Елмазеният дворец

19 Тайтакей

„Никой друг драконов Ездач нямаше тези проблеми“, помисли си Джехал. Всички останали просто отиваха до гнездото си, преглеждаха драконите си и след това се прибираха обратно в двореца си. И това бе така, защото гнездата им бяха близо до двореца. Той обаче трябваше да язди до поле извън града, за да види драконите на Шезира. Не че имаше нещо против, но церемонията изискваше всички да го последват, което означаваше, че трябва да ги набута в каляски. Така това, което трябваше да бъде двайсетминутна езда, се превърна в церемония от час и половина, заради която цялата сватба закъсня. Това, че драконът, който той искаше, го нямаше никакъв, изобщо не подобряваше настроението му.

Той се опита да се разведри, като наум разголваше гостите си. Малката сестра на Зафир, принцеса Зара-Киам щеше да си струва разголването съвсем скоро, прецени той. Имаше още няколко братовчедки и други далечни роднини от нежния пол, които заслужаваха внимание — като принцеса Лилита, малката дъщеря на кралица Фион например, макар че брат ѝ — принц Тирин, вероятно щеше да се докопа до нея пръв. Той присви очи, докато ги гледаше как са застанали един до друг и въздъхна. Всички казваха, че сватбите са прекрасни дни, носещи радост и щастие, но докато се оглеждаше той не видя нито едното, нито друго. Всичките му гости сумтяха, преяли от деликатеси, а кралица Шезира изглеждаше нервна. Тя още не му бе казала, че Бялата липсва, така че вероятно предполагаше, че и той не знае. Джехал реши да се позабавлява с това. Кралица Зафир бе постоянно намръщена, което според него бе загуба на време и нерви. Единствената, която изглеждаше щастлива, бе принцеса Листра.

Двамата седнаха един до друг на сватбените си тронове на сянка под набързо направен навес, докато останалите се пържеха на лятното слънце. Можеше да докосне ръката на булката си, но очевидно това още не бе разрешено. Доколкото можеше да прецени, в момента бяха в някакво междинно състояние — нито женени, нито неженени. Имаше някакъв ритуал за през нощта, а после и пиршество на сутринта. След това се разменяха подаръци, а после всеки си клатеше краката до вечерта, когато следваше поредният пир. Подир него идваше ред на унизителния ритуал, когато трябваше да се надруса и съблече пред всичките си гости. Това вероятно бе тяхното отмъщение, задето ги караше да скучаят през останалото време.

Най-накрая, след като изконсумираше брака си и всичко приключеше, можеше никога повече да не се видят, стига да го пожелаеха. Което правеше всичко останало да изглежда като изпитание за сила или някакво предупреждение.

Пред него някой показа два коня. Принципно, те ги показваха на крал Тиан, който стоеше на трона си до Джехал, хъркайки. От устата му хвърчаха слюнки, но той все още бе крал. Джехал се усмихна. Конете бяха прекрасни, чисто бели кобила и жребец, с ливреи в сребърно и златно. Джехал потисна прозявката си.

— Колко мило — каза той. — Това ще са най-красивите животни в конюшните ми. Кажете на…

О, не. Тук възникна проблем. Бе се разсеял толкова много, че не бе чул кой му подарява конете. Сега щеше да изглежда като пълен глупак и в същото време да обиди някого.

— Възхитен съм — бързо каза той. — Моля, приближете ги.

Огледа се безпомощно, търсейки някой, който да му подскаже. Коне. Кой обичаше конете? Хората обикновено подаряваха неща, които обичат.

— Крал Валгар е много мил — каза тихо принцеса Листра. За пръв път от началото на сватбата не се усмихваше. — Трябваше да са придружаващ подарък към дракона, с тях да прекосяваме разстоянието до гнездото.

Значи тя предполагаше, че той знае, и нямаше представа, че майка ѝ е предпочела да му спести истината засега. Щеше да се позабавлява и с това.

— Крал Валгар наистина е много мил — усмихна се той и отпрати конете. Валгар не бе тук, така че нямаше нужда да хвали даровете му повече.

— Нека крал Валгар знае, че това са най-красивите коне в моето кралство и че принцеса Листра и аз ще ги яздим до Стръмния връх всяка година, в знак на уважение към неговата щедрост.

Той се обърна към принцеса Листра.

— Драконът толкова ли е красив?

Тя се обърна към него, а на лицето ѝ се изписа ужасено изражение.

— Нима не знаете?

— Какво да не знам? — усмихна се той отново, въплъщавайки самата невинност, докато на нейното лице се изписа паника.

Листра се обърна към майка си, която бе от другата ѝ страна и започна да си шепне нещо с нея.

Джехал погали Листра за ръката.

— А, сигурно имаш предвид кражбата на белия дракон? Чух за това. Колко ужасно, наистина. Но в крайна сметка няма значение.

Тя цялата трепереше, притеснена и уплашена подобно на заек, осветен от фенера на някой селянин. Той продължи да се усмихва топло и добронамерено, поглеждайки я от време на време. „Ужасно“ бе най-малкото, което можеше да каже. И разбираше, че имаше значение. Всички крадци щяха да умрат. Ако имаше късмет, щеше да избухне и война. Щеше да има процеси в Елмазения дворец. Някое кралство можеше дори да изгори. Това вече щеше да е забавно.

Но някак си измъчването на принцеса Листра не бе приятно. Тя бе пребледняла и изглеждаше разтревожена, когато драконите най-накрая кацнаха и Джехал спря, за да ги огледа. Той усети как булката му трепери в стола си и вместо да се наслади на неудобството ѝ се почувства… виновен. Малко.

А това вече го обърка. Вероятно бе от жегата. Той въздъхна, изправи се и издекламира една много хубава реч как това е началото на нова епоха и как за него е чест да се присъедини към такъв велик клан. Когато приключи, със сладките приказки, изпита надежда поне някой да им е обърнал повече внимание, отколкото той самият.

Пътят обратно до двореца не бе много по-приятен. Това да е женен му звучеше като проста работа, а и всичко бе уговорено толкова отдавна, че той никога не бе мислил да задава излишни въпроси. Само дето срещата на живо бе леко… обезпокоителна. Да, тя щеше да е негова кралица един ден и този ден не бе особено далечен. Което бе чудесно, стига да бе добра, проста кралица с интереси към бродерията, която обича да си стои по цял ден в кулата и от време на време да ражда по някое чедо, за предпочитане от силния пол.

Това бе представата му за добра кралица.

— Колко ужасно — промърмори някой зад него, изваждайки го от унеса му. Лорд Метероа бе застанал до него.

— Сигурен съм, че в крайна сметка няма значение.

— Какво искаш?

— Опасявам се, че ще трябва да обърнете внимание на един малък проблем, Ваше Височество. В крайна сметка никой не може да напусне церемонията докато Вие и крал Тиан водите парада, а в същото време се очаква да бъдат на мястото за сватбата преди Вие да дойдете. Ако нещата бяха нормални, това щеше да Ви принуди да минете по един изключително мъчителен път от едната част на двореца до другата, а също и да направите кратка разходка из градините, за да изгубите още малко време. Но сега…

Джехал повдигна вежда.

— Сега имаме няколкостотин роднини, които бързат към двореца с всичка сила, пречейки си взаимно. Като говоря само за родата на леля Фион.

Метероа се ухили и кимна.

— Ваше Височество трябва да се забави.

— И, предполагам, ти си измислил как това да стане, Наставнико на гнездото.

— Правилно, Ваше Височество.

Метероа хвърли на Джехал многозначителен поглед и подкани коня си в тръс. След миг Джехал го последва. Те се отклониха от пътя и минаха през тясна, обкръжена от дървета пътека, а след това отново излязоха на открито. Зад Джехал яздеха дузина драконови рицари, поддържайки известна, но не прекалена дистанция.

— Не мислеше за драконите, когато избра един от тях, нали? — извика Метероа.

— Точно обратното — отговори Джехал. — Мислите ми бяха изцяло посветени на факта, че нито един от тях не е бял.

— Сериозно? Можех да се закълна, че умът ти е някъде другаде. Аз определено не бих избрал същия звяр.

Джехал се подразни на забележката. Лорд Метероа бе умен и лоялен. Управляваше Стръмния връх с ефективността на машина, а бруталната му откровеност бе освежаваща на фона на лицемерието на останалите благородници в двора на крал Тиан. Понякога обаче Наставникът на гнездото забравяше, че Джехал вече не е малкото момче на крал Тиан.

— Е, изборът в крайна сметка бе мой. Кралица Шезира може да ми е благодарна, че не взех най-доброто ѝ животно.

Наум обаче Джехал съжали за глупостта си. Мислеше да вземе пепелявосивия дракон, чудовището, което по-голямата сестра на принцеса Листра яздеше. Това обаче бе изскочило от ума му и сега той нямаше никаква идея кой от рицарите на Шезира ще полети към дома без собствено животно. Той въздъхна.

Щеше да му се наложи да разбере. Бе си спечелил още един враг.

Земята започна да става камениста. Лорд Метероа кривна още веднъж по една пътека толкова тясна, че Джехал трябваше да се наведе, за да не могат тръните на храсталаците да разкъсат палтото му. Дори така, пак щеше да му се наложи да го смени, когато се върне в двореца. Това щеше да накара другите да го чакат още няколко минути.

След още малко време гората отстъпи мястото на огромни скали, а пръстта се превърна в пясък. Попаднаха в каменната гора — лабиринт от скали и пещери, отлично познат на Джехал. То бе съвършеното място за тайна среща.

Или за засада.

Той се забави и спря.

— Накъде ме водиш, Наставнико на гнездото? Не съм сигурен, че изненадата ще ми хареса.

— Изчакайте тук, Ваше Височество. Ще Ви ги доведа.

— Кои ще доведеш, Майсторе? — Нещо в държанието на Метероа притесни Джехал.

— Никой, който Ви мисли злото, Ваше Височество.

Джехал погледна зад гърба си.

Рицарите му се появиха иззад дърветата, минавайки бавно между скалите.

— Това място не е добро за почивка, Нас… — той млъкна. Изпод сенките на скалите се появиха трима ездачи, чиито коне бавно стъпваха по пясъка. Те бяха странни на вид — тъмнокожи и с пищни дрехи, по които личаха бижута от злато и скъпоценни камъни, а също и пъстри пера. Те спряха на известно разстояние от лорд Метероа, слязоха от конете си и се поклониха.

Тайтакей…

Средният от тях, който носеше най-ярки дрехи, приближи и внимателно коленичи в пясъка.

— Ваша Светлост — каза той, — дошли сме да изкажем почит към Вас в този светъл ден.

С преднамерено бавни движения, напомнящи тези на котка, дебнеща плячката си, Джехал слезе от коня. Той приближи, без да сваля поглед от мъжа.

— Морските търговци — прошепна той и погледна към Метероа. — Какво става?

— Носим Ви дар — отговори обаче тъмнокожият. — Подарък за Вас, най-могъщия измежду всички принцове, по повод деня на сватбата ви.

Джехал се усмихна изкуствено.

— Простете, но е добре известно, че Тайтакей не правят подаръци, а само сделки. Това, което изглежда като дар, понякога излиза доста скъпо.

Коленичилият махна с ръка на един от подчинените си, който донесе нещо изпод дрехата си и бързо се оттегли.

— Не искаме нищо повече освен да Ви донесем това, което най-много желаете, и да Ви отървем от това, от което нямате нужда.

Мъжът бавно постави предмета на земята и отстъпи назад, все така коленичейки. Когато стигна останалите, той се изправи и се обърна към коня си. Тримата Тайтакей се качиха на животните си и бавно се отдалечиха.

Джехал ги наблюдаваше и чак след като изчезнаха погледът му се премести към предмета, оставен на земята. Той направи крачка към него.

Метероа скочи от коня си.

— Позволете ми, Ваше Височество.

— Защо ме доведе тук?

— Простете, Принце мой, но предпочитам да Ви покажа. Тайтакей искаха да видите това лично и далеч от чужди очи. Ще разберете защо.

Метероа свали плата, с който предметът бе увит. Под него се появи изключително скъпа кутия, направена от черно дърво, инкрустирана със злато и цинобър.

— Отворете я.

Метероа повдигна капака. Вътре имаше три копринени ивици, две черни и една бяла и два малки златни дракона с рубинени очи.

— Не са лоши — сви рамене Джехал. И в този момент единият от драконите обърна глава към него.

Метероа издърпа една от ивиците и затвори кутията.

— Най-добре е другите да не виждат това — прошепна той. — Ето.

Той подаде на Джехал черната коприна.

— Завържете я около очите си. Няма да съжалявате.

Джехал се усмихна. Метероа изглеждаше сериозен, затова той изпълни заръката му. Светът мигновено се замъгли, а в ума си чуха гласове.

Вие сте бъдещият Говорител, а ние сме дарът на Тайтакей.

За миг се видя през погледа на някой друг. Свали коприната. Метероа още държеше кутията, но сега тя отново бе леко отворена. Четири блестящи рубинени очи се взираха в него.

— Могат да летят денем и нощем, стига да пожелаете — продължи да шепти Метероа. — Носете коприната и те ще се подчиняват на мисълта Ви. Ще виждат и чуват това, което Вие искате да видите и чуете. Няма да има нищо, което да могат да скрият от Вас.

Той затвори кутията и се усмихна.

— Сбърках ли, Ваше Височество, че Ви доведох при Тайтакей, за да получите дара им?

— Не — отговори Джехал и този път се усмихна искрено. — Съвсем не, Наставнико.

Той погледна към кутията и сякаш отново чу гласът на драконите.

Вие сте бъдещият Говорител…