Елмазеният дворец

42 Крале и кралици

Хирам свали чашата си и се изправи. Огледа огромната маса, на която стояха кралете и кралиците, рицарите и лордовете, майсторите-алхимици и жреците. Не помнеше кога за последно се е чувствал толкова млад, силен и могъщ. Отварите на Зафир размътваха ума му, създаваха му постоянно чувство за нервност, но премахваха треперенето и заекването, а това бе всичко, което имаше значение. Той носеше Робата и Копието на Говорител, а силата на оръжието се предаваше и на него.

Наистина не можеше да си спомни кога за последно се бе чувствал толкова силен.

Навсякъде около масата господарите и господарките на кралствата спряха да се хранят и се обърнаха към него. От всяка страна на масата имаше крале и кралици. Зад него бе Сирион, верният братовчед, наследил короната и трона му, когато той, Хирам, бе станал Говорител. Срещу него бяха гранд-майсторите на алхимията и драконовите жреци, които щяха да коронясат наследника му. Но едно от местата на масата бе празно — Скалният крал не бе дошъл да ги уважи. Това обаче не бе изненада.

Той удари с чаша по масата и се изкашля.

— Тези думи се казват на всеки десет години и вие ще ги чуете днес. За някои от вас те са познати. Тези думи са стари, мъдри слова и не идват от мен, а от всички Говорители. Тези слова са изваяни през десетилетията. След днешния ден има още десет години, в които няма да ги чуете. Затова ви моля да слушате и да помните.

Той се огледа около масата. Някои слушаха, други се правеха, че слушат. Това обаче не бе от значение. Гласът му звучеше силно и той се чудеше дали някой от тях може да разбере какво удоволствие е да можеш да говориш отново свободно, без да си измъчван от постоянно треперене. Той погледна към своя стар приятел и враг, крал Тиан. Той не слушаше. Спеше и леко потръпваше.

Принц Джехал, който стоеше до него, улови погледа на Хирам и килна глава на една страна. Хирам стисна зъби и погледна в друга посока.

— Ние пазим историята на драконите си — кимна той към алхимиците на края на масата, — знаем къде са родени, кой ги е отгледал. Отглеждаме ги така, както ни е удобно. Ала някога не е било така. Някога те били диви същества. Нямаме история от ония времена, не защото не е имало мастила и книги, а защото тези записи са били изгорени. Не е имало градове и села, не защото е нямало тухли и хоросан, а защото и те били изгорени. Имало е крале и армии, ала те до един са забравени, защото били изгорени. Криели сме се в гората и драконите не можели да ни стигнат. Живели сме като Независими, мръсни и гладни.

Той погледна към лицата им, а след това тропна с чашата си по масата. Този път кралете и кралиците последваха примера му.

— Такива са били времената преди идването на алхимиците.

Той вдигна чаша към далечния край на масата, където притесненият Джейрос му кимна.

— Сега драконите са опитомени, а ние сме крехките им господари. Вие, крале и кралици на деветте кралства. Вие сте господарите им. Вие не отговаряте пред никого и не искате нищо. Освен…

Сега бе моментът. Той взе пръстена на Говорителя, който приличаше на спящ дракон, свали го от пръста си и внимателно го постави на масата. Почувства пръста си странно оголен. След това сложи елмазеното копие до него.

— Освен тези — каза той.

Странно. Бе сънувал как прави това толкова много пъти. Винаги му се бе струвало, че идва краят на живота му, че тези неща единствени го поддържат цял. Сънуваше, че след като ги свали, започва да избледнява. Но сега, когато моментът най-после настъпи, се почувства облекчен, сякаш нещо започваше вместо да свършва.

Взе отново пръстена и го показа на всички.

— Това е, което ви придържа към древните договори, сключени между предците от нашите кланове. На всеки десет години избирате измежду себе си кой от вас ще обитава този дворец, за да бъде съдия на действията ви, арбитър на споровете ви. Преди десет години вие и родителите ви избрахте мен. Моето време си отива. След седмица ще изберете друг. Аз мога да ви напътствам, но на края изборът остава ваш.

И така, най-после я каза. Речта, която всички бяха чували и преди, речта, която всеки говорител казваше. Последната му задача. Говорителят Хирам вече го нямаше. Вече не бе „Ваша Светлост“. Просто още един драконов господар, седящ на масата на Говорителя. Свали пръстена и за последно затропа по масата.

Някой започна да ръкопляска. Бавно.

Джехал. Това можеше да бъде само Джехал.

— Каква прекрасна реч — хилеше се Усойницата. — Жалко, че я бях чувал и преди. Но все пак бе произнесена неочаквано ясно. Признавам, че я чаках с ужас. Т-ттолкова е н-ннеприятно, д-дда ч-ччакаш в-ввсяка д-ддума. Явно отварите, които очарователната ви любовница открадна от мен, правят чудеса.

Всички около масата замръзнаха. Някои спряха само за миг, след което продължиха да се хранят. Други направо се вцепениха. Никой не каза нищо. Всички гледаха към Хирам. Това бе неговият пир, неговата зала, неговият дворец. Негова работа бе да санкционира такова просташко поведение. Макар обидата да бе насочена към него, Джехал унижаваше всички с откровеността си.

Хирам бавно седна. Усмихна се и кръстоса ръце.

— Защо смяташ, че ти дължа каквото и да било?

Почувства се силен. Достатъчно силен, за да призове Джехал на дуел с меч или брадва. Бе готов за това. Ето ти един плюс да си обикновен драконов рицар. Вече не му се налагаше да е дипломат. Не трябваше да се съобразява с когото и да е било.

— Нямаш какво да кажеш, а? Върви си у дома, да тровиш баща си.

Можеше да го каже. Публично. Всички разбраха какво става. Дори Зафир, дори Шезира, която се правеше, че Джехал не е казал нищо. Дори тя не можеше да пренебрегне това.

Загледаха го, обзети от ужас. Всички освен Усойницата, чиято уста вероятно щеше да пръска отрова и след смъртта му.

— О, не, нямам възможност. Но след като става ясно, че ти вероятно имаш още време да си поживееш, ще имам какво да правя. Не ще забравя обаче твоето гостоприемство, Хираме. Може би ще мога да му се отплатя някой ден.

Джехал се обърна и погали главата на баща си.

— А може би не. Отварите не помогнаха много на крал Тиан. Здравето му се бе влошило прекалено много. Кажи ми, колко време остава, преди ти да го последваш?

— Може би той ще се оправи, ако спреш да го тровиш?

Този път Джехал бавно се изправи. Последваха го още няколко души — Наргон, Шезира, няколко от братовчедите на Хирам. Останалите бяха твърде смаяни, за да мръднат. Джехал се подпря на масата.

— Обидиш ли ме още веднъж, старче, ще те призова на дуел. Няма да те убия, но ще ти се иска да го сторя.

— Какви обиди? — изправи се и Хирам. — Говоря истината!

— Щом това е истината, защо не покажеш доказателство за нея на присъстващите дами и господа! О! — Джехал се плесна по челото. — Какъв глупак съм само. Но разбира се. Ти просто нямаш никакви доказателства. Абсолютно никакви.

— Нека идем на дуел тогава. Приемам предизвикателството. Да се бием с меч и брадва. Хайде, змийче такова, нека си поиграем.

Някой удари с юмрук по масата. На Хирам му отне известно време, преди да разбере, че това е Шезира.

— Достатъчно. Важи и за двамата. Хирам, не се дръж като глупак. Принц Джехал, вие започнахте тази детинска разпра. Моля, напуснете!

Джехал изгледа Шезира с поглед, в който се четеше само омраза.

— Разбира се, Ваша Светлост. Колко грубо от моя страна да бъда оскърбен.

Той направи крачка назад и се поклони.

— Крал Наргон, крал Силвалан, крал Валгар, желая ви приятно изкарване на вечерта. Останалите, желая ви да се задавите.

Присъстващите на масата го изпратиха с поглед, без да продумат нищо. Крал Тиан и Ездачите му също си тръгнаха. Когато вратата се затръшна, Шезира отново седна, но крал Наргон остана на крака. Той поклати глава и гушата му се разтресе.

— Лорд Хирам, принц Джехал е прав. Редно е да ни покажете някакво доказателство за обвиненията си или да задържите езика си зад зъбите. Кралицо Шезира, защо трябваше принц Джехал да си ходи, след като той бе оскърбеният в случая?

— Защото, освен ако не изберете да бъдете слепи, знаете, че съм прав! — кресна Хирам.

Шезира потропа с пръсти по масата.

— Крал Наргон, тази зала принадлежи на Хирам, докато някой друг не вземе пръстена. Няма как да го изпъдим от собствената му зала, а един от двамата трябваше да напусне. Хирам, може и да сте прав, че около масата има хора, които хранят подозрения. Въпреки това, вие нямате никакви доказателства. Все едно аз да кажа кой открадна моя бял дракон!

— Скалният крал. Жалко, че той не си направи труда да дойде. Къде е Тихан, за да обясни отсъствието му? И него го няма.

Хирам се изкикоти. Виното и отварите го правеха дързък, но вече не му пукаше.

— Той никога не идва — отбеляза крал Валгар.

— Не знам дали изобщо съществува. Как можем да знаем?

Шезира се прокашля.

— Когато намеря доказателства, ще потърся правата си от когото трябва — тя се вторачи в Хирам. — Ако ще да се наложи да ида на края на света. Но дотогава ще запазя мълчание. Съветвам Ви да направите също.

— Мълчах достатъчно.

Той се спря. Зафир се бе привела до него така, че да привлече погледа му, и клатеше глава.

— Виното ви прави безразсъден — каза тя толкова тихо, че повечето от присъстващите на масата не я чуха, — особено в комбинация с отварите.

Хирам премигна.

— Кралица Зафир е права. Държах се като глупак. Може би така става с всеки, който се отърве от тежест като моята. Крал Наргон обаче е прав. Ако Усойницата оскърби масата ми, това сторих и аз. Кралицо Шезира, трябваше да изпъдите мен, а не принц Джехал.

Шезира сви устни и не каза нищо.

— Според мен и двамата трябваше да останете — измърка кралица Зафир. — Надявах се да пролеете кръвта на този убиец.

Наргон отново скочи на крака.

— Няма да търпя такива обвинения!

— Нима не знаехте? — повдигна вежда Зафир. — Принц Джехал бе с майка ми, когато тя умря. Излязоха да пояздят заедно, а се върна само той. От това си направих съответните изводи. Съветвам Ви да последвате примера ми.

Тя се намръщи.

— Може би тя е паднала, а може той да я е бутнал. Кой знае? Но той е виновен и в двата случая. Ако наистина я е бутнал, трябва да се замислим защо. За какво му е да прави подобно нещо? Какво толкова щеше да стане, ако Алифера днес бе на моето място? Дали лорд Хирам щеше да спази уговорката на брат си? Разбира се. Затова се чудя каква лудост е обхванала тези, които твърдят, че принц Джехал е премахнал съперница на наследницата.

Зафир вече гледаше право към кралица Шезира.

— Че е подсигурил булката си. Че е подсигурил собственото си бъдеще като Говорител след десет години.

Въздухът се смрази. На Хирам му отне няколко мига да разбере какво говори Зафир. Когато това стана, Шезира вече бе поаленяла от яд.

— И кой казва тези неща? — просъска тя.

Зафир поклати глава.

— Това са глупости. Та вероятно Алифера не е била бутната, а просто е паднала. И все пак аз ще го нарека… — тя се закашля.

— Ще го нарека… — и се задави. Надигна се, подхлъзна се и падна на пода, стиснала гърлото си. Никой от драконовите крале и кралици не разбра как е искала да нарече принц Джехал.