Елмазеният дворец

35 Кемир

Лежеше по гръб. Целият бе вир-вода и му бе студено. Ледената вода продължаваше да тече около него, а камъните, които стояха по дъното ѝ, болезнено опираха в гърба му. Държеше ножа си опрян до гърлото на човек, който едва познаваше, а над тях стоеше разгневен дракон. Вече бе хванал Солос с опашката си. Мозъкът на Кемир блокира. Не можеше да мисли. Щеше да умре.

Къде са алхимиците?

Думите дойдоха като от някой друг. Взираше се в пастта на дракона, очаквайки всеки момент от нея да изригнат пламъци. Пастта бе зинала неподвижно над него, но думите дойдоха и без нея.

Къде са те?

Изпълниха цялото му същество, мощта им бе като на самия дракон.

Къде са останалите? Къде?

Чувстваше, че главата му ще се пръсне.

Къде са алхимиците?

Усещаше плътта на Люспестия, мека, но защитена от твърди като стъкло люспи белеща се кожа. Не знаеше дали ножът изобщо може да го засегне.

— Знам къде са! — извика той, само и само да махне шума от главата си. — Знам как да ги намеря.

Яростта в очите на дракона се сведе до яд, горещ като жарава. Чудовището се вгледа в него и изръмжа, след което подхвърли Солос във въздуха и отново го хвана с опашката си, обръщайки го с главата надолу. Лицето му бе на сантиметри от това на Кемир.

Кажи ми.

— Не му казвай! — изкрещя Солос, след което изпищя, тъй като опашката около него се затегна. Кемир усили хватката си около гърлото на Люспестия.

— Ако ти кажа и пусна този, ще ме изгориш.

Виждам планини в ума ти. Те са наблизо. Кажи ми или ще изгоря и двама ви.

— Навсякъде около теб има планини, драконе. Изгори ме и никога няма да разбереш кои ти трябват.

Лицето на Солос се изкриви в агония, когато драконът затегна опашката си още малко. След това чудовището погледна нагоре. Без предупреждение пусна Солос, обърна се и се затича по реката. След няколко секунди се издигаше във въздуха. Кемир видя как две черни точици се движат във въздуха. С нежелание пусна Люспестия и отиде до Солос.

— Добре ли си?

Солос се изправи. Кръв покриваше лицето му, избила от плитка драскотина на скалпа му. Държеше лявата си ръка внимателно.

— Бил съм и много по-добре.

— Можеш ли да ходиш? — Кемир погледна през рамо. Люспестият се бе изправил и гледаше към небето, замаян и изгубен. Солос се изправи.

— Май да.

— Това е хубаво. Ще го хвана и ще избягаме.

— Ами Ездачите?

Кемир направи гримаса.

— Какво за тях? Всички са мъртви.

— Не всички. — Солос посочи как по средата на реката една фигура в доспехи се изправя с мъка на крака. Кемир се ухили. Ездач Семиан. Какъв късмет!

— Това скоро ще бъде поправено — каза той и извика. — Хей, Ездачо! Я ела насам.

— Чакай.

— Ще приключа с него бързо. Ще се махнем оттук преди приятелите му да се върнат.

— Чакай!

— Какво? — изръмжа Кемир.

Ездач Семиан приближаваше към тях, препъвайки се във водата.

— Кой каза на белия дракон какво да прави?

— Не мисля, че някой му казваше каквото и да е било.

— Но това не е редно.

— Може би, може би не — сви рамене Кемир. — Не знам нищо за драконите, освен какво могат да правят с Ездач на гърба.

Той завъртя ножа в ръцете си. Семиан бе дошъл още по-близо. Изглеждаше като да е в шок, неспособен да разбере какво се е случило.

Лесна плячка.

— Нека поговоря с него. — Солос полека мина по камъните, докато стигне до замаяния драконов рицар. От небето се чуха зловещи крясъци, които проехтяха из долината.

Кемир се сви.

— Ездачо! Ездач Семиан! Добре ли сте!

Но Семиан не отговори. Лицето му бе странно, изпразнено от емоции. Кемир усети как косъмчетата на врата му настръхват. Опасност! Той направи крачка напред.

— Солос!

Устата на Семиан бе зяпнала, а очите му гледаха в нищото, но когато нападна, го направи бързо и прецизно. За едно мигване на окото извади меча си и прониза Солос. Наемникът изпъшка и се преви напред. Когато Семиан извади меча си, Солос се строполи във водата. Кемир осъзна, че не може да мръдне.

— Солос!

Семиан вдигна меча си и го свали рязко, забивайки върха му в тила на Солос.

— Солос!

Семиан се обърна към Кемир. Погледът му се бе прояснил.

— Копеле скапано!

Кемир се поколеба. Искаше да отмъсти, изгаряше от гняв, имаше нужда от възмездие. Кърваво и незабавно. Но Семиан бе въоръжен. Бе рицар. И бе показал изненадваща бързина.

„Страх ме е от него.“ Тази мисъл бе ужасяваща, почти толкова лоша, колкото и смъртта на Солос. „Ако се изправя срещу него, той може и да спечели. А него не го е страх от мен.“

Семиан бавно приближи. Вече нямаше съмнения какво иска. Знаеше къде и какво прави.

— Аз и ти, наемнико. Нали така искаше?

— Той дори не извади меча си. Искаше да ти помогне. Ти си един боклук. Ти и останалите като теб.

— Всичко е ясно — очите на Семиан блестяха с лудешки бяс, — ти си бил част от всичко. И двама ви. Направихте ме на глупак, но ще ви отмъстя с това.

Той размаха меча си във въздуха.

— Сега, след като по острието тече гнусната кръв на един предател, едва удържам меча в ръката си. Бързо, човече, не издържам повече. Да приключваме. Ако можеш, ме убий. Ако ли не, нека кръвта ти потече до тази на твоя приятел.

Кемир направи крачка назад.

— Да те убия тук и сега? Това е твърде бързо. Искам да те гледам как умираш бавно.

— Уплаши ли се, наемнико?

Яростта отново го овладя, но страхът овладя нея.

— Един ден ще бъда сянка в някоя тъмна уличка, сянка, която обаче носи лък. Никога няма да разбереш какво те е сполетяло.

Кемир отстъпи още малко назад, за да увеличи разстоянието между тях. Семиан нямаше как да го настигне, не и когато носеше тази тежка броня. Той дори не опита. Рицарят просто го наблюдаваше как отстъпва.

— Страхливец.

— Никога няма да разбереш! — Кемир се обърна и побягна. Когато пресече реката и стигна дърветата, се обърна отново назад. Семиан още стоеше там, неподвижен, на открито. Перфектна цел. Кемир свали лъка от рамото си и опъна тетивата. Петдесет, най-много шейсет метра. Брониран воин. „Ако продължи да стои така като дебил, няма да го убия. После ще го довърша бавно.“

„Да, така ще е най-добре.“

Бе забравил за драконите, когато проехтя нов писък, толкова силен, че той потръпна целият. Малко по-късно цялата река изригна. Води и камъни хвръкнаха навсякъде, когато два дракона паднаха в нея, вкопчени с нокти един в друг. Белият бе един от тях. Другият бе тъмнокафяв звяр със зелени люспи от вътрешната страна на краката си. Имаше ездач на гърба си, но той изчезна, когато драконите се претърколиха в реката. След това битката престана и драконите се разделиха. Белият куцаше. Тъмният се изправи, подуши нещо във водата и изрева. Едно от крилата му бе счупено. Сега почти не забелязваше белия.

Но бе на пътя му. Кемир изтича няколко метра през дърветата, но Ездач Семиан го нямаше.

Люспестият бе все още жив. Някак си. Куцукаше по камъните. Белият дракон го сграбчи с ноктестата си лапа, обърна се и побягна.

Кемир ги наблюдаваше как се отдалечават.

Нещо в него се пречупи.