Елмазеният дворец

57 Пещерите

Зората стигна трудно дъното на клисурата, а когато го направи, го стори с огнено зарево. Джаслин наблюдаваше смаяна, докато редутът избухна около нея. Видя два дракона, един почти напълно черен и нейната изцяло бяла женска, а след това Ездач Семиан я събори на земята и легна отгоре ѝ, докато въздухът около тях буквално се запали. Можеше да мисли единствено за белия дракон, за това колко дълго го бе търсила. Но после жегата удари лицето ѝ. Бронята ѝ от драконови люспи я опази жива, а когато отвори очите си отново, все още можеше да вижда. Видя как двата дракона изгарят гнездото на алхимиците. Трите останали дракона бяха обвити в облаци пушек.

Тихия!

Тя искаше да побегне, да застане между нападателите и любимия си звяр, независимо, че нямаше да помогне. Ездач Семиан обаче вече я дърпаше назад.

— Пещерите! — чу тя собствения си вик. — Трябва да се доберем до пещерите!

Тя погледна назад, докато бягаше. Тихия стоеше неподвижен, закрил глава с крилете си. При нападение от въздуха това бе всичко, което един обучен дракон можеше да направи. Тя си пожела черният и Бялата да кацнат на земята и битката да бъде сведена до размахване на опашки, зъби и нокти. Тогава Тихия щеше да им даде да се разберат.

Бялата имаше ездач. Даже двама ездачи. Джаслин сви очи, в опит да ги различи и се намръщи. Черният сякаш не бе язден от никого. Но това не бе възможно. Сигурно бе сгрешила.

Те се връщаха. Този път Джаслин сама се метна на земята и този път прикри лицето си. За втори път огъня изригна около тях. В мига, в който драконите отминаха, те станаха и побягнаха отново. Стигнаха най-близката пещера.

— Навътре — каза тя. — Ще има знаци по стените, когато сме достатъчно навътре, че да сме в безопасност. И лампи. Алхимически лампи.

Те се запрепъваха в мрака, опипвайки слепешком стените. Подът на пещерата бе неравен и коварен, но накрая те стигнаха място, в което пещерата се свиваше. Малко по-нататък Джаслин намери знаците, които обозначаваха, че са в безопасност. Опипвайки пода, тя намери кош с лампи, взе една и я разтърси. Лампата бавно засия със студена бяла светлина. Тя я даде на Семиан, след което взе друга за Джостан и трета за себе си.

— Това бе нашата женска — каза тя, когато тримата се посъвзеха. — Подаръкът за сватбата на Листра. Какво прави тук?

Тя погледна изпитателно двамата рицари, но те бяха объркани.

— Кой бе другият? Не бе от нашите? Чий е?

— Кой ги яздеше? Кой бе на гърба на черния? Видях двама ездачи върху Бялата, но нито един върху черния. Кои са яхналите Бялата?

— Последния път, когато видяхме Бялата, тя бе с Люспестия — изръмжа Семиан.

— Един Люспест не ще нападне собствения си орден. — Джаслин вдигна лампата си и се загледа в тъмното. Когато го направи, входът на пещерата се озари в оранжево и те усетиха полъха на горещ въздух.

— Трябва да се върнем, да стигнем Тихия, Матанизкан и Левантер. Ние сме трима, а те двама. Ще убием ездачите и ще ги принудим да слязат.

— Ваше Височество, ако се върнем там, ще умрем — гласът на Джостан бе равен.

— Страхливец! — Джаслин тръгна към него ядосана.

— Ездач Джостан е прав — намеси се Семиан, макар да не посрещна погледа ѝ, — алхимиците имат собствени защити. Ако излезем навън сами, драконите ще ни убият, преди да можем да стигнем нашите.

— Те нападат Тихия!

— Не, Ваше Височество, те изгарят седлата и юздите, така че да не можем да ги яхнем. И люспа няма да падне от Тихия. Той е твърде ценен.

Джаслин остана загледана във входа на пещерата за дълго време. Чуваше звуци отвън, но те ѝ се струваха далечни, като че ли драконите бяха заети с друго. Трябваше да имат шанс. Опита се да прецени колко има за тичане от пещерата до гнездото. Дори облечена в броня, можеше да го направи.

Нали?

Но ако седлата и юздите бяха унищожени, това щеше да е безсмислено. Семиан бе прав за това. Самата тя щеше да направи същото, ако атакуваше. С тежка въздишка тя се обърна в обратната посока.

— Хубаво. Ще продължим. Пещерите се събират заедно. Ще намерим алхимиците и войниците, които се крият тук.

Принц Джехал бе сторил това. Явно знаеше защо е тук. Знаеше, че е открила отровите му. Сега целият свят щеше да разбере какво върши той и никой нямаше да му остане верен. Майка ѝ щеше да стане Говорител. Тя щеше да го унищожи и Листра щеше да се върне у дома.

Пътят през пещерите бе дълъг и досаден. Лампите стигаха колкото да осветят краката им и макар стените да бяха гладки, на някои места тунелите плавно се спускаха надолу. На други места пък пещерата ставаше като комин и се издигаше почти вертикално. Металните стълби бяха заковани в скалата, но в броня от драконови люспи изкачването бе почти невъзможно. Джостан изпусна лампата си и тя се пръсна на части на пода. После стигнаха толкова тясно място, че трябваше да изоставят по-голямата част от доспехите си. Джаслин се постара да не мисли как изглежда в момента, с ръкавици, шлем, ботуши, обикновени дрехи по останалата част от тялото и зачервено лице там, където огънят бе проникнал през забралото ѝ.

Стори ѝ се, че прекараха половин ден, лутайки се из пещерата, но накрая, когато спря, дочу шума от вода и разбра, че приближават целта си. След няколко завоя видяха и светлина, а шумът от водата се увеличи. В следващия момент се озова на ръба на пропаст. Ръката на Семиан я хвана точно навреме.

Алхимиците бяха построили тунелите си над една подземна река, поне това знаеше. Тя коленичи и започна да опипва ръба на пропастта, докато не намери това, което търсеше — стълба, закачена за камъка. Реката бе на повече от трийсет метра надолу, а цепнатината в скалата бе толкова тясна, че тя понякога докосваше другата страна, докато слизаше по стълбата. На дъното дървена пътека бе построена над бушуващата река. Малки ниши бяха изковани в стените и след десет минути ходене в нишите се появиха лампи, които осветяваха пещерата в призрачна бяла светлина. Ездач Джостан спря при първата осветена ниша и взе лампата.

— Някой е бил път дотук, за да остави лампи — каза той, — сигурно сме близо.

След това сбърчи нос.

— Не надушвате ли нещо?

Джаслин и Семиан се спряха и подушиха въздуха.

— Пушек — казаха и двамата. Джаслин не бе сигурна какъв извод трябва да си извади от това. Пушекът означаваше, че наблизо има пожар и първата ѝ мисъл бе за дракони. Но след цялото това ходене нямаше как да са близо до входа на пещерите.

Нали?

Втората ѝ мисъл бе за кухненска печка. Бе гладна.

В една тясна част от пропастта, малко по-нататък, тя най-после откри алхимиците. Вече по нишите нямаше лампи, дървената пътека изчезваше, а един глас в тъмнината ги запита.

— Кои сте вие?

— Ездач Семиан, Ездач Джостан и Нейно Височество принцеса Джаслин от двора на кралица Шезира — извика Семиан. Гласът му отекна из пещерите.

— Вдигнете лампите, за да видим лицата ви.

Джаслин вдигна лампата си и понечи да изругае идиотите, застанали на пътя ѝ, но се въздържа. Бе уморена, гладна, покрита със синини и драскотини от безброй падания и леко обгорена в лицето.

Миризмата на пушек се засили.

След секунда над тях се появиха светлини и тя видя група бронирани войници на дървена платформа. Те им хвърлиха въжена стълба. Когато Джаслин се изкатери по нея, видя, че това не са прости войници, а легендарните Елмазени стражи.

— Ваше Височество — поклони се капитанът, — изпратихме капитан пред вас, така че да не стават повече грешки.

Имаше предвид да предупреди всички, че тя идва.

— Колко от стражите са тук? — попита тя.

— Преди атаката около сто, Ваше Височество — поклони се отново капитанът, — но сега вече не съм сигурен.

— Сто! Защо тогава стоите тук, вместо да излезете и да се погрижите за тези дракони! Та те са само два!

— Ваше Височество, ние се изправихме срещу тях, но ездачът на белия дракон бе твърде умен, а черният… — той си пое дълбоко въздух. — Ваше Височество, върху черния нямаше ездач. Ние вдигнахме щитове срещу пламъците им, но те не останаха във въздуха. Черният слезе при нас и разби стените ни. Убиваше с нокти, зъби и смъртоносната си опашка. Изгубихме най-малко една трета от воините си. Може би и половина.

— Имах три дракона там.

Капитанът поклати глава. Не каза нищо, но очите му говореха, че драконите са изгубени за нея.

— Какво има, капитане?

— Ваше Височество… — капитанът въздъхна. — Драконите Ви се присъединиха към нападателите. В момента се опитват да ни задушат с пушек…