Елмазеният дворец

43 Отрови и лъжи

Елмазеното гнездо беше пълно. Всъщност, то беше претъпкано. Импровизирани кошари бяха пръснати из Полята на Гладните Планини, повече заради добитъка, който щеше да нахрани драконите, отколкото заради самите дракони. Говорителя бе издигнал селце от палатки, което да подслони допълнителните работници, извикани на работа. Някои от драконовите господари също бяха довели свои хора. А с работещите в гнездото идваха търговците, гадателите, крадците, джебчиите и отчаяните, всички привлечени от знанието, че където има дракони, има и пари. Така палатковото селище се превърна в палатков град много преди пристигането на последния дракон. В хаоса всяко от лицата бе на непознат, поради което палатковият лагер се бе превърнал в идеално място за деловата работа на двама Ездачи. Те не изглеждаха като такива — приличаха повече на обикновени войници, може би наемници или пък легионери от Елмазената стража, които не са на работа. Но крачката им между търговците и кошарите бе уверена и ги водеше право към центъра на импровизирания град.

Двамата Ездачи бяха сигурни, че никой няма да ги разпознае.

Ала грешаха.

Подире им вървеше момче с тъмнокафяв плащ и мръсно лице. То ги следваше от доста време, провирайки се между тълпата. Но Ездачите все още не го бяха забелязали.

В центъра на пазара те спряха на една малка маса пред мъничка палатка, която можеше да побере не повече от един човек, при това с мъка. Но в нея все пак имаше човек — странен мъж с необичайно тъмна кожа. Дрехите, които носеше, бяха разпокъсани, а цветовете им — избледнели. И все пак личеше, че някога са били богати и пищни. Златото и скъпоценностите по тях обаче отдавна си бяха отишли. Бяха останали само няколко пера в цветовете на дъгата.

Ездачите не бяха смутени от странния вид на човека. Момчето се приведе и загледа троицата, а на лицето му се изписа изражение на неразбиране, а също и на нездрав интерес.

Една кесия, на вид доста тежка, смени притежателя си. Тъмнокожият изчезна в палатката и се появи след минутка. Носеше кожена чанта. По-високият от рицарите я взе, а след това двамата се махнаха. Бързо. Прекалено бързо, за да става дума за безобидна размяна. Момчето ги последва до края на пазара и влезе в една голяма палатка, която служеше за бирария. Бе около пладне и затова в нея нямаше много хора. Момчето погледна към Ездачите, а след това мина по хлъзгавия под и седна на една маса.

— Ей, ти! Я се махай!

Момчето не разбра веднага, че се обръщат към него. Не погледна нагоре, но бръкна в джоба си и постави едно сребърно петаче пред себе си. С крайчеца на окото си забеляза двамата мъже, които следваше. По-високият бръкна в чантата, извади нещо от нея и го постави от вътрешната страна на палтото си.

— И откъде си взел това сребърно петаче?

Момчето не погледна нагоре. Видя, че чантата преминава в ръцете на по-ниския.

— Откраднал си го, нали? Преджобил си някой богаташ.

Високият стана. Тръгваше си. Момчето не помръдна.

— Не че ми пука.

На масата пред момчето се появи халба, пълна с горчива на мирис течност. Момчето я взе и отпи. След малко другият Ездач се изправи и си тръгна. Момчето го последва. Този път приближи мъжа, заставайки в сянката му, буквално до него. Чакаше точния момент.

Внезапно момчето грабна чантата от рамото на мъжа и се шмугна през един тънък процеп между палатките, прескачайки въжетата, които ги поддържаха. Мъжът изрева и хукна след него, викайки на хората да го спрат. Момчето бе по-гъвкаво от него, но Ездачът бе бърз, силен и не се отказа от преследването. Момчето го отведе от центъра на палатковия град към кошарите с добитък, които го обграждаха.

Далеч от тълпите, то се шмугна зад един ъгъл и се скри в сенките. Когато Ездачът мина покрай него, момчето се изправи зад гърба му.

Всичко свърши за миг. Стъпките на мъжа заглъхнаха, докато той се чудеше в каква посока трябва да тръгне. Едно потъмняло острие, което не привличаше слънчевата светлина, се спусна като змия от ръкава на момчето и се стрелна към Ездача. Още преди мъжът да разбере, че е намушкан, момчето побягна отново.

Ездачът се опита да го последва, но след няколко крачки се спря. Ръката му докосна раната и се обагри в кръв. Мъжът усети, че изгаря отвътре и думите заглъхнаха в гърлото му. Болката се усили до кресчендо, изпълвайки цялото му същество до мозъка на костите, ала той остана безмълвен и неподвижен. Когато болката достигна и мозъка му, всичко блесна в бяло, а после потъна в милостива тъмнина.

Момчето пусна ножа и го изрита настрана. След което внимателно се измъкна от кошарите. Никой не го обезпокои. Уверено в безопасността си, то се затича. Бе подбрало точното място, в което да убие рицаря, ала сега времето бе срещу него. Стигна края на кошарите, където го чакаше друг рицар, облечен в броня от драконови люспи. Зад него имаше два коня.

Когато Ездач Семиан забеляза момчето, кимна и се качи на седлото.

— Свърши ли работа?

Момчето кимна отсечено и яхна втория кон.

— А другият?

— Познах го. Една от змиите на Джехал.

Момчето свали палтото си, а когато махна и шапката от главата си, по врата му се спусна дълга черна коса. То изми прахта от очите си и разкри лице, което не бе на момче, а на лейди Настрия, Маршал-рицаря на Северната кралица.

— Хайде! Трябва да побързаме!

Настрия пришпори коня си по калните пътища между кошарите, контролирайки хода му. Когато приближиха мъртвия драконов рицар, две бабички се изправиха и хукнаха нанякъде. Не бяха откраднали нищо освен портмонето на мъжа и Настрия не ги обвиняваше за това. Двамата със Семиан слязоха от конете си и вързаха трупа за коня на Настрия. След това двамата се спуснаха в галоп към Елмазения дворец и Града на Драконите. Когато приближиха, Настрия отново слезе, пак се наметна с палтото, сложи шапката си и отведе конете надалеч от вратите на двореца.

— Аз съм Ездач Семиан от двора на кралица Шезира — обяви рицарят. Стражите на портата погледнаха първо него, после трупа върху другия кон, а след това кимнаха и го пуснаха да мине. Настрия гледаше в ботушите си, а стражите не я забелязаха.

Минаха към Кулата на Здрача в западната част на двореца. По него имаше много кули, всяка от които бе дадена на различен драконов крал или кралица до избирането на следващия Говорител. Кралица Зафир почиваше в Кулата на Въздуха. Крал Валгар бе получил Кулата на Зората на източната стена. Крал Тиан имаше най-малката кула, наречена поради това Смирената. Кралете Наргон и Силвалан бяха съответно в Кулата на Водата и Градската Кула в северната част на двореца. А Кулата на Здрача бе дадена на кралица Шезира. Настрия поведе конете към вратите на последната. Ездач Семиан ги отвори и те влязоха, мъкнейки трупа на умрелия рицар със себе си. Вътре чакаха няколко Ездачи на кралица Шезира. Когато вратите зад тях се затвориха, Настрия отново премахна маскировката си и посочи към тялото.

— Отнесете това в избите. Къде е кралицата?

— Кралицата е с Говорителя.

Ездачите се разделиха, когато лейди Настрия мина между тях. Двама с нежелание взеха тялото за ръцете и краката.

— Лейди Настрия, този човек не е мъртъв.

Настрия спря и се намръщи.

— Отведете го долу. Майстор Китир ще знае какво трябва да се направи.

Рицарите си размениха нервни погледи. Настрия ги изпъди надолу по стълбите. В избите с вина и храна те разчистиха една дървена маса и поставиха върху нея тялото.

Настрия го погледна. Рицарите ѝ бяха прави. Човекът изобщо не бе мъртъв.

Тя му плесна един шамар.

— Чуваш ли ме, предателю?

Мъжът не помръдна. Настрия застана от другата му страна и постави пръст в раната му. Този път той простена и отвори очи.

— Боли, нали? — тя натисна с пръст. Мъжът зави и изкриви лице в агония.

— Ездач Тиакас. Преди няколко месеца ти отлетя с дракона си далеч от Наблюдателницата. Беше с още двама изменници, които отидоха в края на горите Барнан. Отведе ги, за да се срещнат с няколко престъпници. Да купят нещо от тях. Отведе ги до края на горите, но те не се върнаха. Знаеш ли какво се случи с тях? Убиха ги. Платих на двама наемници затова. Чудех се какво си си мислел, когато те не се върнаха. Дали си се страхувал? А после, бавно, след като седмиците се превърнаха в месеци и никой не те потърси, сигурно си се изпълнил с надежда. Празна надежда, Тиакас, понеже винаги е имало някой, който да те следи. Чуваш ли ме?

Тя завъртя пръста си и Тиакас изпищя.

— Сега искам да знам, Тиакас, кой отрови душата ти. Бях там, когато купи отровата от онзи тайтакейски шут. Видях те със змията на принц Джехал. Усойницата ли те поквари?

Тя отвори очите му и вдигна чантата.

— Какво е това, Тиакас? Отрова? Нима Джехал ти е платил да убиеш нашата кралица?

Тиакас завъртя глава първо в едната посока, а после в другата. Бе изплезил език, а от раната му отново покапа кръв, която образува локва на пода. В гърлото му заклокочиха звуци, все едно се опитваше да говори, но се чуваше само ломотене.

— Не? Нима твърдиш, че греша? — Настрия извади нож от ремъка си и започна да си играе с него. — Не ти вярвам, Тиакас, но добре. Ако твърдиш, че още имаш някакъв кураж, някаква чест, това не е лошо. Затова ще те питам простичко. Искам да знам единствено кой те купи.

Но главата започна да се клати по-силно.

— Ще те измъчвам, Тиакас, докато си изпееш и майчиното мляко. А след това ще покажа това, което е останало от теб, пред всички дворове в кралството, подир което ще те обеся. Ще унищожа и семейството ти, до корен. Те ще изгубят всичко и ще мразят теб, тъй като ти си предателят, причинил всичките им беди. Ясно ли е?

Тиакас скочи към нея, но бе немощен и слаб. Лейди Настрия просто се отдръпна от пътя му. Двамата Ездачи го хванаха преди да е паднал от масата.

Настрия извърна поглед.

— Пуснете го и ни оставете. Помолете майстор Китир да побърза.

Ездачите пуснаха Тиакас. Не изглеждаха добре и си тръгнаха бавно. Настрия ги изпрати с поглед.

— Не знаеш какво ги смущава, нали? Предполагах, че не. Майстор Китир не е мъчител, а кръвен маг. Така че ще ми кажеш каквото искам да знам. Ако си се надявал да умреш преди да разбера каквото ми трябва, ще трябва да те разочаровам.

Настрия бавно обиколи избата. Всичко тук бе подготвено от стюардите на Говорителя Хирам за кралица Шезира и нейните рицари. Хирам вероятно бе сторил същото за всички драконови владетели. Бе много лесно да изтрови целия клан.

Но тя обърна гръб на тази мисъл. От двеста години насам нямаше Говорител, посегнал на гостуващ крал или кралица и тя се съмняваше, че Хирам ще е първият.

Избра бутилка вино, отвори я и си наля малко. След малко чу стъпките на Китир по каменния под, но не се обърна.

— Тиакас е инструмент — каза тихо тя. — Аз искам да знам кой го е изковал.

Работата отне на магьосника около час. Нямаше писъци, но това бе стилът на майстор Китир. Винаги тих. През цялото време Настрия не погледна ставащото. Стоеше неподвижна като статуя, освен когато отпиваше от виното си. Накрая пресуши цялата бутилка, но въпреки това изобщо не се чувстваше пияна. Вместо това усети да я полазват тръпки. Кървава магия. Друго необходимо зло. Като наемниците.

Когато кървавият маг приключи, тя го чу да приближава към нея.

— Е? Права ли бях? Джехал ли е купил войника?

— Не — прошепна магьосникът. — Тайтакей.

Тя се замисли върху това. Магът не помръдна.

— Той срещна един от тях — каза след кратко мълчание лейди Настрия. — Той му даде нещо. Някаква манерка, пълна със сребриста течност. Като миналия път. Искам да знам какво е и за какво служи.

— Попитай алхимиците си. Имате предостатъчно. Знаеш, че ме интересува само една течност, а цветът ѝ не е сребрист.

Настрия долови презрението в гласа на магьосника.

После плю.

— Всеки път, когато реша да направя това, губя някой от тях. Хурос, Белеферос…

Настъпи тишина.

— Какво да правя с тялото? — попита магьосникът. — Да го оставя ли тук?

— Не, Майстор Китир. Разкарайте го. Не искам никой да го намира.

Тя въздъхна, когато магът се зае отново за работа. Дотук с идеята ѝ да покаже предателя на всички. Нямаше как да стане, когато тялото му е на части.