наказание. Отмъщение. Възмездие. Да, разбирам това. Празни мечти. Глупави.

— Направиха ѝ това, задето ги е обрала?

Така мисли. Друг Дребен на име Марик ѝ е причинил това. Долавям това име и в твоите мисли.

— Те я изнасилиха и пребиха, а после я оставиха да умре. Оставиха и мен да умра. Защо?

Приличаме си. Нашият вид ни липсва по един начин. Липсва ни това, което бихме могли да бъдем. Но сега трябва да тръгвам, Дребни Кейлин. Не съм приключила с лова за деня. Няма да се бавя.

Пряспа се обърна и Кейлин видя как тя се засилва към реката, по посоката, в която бяха тръгнали мъжете. Това може би бе съвпадение, но нещо в мислите на Пряспа му подсказа, че не е така. Тя отиваше да ги намери. Не погледна назад и преди той да успее да стане и да я викне, вече бе твърде надалеч, дори за да долови мислите му.

Когато се върна, той смяташе да я попита какво е направила, да ѝ каже, че така не е правилно, но не можа. Докато мислите се оформяха в главата му, нейните се стовариха върху тях.

Дракони. Идват още дракони.