Елмазеният дворец

27 Обгореният

Устните на мъртвеца се размърдаха и той въздъхна леко. Драконовите рицари отстъпиха назад, видимо притеснени. Солос чу как си говорят нещо под носа.

— Ваш е — каза алхимикът, — но не знам колко ще издържи. Умрял е наскоро, така че вероятно имаме още поне половин час.

Ездач Семиан гледаше мъртвеца с изражение на ужас и погнуса.

— Попитай го какво е станало тук.

— Можеш да го разпиташ и сам, Ездачо.

— Не, Майстор Хурос — устните на Семиан се изкривиха от неприязън, — Вие направихте това извращение, Вие ще си го разпитвате. Наемниците ще Ви охраняват. Ние се връщаме при реката.

Алхимикът сви рамене и се обърна към мъртвия.

— Повтаряше, че драконът му е говорил — каза Солос, когато рицарите се махнаха. — Белият дракон. Бил без Ездач и търсел нещо на име Марик. Не знам за какво говореше.

— Остави ме насаме с него, мечоносецо Солос. Това, което имам да го питам, не е за твоите уши.

— Чу Ездач Семиан — изсумтя Солос, — трябва да Ви охраняваме.

— Много мило, но не е нужно.

— Майстор Хурос, след като оттук е минал дракон, надали ще се намерят разкъсвачи или вълци, но на мен рискове не ми се поемат. Не че ме е толкова грижа дали ще бъдете изяден или не, но съм убеден, че Ездач Семиан с радост ще ни обвини и за Вашата смърт.

— Щом толкова настояваш, остани — сви рамене алхимикът. Той се намести удобно и се обърна към умрелия.

— Как ти е името, мъртвецо?

— Бийр — отговори умрелият. Солос потрепери. Мъртвият говореше съвсем нормално и ясно, много по-добре, отколкото докато бе жив и агонизиращ от изгарянията.

— Хубаво, Бийр. Кажи сега какво е станало тук.

— От нищото долетя дракон, без никакво предупреждение. Изгори всичко. Бягах към гората, когато пламъците ме настигнаха.

— Видя ли дракона?

— Да.

— Какъв цвят беше той?

— Бял.

Алхимикът кимна, доволен.

— Видя ли кой го язди?

— Никой не го яздеше.

Хурос се намръщи и поклати глава.

— Трябва да е имало Ездач. Може би не си го видял. Кога видя дракона за последно? Когато бе във въздуха? Той кацна ли изобщо?

— Кацна в реката, след като изгори селото ни. Видях го, докато беше между дърветата.

— Видя ли го как лети?

— Не.

Алхимикът кимна.

— Ето. Който го е яздил вероятно е бил слязъл от него. А и от тук гледката към реката не е много ясна, заради въпросните дървета. Сигурен съм, че си видял дракона ясно, но е лесно да пропуснеш човек.

— Не видях никого на гърба му, когато отлетя — тихо каза Солос.

— А и нямаше юзда — изръмжа Кемир, — повтарям…

— Драконът говореше — промърмори мъртвият.

— Драконите не говорят — поклати глава Хурос.

— Говореше в ума ми. Чух го. Търсеше Марик.

— Не, не. Бъркаш се, това няма как да стане. Драконите не приказват.

Кокалчетата по ръцете на алхимика бяха побелели.

— Кой е Марик?

— Един от нас — каза мъртвецът. — Драконът го търсеше.

— Откъде знаеш?

— Така каза. Че търсел Марик. Чух гласа на дракона в ума си. Беше пълен с омраза и ярост.

Алхимикът се размърда и се намръщи.

— Този Марик тук ли беше? — попита Кемир.

— Да, беше под заслона — каза мъртвецът.

— Достатъчно — вдигна ръка алхимикът. — Наемнико… иди и викни Ездач Семиан.

— Значи и Марик е мъртъв — направи гримаса Солос. — Жалко.

— Трябва да тръгваш — каза алхимикът.

— Интересно кой ли е този Марик — намеси се Кемир. — Откъде е? Защо драконът е бил толкова заинтересуван от него?

— Искам да отидеш при Ездач Семиан, мечоносецо. Веднага.

Алхимикът бе прехапал устни от нерви.

— Мъртвите лъжат ли?

Алхимикът се обърна към Кемир. Макар обикновено да бе плах, сега изглеждаше бесен. Очите му блестяха от гняв, но и… от страх.

— Колкото и живите, наемнико. Казах да тръгваш!

— Просто питах — направи гримаса Кемир. — Може би, когато Ездачът се върне, ще попиташ Въгленчо дали ние сме го убили. Просто да сме сигурни, нали се сещаш.

— Няма никакви рани — процеди Хурос през стиснатите си зъби. — Очевидно е, че не сте го убили вие. А сега върви.

Солос се завъртя и тръгна, дръпвайки Кемир със себе си. Кемир се изкикоти.

— Не бе много зарадван.

— Защо ти трябваше да го ядосваш толкова?

— Нима го ядосвам?

— Нима слънцето изгрява сутрин? Някой ден на някой от рицарите ще му писне от теб.

— Нека. Ще му пусна една стрела преди да се сети дали мечът му виси отляво или отдясно.

— Хубаво. А останалите петима?

— От тях ще избягам. — Кемир се засмя отново и тупна Солос по гърба.

— Не ми е смешно — Солос сбърчи нос и отпусна рамене, — нещо не е наред.

— Само това повтаряш. Единственото нещо, което не е наред, е, че помагаме на драконовите рицари.

— Правим го от месеци, нали не си забравил?

— Добре. Нека тогава кажем, че работата беше много по-яка, когато помагахме на едни драконови рицари да претрепят други. Много са тъпи. Всичките. И заслужават да умрат.

Солос поклати глава и се отдалечи с бърза крачка към реката.

— Е, не е ли вярно? — извика Кемир подире му. — А за това, че нямало видими рани… Отвори устата на някой, промуши го с шиш навътре и след това го завърти. Или през носа му. Или през задника, така ще заприлича на Ездач Семиан. Но пък ще ти трябва по-голям шиш.

— Няма ли да млъкнеш! — Солос потръпна от нерви. Каквото и да мислеха за драконовите рицари, конфликт с тях нямаше да е от полза на никой. Кемир трябваше да разбере това, рано или късно. За предпочитане рано.

— Наемнико! — Когато Солос излезе измежду дърветата, Ездач Семиан го очакваше. Солос въздъхна. Не можа да се насили да се поклони, но кимна леко.

— Ездачо. Майстор Хурос настоява да Ви види. Предполагам, че има информация, която счита за нужно да чуете.

Семиан го погледна подозрително и Солос се подготви за неизбежната тирада критики… но тя така и не дойде.

— Отлично, наемнико. Можеш тогава да помогнеш тук. Искам огън.

Солос се огледа към пепелищата наоколо.

— Това надали ще представлява голяма трудност.

Дори и за драконов Ездач.

— Трябва ми пушек, Ездачо. Много пушек. Писна ми да обикалям тази противна река. Ще приключим търсенето си така, както го започнахме. Върху гърба на дракон.