Елмазеният дворец

46 Следи в долината

Пряспа се отклони от слънцето. По планинската пътека бяха пръснати пет фургона, няколко Ездача отпред и около дузина войници отзад.

— Изгори първо войниците! — кресна Кемир в опит да надвика вятъра. Вече имаше седло и заедно с Надира яздеха на гърба на Пряспа, а не бяха носени в ноктите ѝ.

— Няма нужда да викаш! — отвърна Надира, на свой ред крясвайки в ухото му. Все още не бе свикнал на това, че Пряспа сама вади мислите от главата му.

Не.

Пряспа пренебрегна войниците. Вместо това, избълва струя пламък към Ездачите отпред. Те почувстваха вятъра от крилете ѝ, реши Кемир, понеже един от тях сякаш погледна точно преди Пряспа да нападне. Зной удари Кемир право в лицето и той прегърна врата на дракона.

Чуха вика ти.

Кемир усети как Пряспа каца. Въздухът миришеше на изгоряло. Той се изправи и видя, че са кацнали на планинската пътека, блокирайки пътя. Първият фургон гореше. От двете страни на гората се издигаха пушеци от подпалените храсталаци. Пряспа стъпи на четири крака, разкривайки Кемир и Надира. Избълва още една струя пламък към останалите фургони и войниците. След това сграбчи един от мъртвите коне и го разполови с едно захапване, поглъщайки задницата му цяла.

Един от Ездачите бе оцелял. Той се изправи на крака и запищя. Дрехите му бяха обгорени, а той самият бе почервенял, поне на местата, на които не беше вече почернял.

Освен това бе ослепял. Кемир сложи край на мъките му с една стрела.

Пушекът и пламъците от атаката на Пряспа се разсеяха. Вече всички фургони горяха. Войниците обаче още бяха живи. Те образуваха стена с щитовете си, а Кемир видя как за миг тя се снижава, за да разкрие огромен арбалет, насочен към него.

— По дяволите!

Кемир залегна на врата на Пряспа, но това, което го спаси, бе самият дракон. Тя вдигна глава, когато арбалетът стреля. Вместо да удари Кемир, стрелата удари дракона в рамото. Кемир усети болката и изненадата му. Стрелата бе дълга колкото ръката му, а арбалетът я бе изстрелял с достатъчна сила, че да пробие люспите на Пряспа и да потъне в плътта ѝ.

Тогава дойде яростта. Надигна се отнякъде дълбоко, като огнена топка, която разцъфва, за да изпълни мислите на Пряспа, а след това и тези на Кемир. Той започна да разкопчава предпазните ремъци, за да стигне до войниците и да ги нападне с ножовете си, но после се спря. Пряспа скочи напред. Тя разби пет от каруците на части и хвърли горящото им съдържание надалеч. Войниците се пръснаха, като някои от тях хукнаха към храсталака от двете страни на пътеката, а други тръгнаха обратно по нея. Неколцина минаха през краката на Пряспа. Опашката на дракона се завъртя, докато притежателката ѝ избълва още една струя пламък пред себе си. Кемир погледна през рамо. Един от войниците бе изхвърлен нагоре във въздуха. Друг се бе стрелнал към храстите и бе все още жив. Трети бе избегнал опашката, но Пряспа шибна с нея още веднъж и го удари по главата с такава сила, че Кемир видя как вратът му се счупи.

Зад него Надира изкрещя като банши. Пръстите на Кемир отново разхлабваха ремъците му, направо ги късаха. Гневът бе унищожителен. Той имаше нужда да влезе в битка. Пряспа се изправи на задните си крака и се втурна напред, нападайки войници по пътя си. Тя смачка първия, попаднал на пътя ѝ, подхвърли втори на високо във въздуха и метна трети в устата си, като стисна зъби толкова силно, че ризницата му се натроши.

Кемир най-после се освободи. Той се спусна първо по крилото на Пряспа, а после и по крака ѝ. Приземи се тежко и едва не падна. Трябваше да внимава за опашката на Пряспа, но дори това не го вълнуваше. Яростта на дракона го бе обладала и той не изпитваше нищо друго. Отново скочи на крака и хукна към храстите, преследвайки един от избягалите войници. Лъкът му бе вързан за седлото на Пряспа, но в това нямаше проблем. Той не искаше да простреля тези хора в гръб. Искаше да изпита удоволствието от това да задълбае с ножовете си по гърбовете им.

Храсталаците се сгъстиха, а войниците бяха облечени в тежка броня. Мъжът, който преследваше, се препъна. Кемир изрева и се метна отгоре му, след което започна да го мушка с ножа си. Войникът носеше броня от драконови люспи, която щеше да отклони ножовете му независимо от това колко силно удряше, но всяка броня имаше процепи. В чатала, зад коленете и лактите, около гърлото. Войникът се изправи на едно коляно, вдигна една ръка, за да разкара Кемир, а с другата посегна към меча си. Първият нож на Кемир удари войника под мишницата, като стигна до рамото му. Войникът отвори уста изненадан, а Кемир заби другия си нож в гърлото му. Изтегли и двата, когато войникът падна, изрева доволно и се заоглежда за друга плячка. Пряспа вече бе на няколко десетки метра надолу по пътеката. Бе започнала да изгаря храстите с огнените си издихания.

Спомни си войникът, който се бе шмугнал в храстите, за да избяга от опашката на Пряспа.

Жив. Поне един им трябваше жив. Това бе трудно за запомняне. В главата му се въртяха само мисли за смърт.

Надира също бе слязла от гърба на дракона. Видя я как вдига тежък камък и удря нещо с него. Не видя какво. Вероятно чупеше нечия глава.

Не видя повече войници. Всички се бяха махнали, изгубени в изгорените храсталаци, повечето от тях размазани от опашката на Пряспа или изпепелени от дъха ѝ. Ако някой от тях все още бе жив, се криеше.

Нямаше човек, който да може да надбяга дракон.

— Тя чува мислите ти — кресна Кемир. — Не можеш да се скриеш от нея!

Драконът бе приключил с изгарянето на войниците и се върна с грохот по пътеката, като разтърсваше земята с всяка крачка. Стигна мястото, на което седеше Кемир, обратно до останките от изгорелите вагони.

Къде са алхимиците?

Не издаде нито звук, но мисълта проехтя толкова силно в главата на Кемир, че той направи гримаса.

Той се върна обратно към фургоните. Пряспа тършуваше из храстите, вадейки полуизгорелите тела на кочияшите, обикновени хора, които просто бяха попаднали на лошото място в лошия момент. Тя поглеждаше всеки от тях, а след това го хвърляше във въздуха.

Мъртъв.

Когато телата паднеха отново, тя ги посрещаше със зейнала паст и ги поглъщаше цели.

Мъртъв.

Надира излезе от храстите. Ръцете ѝ бяха окървавени, а на лицето ѝ бе изписана странна смес от изненада и въодушевление. Тя отиде при Кемир. Очите ѝ бяха изцъклени.

Мъртъв.

— Убих един от тях! — звучеше смаяна. — Преди не съм убивала, но го направих. Счупих му главата с камък.

Мъртъв.

Жаждата за кръв бе още там, все още силна, но вече не всепомитаща. Кемир хвана ръцете ѝ в своите.

— Знаеш ли кои бяха тези войници?

Тя поклати глава.

— Елмазената стража. Хората на Говорителя. Казват, най-добрите воини в кралствата. Обучени, за да се бият с дракони.

Мъртъв.

Той погледна касапницата и се изсмя. Толкова струваше Стражата, но той не знаеше какво са си мислели. Какво изобщо може някой да си е мислел. Как можеше човек да се изправи срещу дракон? Как можеше дори армия да се изправи срещу такова чудовище?

Мъртъв.

Той усети как Надира претърсва труповете за нещо, което да си струва да бъде откраднато, и отиде да види оръжието, с което бяха стреляли по него. Бе смачкано, размазано от лапите на Пряспа, но останките му разкриха всичко. Той беше прав. Това бе арбалет, най-големият, който бе виждал. Вероятно двама мъже трябваха, само за да го носят. Механизмът за спусъка бе смачкан, но Кемир предположи, че е нещо като манивела. Трима-четирима войници бяха нужни за използването на такова оръжие. Не по-малко.

Той призна с нежелание на себе си, че войниците бяха добри, много добри, щом бяха успели изобщо да го използват.

Жив! Кемире, има един жив! Накарай го да разкрие къде са алхимиците!

В този момент измежду планините проехтя писък, а от небето една огромна сянка се спусна към тях. Сърцето на Кемир слезе в петите.

По дяволите.

Пепелявия.