Елмазеният дворец

33 Алхимик и дракон

Кейлин бе ужасен. Нямаше идея какво трябва да каже или направи. Пред него бяха драконовите рицари от гнездото на кралица Шезира. Не ги знаеше по имена, но някои от лицата му бяха познати. Присъстваше и алхимикът, който той, разбира се, познаваше. Майстор Хурос.

Всички искаха от него да отведе Пряспа до дома, а Люспестите винаги се подчиняваха. Такъв бе животът му. Да се грижи за драконите и да изпълнява заповеди. Но зад него имаше дракон, който не искаше да се прибере. Той мина през плитката река, все едно на краката му има окачени оловни тежести.

— Достатъчно! — вдигна ръка драконовият рицар, застанал до майстор Хурос. Кейлин спря. Все още бе на около шест метра от Ездачите. Част от тях се бяха разпръснали и приближаваха дърветата.

Пряспа проговори в ума му.

Накарай ги да разберат, че няма да се върна. Още не. Че трябва да прекратят търсенето си.

Кейлин направи гримаса.

„Не знам как. Няма да ме послушат.“

— Как се казваш, Люспести? — извика Майстор Хурос.

Кейлин погледна към краката си. Такъв бе навикът му, да не поглежда господарите си.

— Кейлин — отговори той.

— Люспести Кейлин. Тук сме, за да те отведем у дома. Теб и дракона ти.

— Кралица Шезира ще е много доволна — каза рицарят. — Драконът ѝ е цял и невредим. Може да те награди лично.

Не знаеше какво да каже. Не можеше да изговори думите. Когато го направеше, щяха да го убият. Щяха да го отведат до Наблюдателницата и да го убият бавно пред останалите Люспести, та да им послужи за назидание.

Това ставаше с Люспестите, които не слушат.

Кажи им „не“!

Той целият се разтрепери. Погледна умолително към драконовия рицар и майстор Хурос.

— Не мога. Не знам как. Какво ако… Пряспа не иска…

— Това не е молба, Люспести — кресна рицарят. — Това е заповед!

Майстор Хурос пристъпи напред. Той приближи Кейлин и постави ръка на рамото му.

— Послушай ме, Люспести. Каквото и да е станало тук, няма значение. Ако си яздил дракона, няма значение. Каквито и дребни прегрешения да си извършил, ще ти бъдат простени. Правилата не важат за случаи като този. Изпълнил си дълга си и то добре. Драконът е цял и невредим. Сега трябва да се върне с нас в гнездото.

Кейлин все още не можеше да погледне алхимика в очите.

— Не мога. Тя не иска.

Кажи им „не“, да не им го кажа аз.

— Люспести, ти не разбираш. Има неща, които не са ти известни. Тя трябва да се върне в гнездото. Ако не го направи, ще се промени. Може вече дори да си забелязал някои промени в поведението ѝ. Трябва да я върнем у дома.

Промени?

Той почувства любопитството на Пряспа.

— Казах ти прекалено много, Люспести. Нашият орден пази тайни, но трябва да ми повярваш. Без нашите еликсири тя ще подивее. Ще стане опасна. Не само за теб, но за всички нас.

Какво има предвид? Попитай го какво има предвид!

Той усети заплахата в мислите на Пряспа, подозрението, ужасът, яростта ѝ. Почувства ги като свои собствени.

— Не! Спри! — не знаеше дали говори на Майстор Хурос или на Пряспа.

Алхимикът внезапно се изненада.

— Да — каза той, — така е. По-интелигентна. По-независима. Откъде знаеш?

Кейлин се изпъна.

— Моля ви, Майстор Хурос…

Остави го на мира!

— Но откъде знаеш това, Люспести? — алхимикът вече шепнеше и се обръщаше нервно към рицарите. — Да, те помнят неща. Това става, наистина, но не бива, не трябва да става! Но ти не можеш да го знаеш. Откъде го знаеш!

Нещо във въздуха се промени. Гневът в главата му се увеличи, разцъфна и изпълни цялото му същество.

— Майстор Хурос! Тя е в главата Ви! Чете Ви мислите! Знае!

Видя как в очите на алхимика се изписва ужас, а след това Пряспа нападна с такава скорост, че Кейлин дори не видя какво точно се случва. В един момент алхимикът стоеше пред него, а в следващия се издигна в небето, хванат от опашката на Пряспа. Обърна се безпомощен към лицето на Пряспа, молейки я нещо на висок глас, а всички останали гледаха замръзнали какво се случва. Хаотични мисли префучаха през ума на Кейлин, пълни с такъв бяс, че той падна на колене във водата, стиснал главата си с две ръце.

Подготовка? Спомени? Как? От колко време? Колко време си правил това? КОЛКО ВРЕМЕ?

Не видя как Пряспа затяга възела на опашката си, за да смачка алхимика и да го разкъса почти на две. Видя обаче тялото, изстреляно от въздуха като от катапулт право към един от рицарите. Удари го с такава сила, че рицарят полетя във въздуха, а после и двамата с трупа паднаха като парцалени кукли. Усети как небето потъмнява, когато Пряспа полетя над главата му. Тя се приземи на мястото, където бе стоял рицарят и сграбчи друг в ноктите си. Мъжът изпищя, когато тя го смачка, а Кейлин чу как металните люспи на бронята му се огъват и чупят. Другите рицари се стрелнаха за прикритие към дърветата. Опашката на Пряспа обаче шибна отново, с лекота захващайки камък с размер половин човешки бой. Тя го метна към друг Ездач и го сплеска до едно дърво. Той повече не се изправи.

След това забълва огън, като въртеше главата си от една страна на друга. Краищата на гората пламнаха целите. Рицарите, ако бяха достатъчно бързи, щяха да се прикрият с щитовете си. При това си действие обаче спираха да бягат. Пряспа излезе от реката и се насочи към гората. Отново бълваше огън, но този път опашката ѝ заудря дърветата. Тя сграбчи един рицар и го завъртя във въздуха, а после размаза един в камъните до речния бряг. Кейлин заплака и скри лицето си. Не можеше да гледа повече. Чу как хора пищят, а клони и дървета се пукат и падат.

Чу как някой тича до него през реката и чу гласа.

— Какво правиш, бе? Ти да не откачи, бе?

Нечии ръце го вдигнаха във въздуха и го сграбчиха силно, а до гърлото му се опря хладна стомана.

— Кажи на шибания дракон да спре! Веднага!

После чу друг глас.

— Кемир! Остави го, идиот такъв.

Кемир го хвана за лицето.

— Не мога. Не мога да я спра. Тя не ме слуша.

— Кемир! Тя е подивяла! Не можем да я спрем!

— Той е прав.

„Пряспа! Помощ!“

Мъжът с ножа се напрегна, сякаш се готвеше да пререже гърлото му.

— Хубаво тогава, идваш с нас. — Той започна да влачи Кейлин, за да го извади от реката. — Ако това чудо ни изгори, си отиваш с нас, копеле.

Мъжът бе обречен. Всички те бяха обречени. Кейлин разбра това, когато започнаха да го влачат. Усети как Пряспа чува молбата му. Не бе свършила с останалите рицари, но когато приключеше…

— Мамка му!

Почти бяха успели, когато Пряспа се появи като демон от огнения пъкъл от другата страна на реката. Крилете ѝ пръскаха пепел и горящи клони. Огънят отново изригна и другият мъж изпищя.

— Солос!

Мъжът, хванал Кейлин, се препъна и двамата паднаха в росната трева. Мъжът не го пусна, но се завъртя така, че да легне по гръб. Кейлин бе над него, а над двамата се извисяваше Пряспа. Очите ѝ блестяха зловещо, от зъбите ѝ капеше кръв, а в опашката ѝ имаше някой. През пушека и ужаса, Кейлин позна един от наемниците на Маршал-рицаря.

— Пусни го! — кресна мъжът с ножа. — Пусни го или ще убия Ездача ти.

Къде са алхимиците?

Мисълта прогърмя в разума на Кейлин, все едно някой луд бог го бе ударил с чук.

Къде са те? Ще ги изгоря, ще ги изпепеля до последния човек!

„Не знам, не знам!“

В разума си Кейлин се сви на топка. Искаше да умре.

— Знам къде са! — извика мъжът с ножа. — Знам как да ги намеря.

Зловещото зарево в очите на Пряспа изгасна. Тя изръмжа и освободи мъжа, който държеше в опашката си. Кейлин го видя ясно и го позна. Наемникът Солос, нает от лейди Настрия. Не помнеше името на другия.

Кажи ми!

Кейлин премигна. Видя, че в небето летят две черни точици.