Елмазеният дворец

40 Раздяла

Джехал се събуди от неспокойния си сън. Бе измъчван от кошмари — как бяга и е преследван, как трябва постоянно да гледа през рамо и независимо къде стигне, трябва да бяга отново, преследван от унищожителен зной.

Измъкна се от леглото и застана до прозореца. Казам, момчето, което отговаряше за нощното му гърне, се бе свило на стола си и хъркаше шумно. Джехал отвори прозореца, за да допусне светлината в стаята. Казам не мръдна. Джехал харесваше тази черта на момчето. Освен че бе глухоням и по-верен от куче, Казам спеше като пън. Джехал можеше да си организира оргия и хлапето пак нямаше да разбере нищо.

Отвън той видя, че слънцето се подава иззад хоризонта. Корабите минаваха през устието на река Яростна. Утринното слънце караше водите ѝ да изглеждат като пламнали.

Джехал потръпна и извърна поглед. Тази гледка му напомни за кошмарите му. Нямаше златен дракон с рубинени очи на перваза отвън и това бе всичко, което го вълнуваше.

Той се върна до леглото си, седна, извади парче бяла коприна изпод възглавницата си и го уви около очите си. Погледът му се замъгли и потръпна, а после се озова някъде другаде. Бе в Кулата на Въздуха в Елмазения дворец. Под леглото на кралица Зафир, невидим и нечут.

Заслуша се. Долови дишане. Нейното дишане. Бе спокойно, все едно спи. Не чу хъркане. Ако Хирам бе с нея, този звук щеше да е ясен. Но пък Хирам рядко идваше при нея, а още по-рядко оставаше. Обикновено Зафир бе тази, която го посещаваше, а после се връщаше в леглото си. Понякога се прибираше посред нощ, боса, стиснала дрехите си и невероятно тъжна. Друг път изглеждаше ядосана. А някога търсеше златния дракон, а после заставаше пред него гола и му пращаше въздушна целувка или пък имитираше как повръща, или се правеше, че задушава някой. Той не бе сигурен дали има предвид него или Хирам.

Понякога на сутринта търсеше него. Ако и двамата бяха сами, те си шепнеха думи, които чуваха през малките златни уши и се гледаха през малките рубинени очи на дракончетата.

Но това ставаше по-късно. Сега бе твърде рано за Зафир. Скрит под леглото ѝ, малкият златен дракон завъртя главичката си и започна да лази по пода. Той започна да маха с криле по-бързо от насекомо и полетя, а после се настани на леглото, на известно разстояние от главата на Зафир, след което спря и я загледа.

Джехал си пое дълбоко въздух. Бе дълбоко заспала, а в това състояние спираше дъха му. Можеше да я гледа часове наред.

Съвзе се, свали бялата коприна от очите си и я скри под възглавницата. След това си постави черната коприна.

„Я да видим, скъпа, кого шпионираш днес?“

Отговорът не бе особено изненадваш. Малкият дракон на Зафир бе в стаята на Листра, както обикновено. Зафир очевидно не можеше да мисли за нищо друго освен за това колко често той споделя ложето на съпругата си. Бе приятно предвидима.

Джехал се ухили и ритна столчето на Казам. Проблемът с ревността на Зафир бе предизвикателството. На него му се искаше да види колко пъти може да оправи жена си без любовницата му да го хване с дракона си. Бе потискащо лесно.

Но ако бе трудно, вероятно той щеше да се старае дори повече.

Отново ритна столчето на Казам. Момчето подскочи, а после падна. След това се изправи, изпъна рамене и го поздрави.

„Имам съобщение за жена си.“

Джехал и Казам имаха свой собствен език на знаците, базиран върху сигналите, които драконовите рицари си разменяха докато летяха заедно. В него имаше и някои следи от тайния език на крадците, а и други елементи, които си бяха измислили. Джехал се надяваше да научи момчето на четмо и писмо, но Казам схващаше толкова бавно, че вероятно щеше да е готов, когато и двамата бяха навлезли в дълбоки старини.

Казам кимна. Бе хубаво да си имаш таен език. Така никой друг освен слугата не разбираше нарежданията на Джехал. Няколко пъти той дори си бе уредил среща с Листра, с ясното съзнание, че Зафир го наблюдава.

„Събуди я. Искам да дойде в ложето ми. Кажи ѝ, че я искам.“

Казам се ухили и Джехал му се усмихна в отговор. Този знак не бе особено труден за превод.

„Кажи ѝ, че искам всички врати и прозорци да бъдат затворени. Предупреди я, че я следят чужди очи.“

Когато приключи с посланията си, принцът подритна Казам — стандартният начин, по който го пращаше да му върши работа. След това затвори прозорците, за да се скрие от светлината на утрото и си полегна с въздишка.

Не му се наложи да чака дълго. Чу стъпки пред вратата си, а после кикот. След това Казам се върна, следван от Листра, която все още бе по нощница.

— Някой видя ли ви? — усмихна се Джехал.

И двамата поклатиха глава.

— Само слугата на вратата — добави Листра, след което го прегърна и подпря глава на рамото му. Той винаги потръпваше, когато тя го правеше. Така си спомняше, че някой ден ще му се наложи да я остави на Зафир.

Но този ден още не беше настъпил. Той я избута леко и постави ръка върху стомаха ѝ. Неговият наследник растеше в нея и това ѝ гарантираше безопасността. Засега. Тя му бе казала, че ще трябва да минат още няколко месеца, преди да долови каквито и да е било движения, но той все пак постави ръката си там. След тази сутрин, можеше да не се видят доста дълго време.

Тя задържа ръката му за момент, а после я придвижи нагоре, към гърдата си.

— Не мога да разбера защо не мога да дойда с теб.

„Естествено.“ Той ѝ се усмихна.

— Трябва да пазиш силите си, мила.

— Оф, Джехал! Та аз дори не го чувствам!

— Но ти става лошо всеки ден. Не си прави труда да отричаш.

— Нищо ми няма — направи гримаса тя.

— Освен това, тук си в безопасност.

— Но защо? В двореца ще бъда с теб, с мама и сестрите ми, а също и с Ездачите ми.

— Знаеш отговора и сама — засмя се той. — Има хора, които не биха искали майка ти да наследи Хирам.

„Като мен“, помисли си той ехидно.

Тук идваше бедата. Тя просто не допускаше, че нещо лошо може да ѝ се случи, че някой може да я излъже, че драконовите крале и кралици не бяха приятели, които се борят за добруването на света. Именно затова понякога му бе трудно да я гледа в очите. Дори и да решеше, че може да има истинска заплаха, тя или настояваше да застане редом до майка си, или че той не бива да ходи на опасни места. Тя рядко изискваше нещо от него, но когато го правеше, той си спомняше с неприязън чия дъщеря е.

— Не искам да те притеснявам — целуна я той нежно.

— Мисля, че съм ти омръзнала.

Джехал едва се сдържа да не погледна към тавана. Не бе истина колко често бе чувал това. И то от различни жени.

— Ако ми беше омръзнала, любов моя, мигар щях да се събудя призори и да те извикам за последно преди заминаването си?

Тя се нацупи, а след това хвана другата му ръка и я постави на другата си гърда.

— Предполагам, че не.

Тя го приближи още малко, докато не усети топлината на тялото ѝ от коленете до врата. Джехал преглътна. Погледна към Казам и кимна към вратата. Момчето се изниза, достатъчно хитро, за да знае кога присъствието му е излишно.

— Сутринта заминавам към Стръмния връх — каза той с предрезгавял глас. — Всичко е готово. Ще ми отнеме…

— Знам, съпруже, знам — отговори Листра, поставяйки пръст на устата му. Тя често го наричаше така и поради някаква причина разумът му винаги се замъгляваше от тази дума. — Четири дни докато стигнеш палата, седмица като гост на Хирам, а после още една седмица, докато мама го наследи. След това още четири дни обратен полет към Стръмния връх и още един, докато се върнеш у дома. Почти месец. Знам всичко наизуст, принце мой. Знам какво ще правиш във всеки един от дните, в които отсъстваш.

Тя му се усмихна.

— Това ще бъде дълъг и самотен месец. Мога обаче да те посрещна на Стръмния връх.

— Не бива!

— Знам, но ти няма да си тук, за да ми го кажеш.

Тя се притисна до него и го целуна, а после се отпусна на леглото му.

— Ще ми липсваш — каза той и с изненада установи, че е искрен.

— Но не колкото ти ще липсваш на мен.

Той я накара да замълчи с целувка. Бе по-добре да не отговаря. Понякога двамата си лежаха така и той се чудеше дали не е сбъркал тотално в стратегията си, а това бяха опасни мисли. Затова той се зае да подсигури мъката от раздялата им. За около час времето за тях спря.

Когато приключиха, тя заспа в ръцете му, както правеше винаги. Той бе изненадан да установи, че също е заспал, както стана ясно след като лорд Метероа затропа по вратата, викайки, че е време за тръгване. Листра се прозя и се изтегна, след което се изправи и го погледна усмихната.

— Трябва ли да тръгвам?

— Опасявам се, че да. — Джехал извика Метероа да го остави за няколко минути, след което потърси дрехите си.

— Моля те, не се връщай веднага в покоите си. Излез да пояздиш или мини през банята. Изпрати някой да проветри стаята ти, докато те няма.

— Защо?

— Защото те моля за това.

— Но аз исках да нося…

Той я прекъсна рязко.

— Заради мен. Заради времето, което изкарахме сега.

За миг тя изглеждаше обидена и той се почувства, сякаш го е ударила с нож. Но след това се усмихна.

— Щом такова е желанието ти.

— Наистина ще ме зарадваш. Слушай! — хвана я той за лицето. — Докато ме няма, имай вяра само на Метероа. Не на принцеса Джеска, принцовете Искан и Мазмамир или някой друг роднина. С тях споделям една кръв, но и една амбиция. Можеш да вярваш на кралица Фион, но не и на синовете ѝ. Внимавай особено с Тирин.

Когато тя излезе, той извика Метероа, който му помогна да се облече.

— Докато ме няма, се погрижи тя да е в безопасност. Каквото стане с нея, ще стане и с теб, приятелю. Ясен ли съм?

Метероа го погледна скептично.

— В такъв случай вероятно ще трябва да преяждам и дебелея, но все пак гледайте да се върнете преди раждането, Ваше Височество.

— Винаги има възможност изобщо да не се върна.

— Тогава грижата за нея отпада — килна глава принц Метероа, — но моля, Ваше Височество, споделете с мен, коя предпочитате повече, жена Ви или кралица Зафир?

Лицето на Джехал се изопна и той излая.

— Марш навън!

— Ваше Височество…

— Казах марш! Преди да съм намерил нещо остро!

Останал сам, той се дооблече бавно. Но Метероа си позволяваше твърде много. Щеше да му се наложи да му каже две приказки, след като приключеше с останалото. Но пък бе задал добър въпрос, на който Джехал нямаше отговор.

Последното нещо, което направи, преди да си излезе, бе да вземе черната и бяла копринени ленти изпод възглавницата си и да ги върже на китките си. Рицарите южняци често заплитаха платове около ръцете си — на лявата ръка те означаваха завоевания, на дясната поет ангажимент. Заради този обичай той лесно можеше да носи платовете на Тайтакей със себе си. Обикновено поставяше черния плат на лявата си ръка и белия на дясната. Така му се струваше редно.

След малко той свали черния плат и го уви около очите си. Малкият златен дракон бе все още в стаята на Листра и жужеше гневно насам-натам, търсейки начин да се измъкне.

Джехал се ухили. Когато излезе, започна да си свирука.