Елмазеният дворец

36 Драконовата кралица

Макар да наблюдаваше пристигащите в Елмазеното гнездо дракони на кралица Зафир, Хирам продължаваше да мисли за Джехал. След провала с пушека на истината, на него му оставаха три възможни избора. Най-привлекателен бе вариантът просто да убие Джехал, но това щеше да доведе до война, а основната функция на Говорителя бе да прави всичко възможно да не се стига до нова драконова война. Изкусителен бе и вариантът да го остави в тъмницата, но с това нямаше да постигне нищо. Щом Шезира го наследеше, тя щеше да го пусне бързо, дори и да го смяташе за виновен. По-добре бе да го пусне по-скоро и той направи точно това.

Но нещата се бяха объркали. Вместо да отлети на юг, където Хирам можеше да го държи под око, Джехал потегли на запад, към Върха на Дротан, а оттам се предполагаше, че е заминал на север, за да се присъедини към безсмисленото търсене на белия дракон на Шезира. Кралицата познаваше Ездачите си твърде добре и за Хирам бе невъзможно да внедри свой шпионин сред тях. Това означаваше, че Усойницата отново е свободен. Рано или късно той щеше да се появи отново, но на Хирам щеше да му е по-спокойно, ако знаеше къде е и какво подготвя. Джехал искаше да е Говорител и знаеше, че Хирам по-скоро ще умре, отколкото да предаде Шезира в полза на човек като него. Но кой щеше да посочи тя за свой наследник? Дали нямаше да избере него, заради сватбата му с принцеса Листра? Не трябваше ли да предпочете Валгар? Но дали Валгар щеше да доживее следващата смяна?

Драконите на кралица Зафир кацнаха един след друг. Един тикупорито затрепери на бузата на Хирам. Валгар остаряваше. След десет години щеше да е на неговата възраст, а Джехал щеше да е съвършеният кандидат. Може би това бе планът му.

След всичко, което бе научил през последните няколко дни, той не бе сигурен как да посрещне кралица Зафир. Тя му бе разкрила, че Алифера и Джехал са любовници и не бе излъгала. Бе му казала, че не вярва Джехал да е убил майка ѝ и вероятно бе права и за това. Вече не бе сигурен, че му пука. Алифера бе оставила Усойницата да я оскверни. Как бе могла? Бе си заслужила смъртта! Ако наистина падането ѝ бе причинено от инцидент, Хирам съжаляваше единствено, че не е повлякла Джехал със себе си. „Трябва да спра да мисля за нея“, каза си той.

Но дори Джехал да не я бе блъснал, той тровеше баща си и трябваше да увисне на бесилото заради това.

„Трябва да я забравя“.

Само дето тя изникна пред него, точно както я бе запомнил преди двайсет години, прекрасна, жизнена и красива. Почувства се жалък, един глупав, сакат старец. Как можеше да застане до нея?

— В-вваша Светлост — поклони се той. Не бе тя. „Нея вече я няма, забрави ли. Това е дъщеря ѝ.“

Но тя изглеждаше досущ като майка си! Как не го бе забелязал преди това?

Кралица Зафир се поклони и целуна пръстена му.

— Говорителю. Ласкаете ме.

Той погледна към нея. Не можеше да откъсне очи. Бе копие на Алифера от най-добрите ѝ години, вдигнала коса така, че да показва извивките на врата си. Носеше същите тъмночервени дрехи за езда, същият кехлибарен дракон висеше на гердан от шията ѝ. Същите кожени дрехи я пазеха от студа.

Бе прекрасна.

— Н-нносиш д-ддрехите на майка си.

Зафир почтително сведе глава.

— Откакто почина се стремя да нося нещо, което е нейно. Така почитам паметта ѝ. Надявам се да не съм Ви обидила.

— Ела — Хирам протегна ръка към нея, а тя я пое с усмивка.

— Т-ттрябва да Ви се извиня, кралицо З-ззафир. Н-ннякога обичах майка Ви. М-ммного. Н-нне трябваше да г-гговоря онези неща след като ви к-ккоронясах.

Тя го погледна тъжно.

— Не, Говорителю, не трябваше. Принц Джехал уби моята майка. Вече и двамата знаем това.

Той отклони погледа си и прехапа устни.

— Н-нне знам. Може и да е било инцидент.

— Мисля, че той бе на дракона ѝ, когато тя умря.

— З-ззнам, че е бил.

— Така ли? — За миг Зафир се напрегна.

— Д-дда. Т-ттой ми го каза. Не се държах подобаващо по време на г-ггостуването му, но научих м-ммного неща.

— В такъв случай искам да узная всичко. — Тя все още бе напрегната. Хирам се учуди на това.

— З-ззнам, ч-чче всичко, к-ккоето ми казахте, е истина. З-ззнам, че е трябвало да обръщам повече внимание на п-пписмата ви. З-ззнам, че се отнесох с вас н-ннесправедливо. М-ммоля да ми простите. С-ссподелете, как са роднините ви?

Тя се отпусна.

— Сестра ми още тъгува. Чичо Казалин се е заклел да отмъсти. Тропа с крака, крещи, пие и иска да ходи на война, без да знае с кой.

Тя го погледна замислено.

— Обект на гнева му е най-вече кралица Шезира. Втълпил си е нелепата идея, че сте можел да се откажете от старите договори и да изберете Алифера за свой наследник. Синовете му го подкрепят, но никой друг. А иначе цялото кралство тъгува.

А после тя му се усмихна и той не можа да се въздържи.

— В-ввашата красота не отстъпва на тази на м-ммайка ви, кралицо Зафир. Надявам се, че з-ззнаете т-ттова.

— Много сте мил, Говорителю. Но моля, кажете ми какво знаете за Джехал? Когато пристигнах очаквах да ме разпитате, мислех си, че ще изглеждам умна с това, което знам. Ала вие вече сте разкрил всичко.

Той я отведе до края на гнездото, където се бяха наредили каляски в очакване на Зафир и нейния антураж. Там я остави със стотина слуги, които носеха куфари и чанти към всички краища на двореца. Отново ѝ отпусна Кулата на Въздуха, с надежда тя да разбере каква чест ѝ оказва. Когато я бе призовал, част от него бе готова да я обвини. Дори обмисляше да я подложи на изтезанията, на които бе подложил Джехал и да я упои с пушека на истината. Но сега тази мисъл го отврати. Какво си мислеше той? Усойницата заслужаваше такова отношение, но кралица Зафир?

Тя бе същата като майка си. Дрехите ѝ, косата ѝ, бижутата ѝ, начинът, по който говореше, по който се държеше. Част от него смяташе, че тя нарочно се държи по този начин. Но вече не му пукаше.

Вечеряха в голямата зала на двореца, а златните глави на предишните четиридесет и четири Говорителя ги гледаха от високо. Зафир влезе с дузина бляскави драконови рицаря, всички облечени в любимите цветове на Алифера — тъмночервено и кафяво. Самата тя носеше любимата рокля на Алифера, а видът ѝ накара Хирам да се просълзи.

Толкова спомени, толкова тъга.

Докато вечеряха той ѝ разказа как бе постъпил с Джехал и какво бе казал той. Тя го слушаше притихнала, а очите ѝ му подсказаха, че е постъпил правилно.

— Няма значение дали я е бутнал или не — каза му тя меко, след като той приключи. — Той е виновен за случилото се и аз го мразя. Някога го харесвах. Някога…

Тя сведе глава.

— Някога се надявах той да се ожени за мен, а не за принцеса Листра. Ала сега — тя потрепери, — нека тя се оправя с него. Трябваше да Ви послушам, когато ме предупредихте навремето. Мама трябваше да Ви послуша. Война няма да има, Говорителю, обещавам Ви. Но отмъщение ще има. Това също Ви го обещавам.

Той се напи. Това намали симптомите на болестта му, макар този мотив да бе само извинение. По-важно бе, че алкохолът сподавяше горчилката му, съжаленията му, болката, която го разяждаше отвътре. Но тази вечер тя не го остави на мира. Той зяпаше и зяпаше Зафир, а накрая ѝ разказа всичко. Едва се сдържа да не се разплаче, пред всичките рицари, които присъстваха. Това щеше да е наистина унизително. Но тя го гледаше съчувствено, без да казва нищо. Очакваше да го обвини, че е глупак, че това, което е сторил с Джехал, заплашва мира в кралствата, че той не бива да жали толкова за жена, която не е познавал, че трябва да е благодарен за хубавите години, които е имал.

Вместо това, когато той приключи, тя се наведе към него и му прошепна на ухо.

— Не мога да върна майка си от мъртвите, Хирам — прошепна тя, — но ако болестта наистина е същата като на крал Тиан, може и да успея да помогна.

— Усойницата твърди, че има лековита отвара — завали думите Хирам. — Алхимиците обаче не са чували за нея. Ти ми п-пписа, че знаеш нещо.

Тя се приведе още по-близо до него.

— Джехал взима отварите си от Тайтакей, но аз имам нещо повече от него.

Отнякъде тя извади малка стъкленица.

— Той носеше екстракт от него, когато дойде в двореца, за да отговори на призоваването Ви. Смяташе да Ви подразни с него.

Тя се изкикоти.

— Но аз го откраднах, когато той прекара нощта в гнездото ми, на път за тук.

Тя отвори стъкленицата, пусна няколко капки от съдържанието ѝ във виното му, а после наля и в своята чаша.

— Мислех да попитам алхимиците си какво е това, но Вие ги знаете какви са. След година може и да отговорят, а може и да не разберат нищо. Аз тествах препарата.

Тя вдигна бокала си и отпи.

— Не е отрова, това вече го знам. Малко е като…

Тя отново се изкикоти.

— Като лека доза от Скръбта на Девицата. Разбира се, не знам дали може да помогне за болестта Ви, но съм сигурна, че няма да Ви навреди. Ако вярвате на думите на Джехал, отварата не премахва болестта, а облекчава симптомите ѝ докато я вземате. Спрете ли да я пиете, болестта се връща.

Хирам погледна към виното си и го подуши.

— Вкусът е отвратителен и не пасва с вино. По-добре върви с бренди.

— Т-тти си я опитвала?

Зафир сви рамене.

— Исках да знам какво Ви предлагам. Очевидно не съм я пила преди да съм убедена, че това не е отрова.

— Но все пак идва от Усойницата. — Хирам поклати глава. Погледът му се замъгли. — М-мможе да е всичко.

Тя се облегна на стола си, отдалечавайки се от него.

— Няма нужда да я пиете, Говорителю. Ако го направите и Ви свърши работа, имам още от нея.

— Още колко?

Тя се засмя.

— За няколко месеца. Колкото да завършите мандата си спокойно. Знам и откъде я взима Джехал. Мога да ви кажа, ако искате.

Тя отново се приведе към него.

— Хирам, изпий я. Не позволявай на Джехал да те победи. Бъди отново млад и силен, такъв, какъвто майка искаше да те запомни.

Близостта ѝ, топлината, която излъчваше през дрехите си, го накара да потръпне.

— Какво имам да губя?

Той се втренчи във виното си. Все още го гледаше, когато вечерята приключи. Когато се отправи към леглото, взе бокала със себе си. Той все още бе наполовина пълен. Внезапно реши какво да стори. На сутринта щеше да я помоли за още една доза. Щеше да я даде на Джейрос и той щеше да му каже дали е безопасна. На сутринта.

Той остави бокала до себе си и се опита да заспи, но сънят така и не идваше, а бокалът сякаш го гледаше.

„Ако беше Антрос, щеше да ме изпиеш“, сякаш му казваше чашата. „Ако беше на себе си, щеше да ме изпиеш. Какво имаш да губиш. Кралица Зафир е права.“

— Мога да изгубя всичко — прошепна той с надеждата бокалът да го чуе и да го остави на мира.

— Всичко? — Вместо това, чашата сякаш се изсмя. — Ти вече изгуби всичко. Но аз съм тук и ти го предлагам да си го върнеш. А ти ми отказваш. Кой си ти? Какво си ти? Нима вече си призрак?

Треперейки, той се протегна и взе чашата в ръка. Тя бе поставила малко от нея в собствената си чаша, нали? И я бе изпила. Бе я видял как го прави. Тя бе права, нали?

„Точно така“, окуражително му промърмори бокала, когато опря устните му. „Изпий ме до дъно. Бъди мъж отново.“

Бъди мъж.