Елмазеният дворец

12 Листра

„Най-после!“

Джехал се прозя и се изтегна. Бе се научил да спи следобед, просто за да губи времето си по-лесно. Кралица Шезира и ятото ѝ се очакваше да пристигнат преди пет дни. Както се полагаше, той напусна замъка на баща си в Устата на Яростта и полетя към гнездото на Стръмния връх, за да я посрещне — макар да изчака последния възможен момент. Тя обаче не дойде, а гнездото бе на цял ден езда от града. На него не му остана нищо друго освен да наблюдава драконите си и да слуша вълните, разбиващи се в скалите.

Тъкмо се канеше да се върне у дома, когато Кралицата на Севера най-после пристигна. Освен ако някой друг не яздеше с 30 дракона зад гърба си. Може би алхимици. Докато се обличаше, той се усмихна. Хирам бе изпратил дванайсет от тях, включително стария вълшебник Белеферос. Те обикаляха гнездото и разпитваха хората му — Ездачи, войници, слуги, Люспести, дори алхимиците, които служеха на Тиан. Всеки ден Джехал ги наблюдаваше лично как работят, как пълнят дробовете на войните му с пушека на истината и разпитват:

— Какво знаете за смъртта на кралица Алифера? Знаете ли как е загинала? Замесени ли сте в кончината ѝ?

И всеки ден получаваха едни и същи отговори. Бяха сигурни в себе си, но откакто бяха пристигнали, не бяха открили нищо.

Докато ги наблюдаваше, Джехал можеше да се усмихва широко и да пита как може да помогне, мъчейки се да не се изсмее на безсилието, което лицата им изписваха. След няколко дни щяха да приключат с работата си в гнездото и да си отидат в двореца край Устата на Яростта. Това бе изключително нагла намеса във вътрешните работи на кралството, разбира се, но си струваше да наблюдава провала им.

Алхимиците на Говорителя имаха почти безгранична сила, но имаше някои неща, които им бяха забранени. Едно от тях бе да дават от отварите си на лица с кралска кръв. Точно затова, ако не успееха да призоват духа на Алифера и да я разпитат, нямаше да открият нищо. Джехал бе обмислил убийството на кралицата много внимателно и изпитваше голямо удоволствие от безпомощното състояние, в което алхимиците се намираха.

Но до един момент. Присъствието им бе унизително и обидно. Той нямаше да забрави това и щеше да накара Хирам да си плати за наглостта.

Джехал обу ботушите си и се погледна в огледалото, внимателно оправяйки дрехите си така, че да изглежда както трябва. „Не биваше да се оплаква“, помисли си той. Цялата работа с алхимиците накрая щеше да изчисти името му. Той бе достатъчно умен, че да прозре истината отвъд собствената си суета, но можеше да бъде наистина очарователен, ако поиска. Кимна пред образа си в огледалото и слезе по стълбите, които щяха да го отведат към полето за кацане.

Нямаше да е достатъчно просто да убие Хирам, реши той. Щеше да го подложи на вивисекция. Това заслужаваше стареца.

Той мина през отворените порти на Стръмния връх и излезе на открито. Стотици войници бяха застанали на позиция, оформяйки стройна фаланга. Джехал не бе сигурен дали това трябва да демонстрира сила или уважение, затова ги пренебрегна. Бе сигурен, че и кралица Шезира ще направи така. Погледна нагоре. Дузини дракони кръжаха в небето, а четири вече бяха кацнали, падайки почти като камъни, вертикално.

Джехал престана да мисли за Хирам. Предстоеше му разрешението на много по-приятен проблем.

Четирите дракона разпериха криле. Три от тях бяха от елегантната и стройна ловна порода, а един бе грубоват боен звяр. Те кацнаха едновременно и дори от разстояние земята под краката на Джехал потрепери. Четирите дракона замръзнаха точно, където бяха кацнали, без да направят и крачка напред. Това, предполагаше той, трябваше да му покаже колко умели са Ездачите, но той не бе впечатлен. Според него драконът заслужаваше похвала, заедно с треньорите си и Люспестите, а не самите Ездачи.

Той изчака да види дали четиримата Ездачи ще слязат от седлото и ще тръгнат към него в пълен синхрон. Вместо това те, изглежда, спореха.

Един от тях — по всяка вероятност кралица Шезира — пое водачеството и останалите тръгнаха зад нея. Джехал и неговият наставник на гнездото, лорд Метероа, ги посрещнаха. С периферното си зрение Джехал забеляза всичко останало — как почетните стражи маршируват по предварителен сценарий, как Люспестите отвеждат гостуващите дракони към драконюшните за хранене, докато собствените му зверове се подредиха за проверка, а юздите и седлата им блестяха полирани.

Нищо от това нямаше значение, освен ако някой не допуснеше грешка, а понеже Метероа никога не грешеше, Джехал не обръщаше голямо внимание. Той се бе съсредоточил върху кралицата, за чиято дъщеря възнамеряваше да се ожени.

Шезира спря миг преди Джехал да стори това и спокойно срещна погледа му. „Очите ѝ не са студени“, помисли той, „но не са и топли“. И съвсем определено бяха неумолими. Поне такова бе впечатлението му от нея и то го зарадва. Имаше нужда от сносно предизвикателство. Той се усмихна и направи крачка напред. Кралица Шезира му подаде ръката си и Джехал коленичи, за да целуне пръстена на средния ѝ пръст. Докато го правеше, погледът му мина през трите жени зад нея, нейните дъщери. Една имаше обикновено лице с малки очи и гневно изражение, друга, видимо най-малка от трите, бе много по-хубава, макар и нервна. Не бе обаче прекалено срамежлива, тъй като го гледаше изпод миглите си. А тази, която вървеше най-отзад и изглеждаше най-възрастна, бе съвсем обикновена на вид. Бе свела поглед към земята, а кожата ѝ бе по-тъмна от тази на останалите. Джехал усети скрита сила в нея, сякаш всеки миг бе готова да нападне.

„В името на всички дракони и богове, дано ми даде младичката.“

— Кралицо Шезира — поклони се Джехал отново, още по-дълбоко, — добре дошла в Стръмния връх.

Той видя как тя се оглежда. Не каза нищо, но лицето ѝ издаде какво мисли. „Прилично“, мислеше тя. Усети как лорд Метероа се наежва. Явно и той бе разчел изражението ѝ.

Зачака. Бе редно кралица Шезира да представи дъщерите си и да му съобщи коя точно ще споделя ложето му. Трябваше и да му обясни защо се бе забавила толкова и го бе накара да стои тук дни наред, вместо да се мушва в спалнята на кралица Зефир или някоя друга братовчедка.

Най-после кралица Шезира кимна.

— Срещали сме се — каза накрая тя, — макар и много отдавна. Когато Хирам стана Говорител. Помниш ли ме? Баща ти ни запозна.

Джехал се усмихна, поклони се отново и стисна зъби. Сякаш можеше да забрави.

— О, да, Ваша Светлост, помня отлично.

Шезира пристъпи на една страна.

— Това е средната ми дъщеря, Джаслин — посочи тя грозноватото момиче. Джехал си отдъхна.

— Ти няма как да я помниш, понеже тя не се отделяше от драконите си и през цялото време се криеше в гнездото на двореца.

Лицето на Джаслин се изопна. Джехал обаче ѝ се поклони.

— Пораснала сте красива, принцесо Джаслин. А драконите несъмнено са нашия живот. Те са това, което ни прави различни, а без тях сме едно нищо. Добре дошла сте да прекарате колкото време пожелаете в Стръмния връх. Ще Ви запазя стаи, докато сте тук.

Лицето на Джаслин омекна, макар и малко. Изражението на Шезира остана непроменено.

— Дамата най-отзад е моят Маршал-рицар, лейди Настрия.

Затова изглеждаше толкова опасна. Е, на него пък не му се налагаше да е мил с нея.

— А това е най-малката ми дъщеря. Принцеса Листра.

Принцеса Листра му се поклони, но погледът ѝ не се отмести от него. Джехал с мъка прикри усмивката си. Сладуранка. Въпросът бе дали наистина е такава или просто е проучила по какъв тип си пада той?

— Принцесо Листра — Джехал нарочно не се поклони за секунда или две, — аз… аз… нямам думи. Бях чувал за красотата и елегантността на дамите от севера, но Вие със сигурност сте най-красивата, най-очарователната, най-жизнената… Дори не съм сигурен, че мога да се оженя за Вас. Ако го сторя, Вие ще станете най-красивия поданик на баща ми, а всяка дама край Устата на Яростта ще се поболее от завист.

Принцеса Листра се изчерви сладко. Може и да бе достатъчно умна, за да разпознае ласкателствата, но ги харесваше.

Чудесно.

— Нима не би било така, щом дамата се жени за Ваше Височество?

Джехал премигна. Кралица Шезира явно не одобряваше директността на щерка си, но Джехал я намери за очарователна. „Явно и аз си падам по ласкателствата“, даде си сметка той. Кой би предположил само…

— Много сте мила, Ваше Височество — той се усмихна и въздъхна, след което посочи стените на Стръмния връх.

— Да подготвим ли полето за кацане, Ваша Светлост? — обърна се той към кралица Шезира, която кимна. „Най-хубавото да бъдеш принц“, помисли си Джехал, „е, че трябва да вършиш само интересната работа.“ Нелепата логистика за това къде кацат всичките тези дракони бе проблем на лорд Метероа.

Докато вървяха, Джехал погледна към небето, търсейки легендарния съвършен бял дракон. Единственото, което постигна обаче, бе, че си загуби времето. Останалите дракони бяха прекалено високо, за да различи цветовете им. Изглеждаха като силуети в небето.

Изкуши се да попита за подаръка си, но това щеше да е просташко.

За момент се спряха пред портите на Стръмния връх. Кралица Шезира бе длъжна да направи проверка на хората му, които бяха облечени до един с бляскави брони от драконови люспи. За миг настъпи пълна тишина и единственото, което се чуваше бе далечният шум на вълните, разбиващи се у скалите.

— Ездачите Ви са гордост за баща Ви, принц Джехал — каза кралица Шезира. Джехал не бе сигурен дали тя наистина го мисли или просто казва това, което се очаква от нея. Така или иначе, имаше само един верен отговор.

— Много сте мила, Ваша Светлост — поклони се той. — Баща ми ще е очарован да научи за Вашата висока оценка. Вашите собствени Ездачи са добре известни надлъж и шир из кралствата със своите умения и блясък.

Това, разбира се, бяха пълни глупости. Всъщност северняците бяха известни с точно обратното.

Лицето на кралица Шезира не издаде никаква емоция, но Джехал усети недоверие от принцеса Джаслин. Тази бе огнена и гневна жена, целеустремена и неспособна да се забавлява. Джехал благодари на духовете на дедите си, че не се жени за нея. Брачният пир с нея щеше да е пълен ужас. Самата мисъл го накара да потрепери.

Но Листра бе друга работа…

— Простете, Ваше Височество, но може ли да попитам откъде идва този звук?

— Извинете? — обърка се Джехал.

— Какво издава този звук, Ваше Височество? — попита отново Листра, гледайки го право в очите.

— Извинете, принцесо Листра — килна глава Джехал, — но не чувам нищо.

— Има предвид морето — промърмори Шезира.

За миг Джехал се ошашави.

— Нима не сте… виждали морето?

Листра наведе глава, леко засрамена.

— Виждала съм Морето на Пясъка и Морето на Солта, Ваше Височество.

— За разлика от мен — усмихна се Джехал. — Те несъмнено са величествена гледка. Ние тук си имаме друго море и аз ще ви го покажа веднага…

Той погледна към кралица Шезира.

— Ако Нейна Светлост позволи.

Шезира кимна отсечено. Лорд Метероа и стюардите на Стръмния връх със сигурност си скубеха косите от тази рязка промяна в предварителния план, но Джехал не можеше да се въздържи. Да не си виждал морето…

Той поведе принцесата около Стръмния връх, където скалите се спускаха рязко надолу, разбити от някаква невероятна катастрофа, случила се в далечното минало.

— Внимавайте, Ваша Светлост. Тези скали са коварни, а падането е дълго. Мнозина са намирали смъртта си тук, морето сякаш ги привлича.

Той спря на няколко крачки от ръба и предложи на принцеса Листра ръката си.

— Морето, Ваше Височество. Безкрайното Море на Бурите.

Листра го хвана за ръката и той я стисна леко, надявайки се, че кралица Шезира няма да забележи това.

— Невероятно!

Скалите се спускаха на трийсет метра към разпенилите се вълни. Морето изглеждаше безкрайно, като кипящ лабиринт от вълни, които се простираха докъдето поглед стигаше и изчезваха в сивия хоризонт. То бе като чудовище, толкова могъщо, че дори дракон би изглеждал като мушица пред него.

Джехал се усмихна на Листра.

— Тук, на ръба, можеш да усетиш пръските на вълните и дори да вкусиш солта във въздуха.

Листра стоеше със зяпнала уста.

— Но то е безкрайно! Като Морето от Сол, но от вода!

Джехал се усмихна покровителствено.

— Тайтакей казват, че ако плаваш достатъчно надалеч и минеш през бурите, ще намериш други земи отвъд морето, толкова далечни, че единственото сравнимо разстояние би било ако прекосиш от единия край на кралството до другия.

Той се поздрави наум. Наистина звучеше интелигентно.

— Всичката тази вода… — Листра направи крачка към ръба. Джехал стисна ръката ѝ по-силно и тя спря. Скалите се спускаха вертикално в морето.

— Има пътека, в задната част на Стръмния връх, която слиза до самото море — каза той, — стъпалата са отмити от времето и хлъзгави и не е лесно, но ако човек ги мине, стига една пещера. Оттам наистина може да се види как вълните се разбиват в скалите, а пръските от тях се издигат във въздуха. Някой ден ще те заведа там.

Джаслин внезапно отиде до ръба и погледна надолу. За момент на Джехал се стори, че вятърът я е издухал дотам. Но тя бързо се спря и в следващия момент принцът осъзна, че Листра е пуснала ръката му и седи до сестра си.

И двете се смееха.