Елмазеният дворец

34 Лекарството на Джехал

Бяха седем или осем души, всички с покрити лица. Отведоха го от леглото му и минаха през целия дворец. Той викаше и крещеше, но те не му обърнаха внимание. Когато се опита да се съпротивлява, един от тях го удари с такава сила, че устната му се сцепи, а един от зъбите му се разклати. Минаха през двора, влязоха в Стъклената катедрала, а после слязоха по едно тайно стълбище зад олтара. Стигнали едно дълбоко подземие, те минаха през изпълнени с пушек коридори, за да стигнат една мрачна стая. Няколкото факли, греещи по стените, позволиха на Джехал да види машините за мъчения по стените. Хирам стоеше в центъра на залата, осветен от малък мангал.

— Съвсем ли изкуфя, старче? — извика Джехал. — Напълно ли полудя?

Хирам не му отговори. Само наблюдаваше как маскираните стражи оковават Джехал на едно колело.

— Никой няма да прости това. Нито Наргон, нито Силвалан или Зафир, нито дори кралица Шезира и крал Валгар. Даже Сайусите ще излязат от пустинята срещу теб.

Хирам продължи да гледа, леко потръпвайки. Маскираните приключиха работа и се оттеглиха в сенките. Джехал и Хирам останаха сами.

— П-ппропусна някой.

— Да, дори Скалният крал може да се надигне от трона си, ако разбере, че си затворил драконов принц.

— З-ззнаеш ли, н-нне вярвах, че ще д-ддойдеш. — Хирам се надигна с мъка на крака и щракна с пръсти.

— Н-нне те затварям, Д-дджехал. Измъчвам те. Когато п-пприключа, ще можеш да си т-ттръгнеш.

Още двама мъже се появиха от сенките.

— В мен са п-пписмата от кралица Зафир. Тя казва, че ти и к-ккралица Алифера сте били любовници.

Сърцето на Джехал прескочи един удар. Писма от Зафир? Богове! Какво бе сторила тя?

Хирам започна да крачи напред-назад. Двамата маскирани търпеливо чакаха.

— З-ззафир обвинява т-ттеб. Смята, че м-ммайка ѝ с-ссе е самоубила, понеже с-сси щял да се ожениш за друга. Любовници ли бяхте?

Джехал плю към него.

— Нима интересът към гостите на моето легло ще изпълни празнотата в твоето, старче?

— Б-ббяхте ли любовници, Джехал?

— Не ти влиза в работата, Говорителю, но да. Чуках я по всеки възможен начин. На нея обаче все не ѝ стигаше.

Дори в тъмната стая видя как лицето на Хирам се изопва. Говорителя кимна и двамата мъчители се захванаха за работа. Единият приведе глава над него, за да не може Джехал да види какво прави другият. Той обаче почувства ефекта от действията му, когато агонията обхвана цялото му тяло.

— Не! — изкрещя той. — Не бяхме любовници.

Хирам кимна отново и мъчителите се оттеглиха назад. Джехал надигна глава, мъчейки си да си поеме дъх, докато болката отшумяваше. Потта се стичаше по лицето му. Дори не знаеше какво бе направил вторият мъчител. Дали го бяха белязали? Осакатили? Щеше да им върне услугата хилядократно.

— Не. К-ккралица Алифера бе мъдра. Тя те е р-рразпознала, Усойнице. Искам д-дда знам защо я уби. И к-ккак.

— Не съм я убивал.

Мъчителите отново се протегнаха към него, като не спряха да го изтезават за дълго време. Джехал стисна зъби, но накрая се разпищя и се разплака като всички останали. Повтаряше само едно нещо: „Не съм я убил.“

Накрая всичко свърши. Джехал увисна, изтощен. Хирам му хвърли един изпълнен с презрение поглед.

— Ч-ччуваш ли ме, усойнице?

Джехал не отговори. Прецени, че е по-разумно да се престори на припаднал. Тогава Хирам му зашлеви един шамар.

— Н-нне се п-пправи на хитър, момче. Х-ххората ми си знаят р-рработата. Знам, че ме чуваш. Имаш ли нужда от п-ппочивка, Джехал?

Хирам придърпа мангала към себе си. Ръцете му трепереха.

— Трябва ти помощ, старче — изпъшка Джехал. — Ще се подпалиш.

— Майстор Б-ббелеферос даде на всички в гнездото ти п-ппушека на истината.

— Майстор Белеферос застана пред двора на баща ми, пред крал Силвалан, кралица Шезира, крал…

— Да, да. Н-нне намери нищо. К-ккралица Шезира също не откри нищо. Д-ддори прати д-ддъщеря си по време на Скръбта на Девицата и н-нне откри нищо.

Значи затова е било всичко…

— Защото няма нищо за намиране, старче.

Хирам постави мангала до Джехал и посипа прах по въглените. Валма от бял пушек изпълниха въздуха.

— Щ-щще им покажа к-ккак се прави. Майстор Белеферос не м-мможеше да те упои с п-ппушека. Не е р-рразрешено. Но на мен е разрешено. Вдишай дълбоко, Усойнице. Мъчението бе за мое удоволствие. Сега ще си кажеш всичко и ще те обеся. Така п-ппечеля всичко.

Хирам се затътри назад.

— Започваш война, Говорителю. Всички ще се обърнат срещу теб. Всички!

— Н-нне. Н-нняма — Хирам се опита да се усмихне, но треперещите му мускули превърнаха изражението му в зловеща гримаса. — Дори да греша, на никой не му п-ппука, Джехал. За какво да се хабят. След няколко месеца, по един или друг начин, ще с-ссъм си отишъл.

— Ако това е пушекът на истината, старче, можеш да ме питаш за отварата, която донесох със себе си. Тази, която облекчава болките на баща ми. Тази, която може да излекува и теб. Попитай ме за това, жалко старче, и тогава ме попитай какво би сторил, за да ти я дам. Ти си болен, умиращ и то от най-гадната и унизителна смърт, която можеш да си представиш. Ще се наслаждавам като те гледам как гаснеш. Питай нещо, Хирам!

Хирам се изкикоти.

— К-ккакво те кара да мислиш, че ще ти предложа каквото и да е било?

Той излезе и остави Джехал сам. Пушекът, издигащ се от мангала, стана все по-гъст и по-гъст. Усети сладникав аромат, като от гъст парфюм.

Пушекът на истината.

Какво му оставаше сега? Пушекът на истината не бе съвършен. Алхимиците се правеха, че е, но един умен и изпълнен с решителност човек винаги можеше да заблуди разпитвача си. Или алхимиците бяха пуснали и този слух, така че да им плащаш те да разпитват с пушека, а да не го правиш сам?

„Няма значение“, каза си Джехал. „Аз съм умен. И решителен. А Хирам е тъп… не. И той е умен. Трябва да го направя на глупак. Но как. Как? Ще видим…“

Пушекът започна да го омайва. Главата му се замая и той забрави къде се намира.

„Не съм убил Алифера. Тя падна от дракона си. Инцидент. Не бях там. Беше ми лошо и си бях в леглото.“

Той се спря. Не помнеше за какво си мисли. В стаята имаше още някой. Не можеше да мръдне и се чудеше защо.

Освен това бе ранен. Не си спомняше как.

— Г-гговореше си нещо — чу се гласът. Джехал с мъка фокусира погледа си. Аха. Хирам.

— Мале, че си стар — изкикоти се той.

— К-кказват, че д-ддумите, които един човек си к-кказва, когато пушекът го обсеби, са лъжите, които иска да изрече. Какво мислиш за това?

— Звучи умно — ухили се Джехал. Някаква далечна част от него, осъзна той, знаеше къде е и какво му се случва. Но бе заключена далеч, много далеч. Тя скачаше и му крещеше разни неща, но той не я чуваше.

— Т-ттака. Да п-ппродължим с това, к-ккоето к-кказа. Не си убил Алифера. В-ввярно ли е?

— Не съм я убивал — прозя се Джехал. — Бях там. Защо не мога да движа ръцете си?

Далечната част от него викаше и крещеше нещо. Ако се насилеше, почти можеше да я чуе.

— З-ззащото си вързан на колело за мъчения. Б-ббил си там? К-ккакво имаш предвид?

— Бях с нея — погледна той Хирам, — на гърба на дракона, когато тя падна. Не бях болен. Алхимикът ти почти откри истината. Тя скри нещо, когато отлетя от Стръмния връх. Принц Метероа скри същото нещо, когато се върнах. Скри мен. Толкова усилия положихме, така че никой да не разбере, че съм с нея. Внимателно обмислихме всичко. Сега дойде ти с тъпия си пушек и разкри тайната.

— Б-ббил си с нея?

— Говорителю Хирам, изглеждате ми зле. Но да, бях с нея, в един сандък. Съблазнявах я месеци наред. Малки погледи тук, невинни докосвания там. Тя ме искаше, старче. Болеше я за мен. Трябваше само да я погледна и тя се подмокряше. Затова ме натовари на дракона си, така че никой да не разбере. Така че да останем сами и да се чукаме цял ден.

Той се изплези на Хирам.

— Не!

— О, да, стари кралю.

— П-ппопитах в-ввече дали сте любовници. Ти отрече!

— Ти ме измъчваше. Излъгах, за да спреш. Не искаше да го чуеш, но трябваше да повярваш на кралица Зафир. Тя е една хитра малка кучка.

Треперенето на Хирам се засили. Той стискаше и пускаше юмруците си, вървеше напред-назад, огрян от светлината на мангала. Далечният глас в ума на Джехал още му крещеше някакви неща. За Хирам. Джехал се намръщи.

— Това разстрои ли те, старче? — попита той — Много ли те разстрои?

Той тръсна глава, мъчейки се да разбере какво му казва гласът. Да ядоса Хирам?

Той погледна към Говорителя.

— Това ядосва ли те?

Хирам го удари.

— Д-дда. Уби ли я?

Добре. Джехал усети вкуса на кръв в устата си.

— Земята я уби. Когато падна. Знаеш ли защо падна? Искаш ли да знаеш? Май да. Искаш ли да разбереш защо не бе овързана като нормален Ездач? Не загряваш ли? Искаш ли да разбереш защо намериха трупа гол?

Хирам отново го удари.

— Дали тя е паднала или аз съм я бутнал? Това ли искаш да разбереш? Или дали е паднала преди или след като я изчуках?

Този път Хирам го удари в стомаха.

— Млъквай!

— Може би искаш да разбереш колко пъти я изчуках?

— МЛЪК!

Джехал се разкашля.

— Не. Искаш истината, стари кралю, и сега ще си я получиш. Да, бях неин любовник. Чуках я и тогава, когато умря. Исках да я оправя върху гърба на дракон. Чукал ли си по време на драконов полет, старче? Яко е, ама глупаво. Хората падат.

Той килна главата си настрана. Трябваше да продължи да говори.

— Искаш да знаеш какво е усещането с Алифера? Да знаеш как пъшка, когато свършваше? Да разбереш какво обичаше най-много? Знаеш ли, че ѝ бе кеф като я прасках отзад? Знаеш ли какво ми шепнеше, докато я обарвах? Затова ли е всичко? Понеже никога не си я имал? Искаш да разбереш какво е било с нея? Хубаво, старче. Питай. Ще ти разкажа всичко.

Но разказът му свърши дотук. Хирам, обезумял от ярост, изрева. Той започна да псува Джехал и го заудря. Когато приключи, Джехал разбра, че е, защото някакви маскирани хора го отвеждат.

Въпреки всичко, принцът се ухили.

Бе победил.