Елмазеният дворец

44 Пукнатина в камъка

Високо над града, върху едно малко каменно плато, гледащо към Диамантената каскада, Хирам и кралица Шезира стояха един до друг и гледаха как водата се разбива на десетки метри под краката им.

— Как е кралица Зафир? — попита Шезира, която бе на сантиметри от ръба. Хирам бе дори по-близо. Върховете на ботушите му стърчаха над бездната. Един точен удар и двамата можеха да умрат.

— Възстановява се.

— Това е чудесно. Отровена ли бе или не?

— Просто не се чувстваше добре напоследък.

— Не се е чувствала добре — Шезира килна главата си на една страна. — Хираме, когато тя припадна, всички я мислехме за мъртва!

— Просто се задави.

— В такъв случай съжалявам за проваления пир.

— Той вече бе провален — засмя се Хирам. — И двамата го знаем. Когато кралица Зафир припадна, повечето от вас изчезнаха от залата възможно най-бързо. Тя просто ви направи услуга. Даде ви извинение да напуснете.

— Колко мило от нейна страна. — Шезира се размърда, когато над долината повя вятър. — Бих предпочела да се връщаме вече.

Хирам не помръдна.

— Когато бях млад, това бе едно от любимите ми места. Оттук можеш да видиш кралствата.

— Предпочитам да бъда на гърба на дракон.

— Зная. Но да застанеш тук напомня на хората като нас колко лесно е да паднеш от високо. Една погрешна крачка и политаме към гибелта. От две години не бях идвал тук, знаеш ли. Не можех да го направя, докато болестта ме измъчваше. Щях да падна.

— Хираме, когато яздим дракон, не можем да паднем, каквото и да направим. Затова драконите са с нас. Дори да сме глупаци, те ще ни спасят.

— Драконите не можаха да спасят Алифера. Нито пък Антрос.

— Не могат да спасят онези, които не искат да се пазят — Шезира се извърна настрана. — Ако стоиш на ръба достатъчно дълго, Хираме, ще паднеш. Поучи се от грешката на брат си.

По-назад от ръба имаше малък заслон, построен преди двеста години от Говорителя Мехмит. Планините на Пурпурната Шпора бяха прорязани от подобни местенца. Повечето бяха изоставени и се рушаха, но това бе останало популярно сред пазителите. То бе невидимо, гледано отдолу и дори отгоре се забелязваше трудно, ако човек не знаеше, че е там. Бе се превърнало в малка тайна, която Говорителите си споделяха, когато прехвърляха поста си един на друг. То бе и идеално скривалище, от което да шпионират Диамантената каскада — популярно място за онези драконови господари и господарки, които търсеха уединение надалеч от двореца.

Тя влезе вътре. Заслонът не бе нещо особено — една стая с отворени сводове вместо прозорци. На задната му част имаше две широки беседки, обсипани щедро със скъпи кожи и меки възглавници.

Дали бе показал това място на кралица Зафир? Шезира сви устни. Разбира се, че го бе направил.

Тя чу как Хирам приближава зад нея и се обърна.

— Добре е да те видя в такова добро здраве, Хираме.

— Мога да те уверя, че аз съм дори още по-доволен.

— Ще се ожениш ли за нея?

Това го накара да замръзне за миг.

— Смятам, че кралица Зафир открадна отварите от Усойницата, за да го разяри. Тя знае какво мисля за него.

— Всички знаят — наклони глава Шезира, — но не съм сигурна, че го разбирам.

— Той трови баща си.

— Сигурен ли си?

— Да — намръщи се Хирам. — Не го ли чувстваш, Шезира? Той е студенокръвен, не е като нас. Безмилостен, повърхностен, самовлюбен, арогантен…

— Тези думи описват почти всички ни — усмихна се тя.

— Значи не разбираш — Хирам сви рамене. — Попитай тогава Зафир. Тя знае какво имам предвид. Може би ще ти го обясни по-добре.

Усмивката на Шезира угасна.

— Ще се ожениш за нея, нали?

— Да, Шезира. Ще се оженя за нея — отвърна Хирам, без да се усмихва.

— И ще я направиш Говорител, за да останеш на власт в сянката ѝ.

Този път той не каза нищо.

— Тя дава ли си сметка, че се отказва от трона, от короната си? Има ли наследник, който да натовари с тази тежест?

— А ти имаш ли? — изсмя се той на въпроса ѝ.

— Имаме договорка, Хираме. Ако обявиш Зафир за твоя наследница вместо мен, ще я предизвикам. И ще имаш враг в мое лице. Джехал не ти ли стига?

Той я погледна.

А после отклони поглед настрана.

— Мисля, че ще те оставя. Засега.

Шезира излезе от заслона и даде знак на драконовите рицари, които кръжаха в небето над нея да я отведат до двореца. Почти веднага един дракон плесна с криле и сякаш падна към нея, преди да кацне умело на голите скали извън павилиона. Ездачът ѝ хвърли една въжена стълба, но не отстъпи мястото си. Шезира се намръщи. Ездачите ѝ знаеха какво се очаква от тях. Всеки един трябваше да се отдръпне, за да може тя да поеме юздите.

Когато кралицата не помръдна, Ездачът свали шлема си.

— Мамо, качваш ли се или не?

Джаслин. Шезира се покатери зад дъщеря си.

— Бих искала да яздя Тихия до двореца. Моля.

Джаслин я погледна все едно е полудяла и не мръдна. Шезира преглътна яда си и се настани на второто седло. Джаслин даде знак на Тихия, който се насочи към края на скалата и полетя лениво във въздуха, пикирайки над долината на Диамантената каскада, отвъд водопадите и към откритото небе над Драконовия град.

— Ядосана си, мамо — извика Джаслин.

Шезира не отговори.

„Ядосана? Ядосана?! Бясна съм, глупачето ми. Повече от бясна. Ако знаеше и ти щеше да си така. Ако имаше и грам амбиция, щеше да съскаш от ярост.“

Но нямаше никакъв смисъл да споделя тези неща с Джаслин. Трябваше да е доволна, че е забелязала и толкова.

— Мамо, изнервяш Тихия.

За миг ѝ причерня. Размърда се в седлото. Идеше ѝ да удуши Джаслин, но все пак не искаше да губи самоконтрол. Усети как драконът потръпва и внезапно се спуска напред.

— Мамо!

Шезира стисна юмруци. Джаслин бе разбрала, че нещо не е наред, понеже драконът го бе усетил. Такава бе дъщеря ѝ.

— Отведи ме право към двореца — излая тя.

Джаслин накара Тихия да се спусне. Драконът прибра криле до тялото си и просто падна с главата напред, опънал опашка зад себе си, насочен право към двореца. Падаха така около километър във въздуха. Вятърът бе невероятен. Не можеха да си кажат нищо. Накрая дворецът се ширна пред тях. Бе невъзможно да се усети нещо друго освен самото спускане и скритият ужас, че приближават твърде бързо, че няма да могат да спрат…

Тихия разпери криле. Шезира се приведе напред, безпомощна, докато драконът се забави. Не можеше да диша. Вероятно бе припаднала, тъй като в един момент чувстваше смазваща тежест към гърба си и всичко бе сиво, а в следващия — тежестта я нямаше и те летяха в бавни кръгове, вече далеч под върховете на дворцовите кули. Когато кацнаха, Джаслин пусна стълбата. Шезира слезе много бавно и внимателно. Трепереше. Когато най-сетне стъпи на здрава земя, Джаслин я погледна ухилена.

Шезира не отвърна на усмивката ѝ.

— Хирам ще обяви кралица Зафир за следващия Говорител — каза тя. — Защо не я отведеш някъде на езда и не я премажеш?

След тези думи, тя се насочи към Кулата на Здрача.