Елмазеният дворец

10 Пепелявият дракон

Солос прекара нощта свит в огромната хралупа на един дънер. Беше се покрил с листа и хумус, за да се сгрее и в крайна сметка бе спал учудващо добре, дори и след като започна да вали. Никой не го бе преследвал, а когато се събуди, бързо разбра, че драконите са си отишли. Тръгна към реката внимателно, в случай че някой от Ездачите на кралица Шезира е оцелял, но намери единствено овъглените останки от багажа. Бялата я нямаше, не видя следа и от някой друг. Дори тялото на Люспестия липсваше. Дали реката не го бе отнесла? Макар и широка, тя бе много плитка и покрита с камъни.

Може би Люспестият бе все още жив.

Той сви рамене, изми се и се напи с вода от реката, а след това започна да рови в останките от провизиите с надеждата да намери нещо годно за ядене.

— Хванахте!

Солос едва не подскочи от изненада. Кемир се бе озовал точно до него.

— Останала ли е някаква закуска тук?

— Не. — Солос изгледа Кемир накриво. — Всичко е изпепелено.

— Целта им е бил белият дракон, нали?

— Които и да са били те.

Кемир сви рамене.

— Някой от драконовите господари. На мен всичките са ми еднакви.

— Това не е хубаво — въздъхна Солос. — От нас се очаква да ги различаваме.

— Ако това ще ти помогне, не видях никакви знамена.

— Страшно ми помогна — кисело отвърна Солос. — Видя ли поне какво стана с белия дракон?

— Видях я да отлита след първия огнен залп. Но после не съм се застоявал, че да видя накъде е отишла.

— На юг. Отлетя на юг.

— Заедно с Люспестия.

— С Люспестия? — премигна Солос изненадан.

— Висеше от ноктите ѝ. Може би е била гладна. Все пак не бе яла нищо. Мисля, че той беше мъртъв. Попадна в епицентъра на първата атака.

Солос въздъхна. Това поне обясняваше защо не е намерил останките от Люспестия.

— Не бива да се застояваме тук. Ако се върнат, това ще е първото място, което ще проверят.

— Това е и първото място, което кралица Шезира ще провери.

Солос се замисли върху това, мъчейки се да отгатне колко ли време ще отнеме на кралицата, за да разбере, че скъпоценният ѝ бял дракон липсва.

— Ще ни потърсят най-рано утре. Говоря за приятелите. Така или иначе, трябва да открием онзи алхимик.

— Че защо? — изненада се Кемир — И според теб той жив ли е още?

— Може и да е — сви рамене Солос. — Ти имаш ли идея за някаква по-интересна работа?

Двамата тръгнаха през долината в мълчание, като вървяха близо до дърветата и поглеждаха час по час към небесата, докато Солос не прецени, че са изминали около километър и половина. През по-голямата част от сутринта той бе обикалял нагоре-надолу, като викаше толкова силно, колкото смее. Алхимикът така и не се появи. Най-накрая се предаде. За един миг се замисли дали не бе сгрешил, като пусна алхимика да се оправя самичък. Никой не бе дошъл да ги преследва, въпреки страховете му. Можеха да останат заедно. А и човекът бе ранен.

Но не. Кемир щеше да каже, че когато дойдат драконите, всеки се оправя както може. Най-умната стратегия бе да се разпръснат. Кемир щеше да му каже това и щеше да бъде прав. Солос спря да мисли за алхимика.

Когато се върна, намери Кемир подпрял се на едно дърво. До него имаше нещо голямо и космато, което смътно напомняше плъх, само че бе с размерите на малък елен.

— Обяд — ухили се Кемир. — Мислиш ли, че може да напалим огън?

— Категорично не. В ясен ден като този пушекът ще се вижда от километри разстояние. Освен това любимият ти алхимик може и да види пушека.

— Ама че си кисел. Няма да се върне, вероятно се е загубил.

— Утре — поклати глава Солос. — Дотогава кралицата вероятно ще ни е намерила. Тогава ще си напалим огън.

Кемир сви рамене и започна да кълца трупа. Суровото месо пак бе по-добро от никакво. Имаха си реката за пиене. В крайна сметка Солос се замисли, че местенцето никак не е лошо, стига да не се налагаше постоянно да гледа към небето.

Това и скуката.

Той стана в търсене на нещо, с което да си изгуби времето, и накрая слезе обратно към реката, към останките от запасите им, в случай че е пропуснал нещо. Оказа се, че е. Кутиите и торбите край реката си бяха съсипани и в тях нямаше нищо за спасяване, но когато се обърна и погледна към отвесната част на долината видя, че е пропуснал нещо. Огромен черен белег, разсичащ дърветата. Преди, на светлината на утринното слънце, тази част от долината бе потънала в сянка. Но сега слънцето бе високо в небето и ясно се виждаше, че част от гората е съсипана.

Той премигна, зашеметен от гледката, а след това се върна при Кемир и отведе и него да види станалото.

— Там!

Кемир изпусна рязко въздуха си през зъби.

— Това каквото мисля, че е, ли е?

— Не е от огнено издихание.

— Прекалено е голямо — поклати глава Кемир.

— Много голямо.

— Мислиш, че там има умрял дракон, нали?

Солос кимна, много бавно.

— Има само един начин да разберем. До края на деня ни остават четири часа светлина. Смяташ ли, че можем да стигнем навреме?

— Не. Но можем да приближим.

Те се спогледаха и се ухилиха. Мъртъв дракон означаваше драконови люспи, а драконовите люспи означаваха пълни кесии злато, много повече, отколкото Маршал-рицарят им бе дала. Внезапно отново се превърнаха в обикновени войници, дирещи щастието си.

Пътят до мястото им отне целия ден и голяма част от последвалата сутрин. Миризмата ги насочи към правилния път, вонята на изгорено дърво, примесена с нещо сладникаво. Ароматът на гниеща плът. Драконът стоеше там, оплетен в дърветата, които бе смачкал с падането си. Крилете му бяха изкривени и счупени, но по-голямата част от него бе още цяла и толкова топла, че Солос чувстваше как въздухът се нажежава. Тук и там имаше люспи, поръсени със сажди. Очите му вече бяха станали на въглен, а от устата и носът му излизаше пушек.

Кемир извади нож, затича се до хълбоците му, докосна люспите, а след това отскочи назад с вик.

— По дяволите! Горещи са! Много, много горещи!

Изпод едното от счупените крила на дракона долетя тих звук. Солос моментално приготви лъка си.

— Кой е там?

Една черна фигура бавно се появи на светлината. За няколко мига Солос остана втренчен в нея, а после мъжът изчисти лицето си от саждите и Солос си отдъхна. Алхимикът.

— Наемниците на лейди Настрия. — Алхимикът падна на колене. — Слава на драконовия огън. Аз се… изгубих. После започна да вали, стана ми студено и не можах да заспя. Започнах да се катеря по склона, търсех сухо място. Видях как нещо в планината гори и реших, че някой дракон е загинал. Което означаваше, че ще намеря топло място и подслон. След това изгря слънцето, но аз бях тук, а не при реката… извинете ако съм ви затруднил. Как ме намерихте?

— Никак — отговори Кемир и посочи към мъртвия дракон. — Намерихме това. Ти просто се оказа на същото място, но понеже си на него, можеш да ни помогнеш. Искаме люспите на този дракон. Приеми го като бонус за това, че спасихме алхимика на кралицата.

— Не може — поклати глава Хурос, — още не. Не са се сгрели достатъчно.

Солос видя как Кемир се намръщва.

— Как така? Горещи са. Можеш да сготвиш нещо отгоре им.

— Така е, да. А имате ли нещо такова? Малко съм… да ви кажа, не съм ял нищо откакто… сещате се.

Кемир приближи застрашително алхимика, все още с нож в ръка.

— Слушай ме сега внимателно. Искам тези люспи. Може да дадем малко и на теб. Има предостатъчно за всички. Ти разбираш от дракони, така че ти ще ми кажеш как да ги сваля. Аз разбирам от ножове. Ти избираш дали да ползвам този върху теб или върху дракона.

„Това бе изключително грозна заплаха“, помисли си Солос, но алхимикът явно не я възприе правилно.

— Не може — повтори той, — просто не може.

— И защо не, ако мога да попитам?

— Просто не са се затоплили достатъчно. Умрял е само преди ден и половина. Започнал е да гори отвътре, но минават дни, преди люспите да се овъглят. Ела пак след няколко седмици с тежък чук. Тогава ще разбиеш бедното същество на части. Под люспите ще има само пепел. Ако имаш достатъчно остър и тежък сатър, ще можеш да откачиш и костите от крилете. Но с нож доникъде няма да стигнеш.

— Няколко седмици?

— Опасявам се, че да.

— Но Маршал-рицарят и кралицата ще са се върнали дотогава.

Алхимикът кимна и Солос се замисли дали алхимикът наистина е толкова глупав.

— Да. Силно се надявам на това.