Елмазеният дворец

54 Огънят отвътре

Драконите излетяха веднага щом небето изсветля достатъчно, за да полетят. Върховете на планините блеснаха, сякаш горят, докато долините надолу бяха все още в сянка. Пряспа и Пепелявия знаеха точно накъде отиват, което не можеше да се каже за Кемир. Той се опита да различи долината на алхимиците под тях, но я видя, чак когато Пряспа мина покрай две планини над един стръмен връх и се спусна вертикално надолу.

От двете им страни имаше скални стени. Той се опита да си поеме дъх, но вятърът бе леден. Въздухът изскочи от дробовете му, а очите му се насълзиха. Виждаше как земята ги приближава, видя как приближават замъглени форми, а после Пряспа потръпна. Той затвори очи, когато вятърът внезапно спря и въздухът стана горещ. Тя се изстреля над земята, бълвайки огън навсякъде. Грубовати сгради от дърво и камък, малки дворове, мъже, които се опитваха да избягат… Пламъците погълнаха всичко.

На земята имаше дракони. Пряспа рязко се наклони и тръгна към тях. Три фигури се приведоха, когато тя прелетя над тях, изпепелявайки земята, където лежаха. Като един Пряспа и Пепелявия започнаха да бълват огън към трите дракона отдолу. Те се прикриха с криле.

— Драконите горят ли?

Само очите ни. Скоро ще има още трима свободни!

Пепелявия кацна насред импровизираното гнездо и размаза сградите с опашката си, след което изгори всичко, излязло от тях. Трите дракона на повод само наблюдаваха — внимателни и притеснени, но неподвижни.

Пряспа остана да лети в кръг във въздуха.

Познавам тези дракони от времената преди да се събудя. Помня ги.

Кемир погледна надолу, когато Пряспа прелетя над тях. Това бяха ловни дракони, това можеше да прецени и сам. Иначе му изглеждаха обикновени — тъмносиви или черни люспи, тук-таме сини или зелени. И трите бяха еднакви. Като драконите в лагера на планините.

Внезапно той се сепна. Трите фигури, които Пряспа бе изгорила, не бяха останали неподвижни, а се бяха изправили и бягаха. Един от тях леко накуцваше.

— Не може да бъде…

Пряспа ги обстреля наново и те отново се намериха на земята. Този път Кемир ги огледа внимателно. И тримата бяха ездачи, облечени в драконови люспи, което обясняваше защо пламъците на Пряспа не са им видели сметката. Двама от тях имаха огромни щитове, с които отблъскваха най-опасната част от огъня. Кемир продължи да ги гледа, докато Пряспа премина нататък. В мига, в който драконът мина покрай тях, те отново станаха и се затичаха.

— Убиецът на Солос. — Кемир остана без дъх. — Късметът не ме е оставил, Пряспа. Пусни ме долу! Веднага!

Не.

Тя полетя обратно към сградите. Повечето от тях вече горяха. Кемир се опита да не изпуска от поглед тримата Ездачи. Сред руините наоколо, мъже все още бягаха, някои от тях шмугвайки се в няколко големи пещери. Пряспа кацна сред руините и Кемир изгуби Ездачите заради един облак с пушек. Не можеше да направи нищо повече от това да се държи здраво за Пряспа, а тя удряше с опашка и изгаряше всичко пред себе си, докато накрая не настана пълна тишина.

— А сега ме пусни долу.

Драконът не му обърна внимание. Тя отиде до най-голямата пещера, където една река извираше от скалата. Бавно влезе в нея, разплисквайки водата. Входът бе огромен, но пещерата бързо се смаляваше навътре. Тя влезе доколкото можа, след което избълва струя пламък към дълбините.

Долавям умове навътре. Много. Много се измъкнаха. Много са все още живи. Трябва да изгорят.

Земята се разтърси, когато Пепелявия се зададе от гнездото в тръс. Двамата дракона разгледаха пещерите и започнаха да бълват огън в тях.

Още са там. Чувствам ги.

Пепелявия удари с лапа по земята.

Нека опитат огъня ни! Но не мога да ги достигна.

Тогава ще чакаме, докато не умрат от глад.

— Пуснете ме! Аз ще отида там и ще ги изведа.

За последно бе видял тримата Ездачи да се насочват към пещерата, най-близка до гнездото. Не видя телата им, което означаваше, че са стигнали до целта си. Освен ако Пепелявия не ги бе изял.

Пряспа тропна нервно с лапа. Тя стъпи на четири крака и пусна Кемир на земята. Надира остана на мястото си. Тя се намръщи на Кемир, сякаш не одобряваше плана му. Той не ѝ обърна внимание и се затича до пещерата, където трябваше да са Ездачите, но се поколеба. Бяха трима, а той бе сам. Това бе лошо съотношение на силите.

Бавно пролази навътре. Слънцето навън бе минало своя зенит, а пещерата вътре бързо притъмня. Опипваше стените, докато напредва. Бяха топли и сухи, заради дъха на Пряспа. Това му помагаше да разбере докъде е стигнал, но и предупреждаваше хората вътре. Знаеха колко навътре трябва да идат.

След около стотина метра пещерата стана твърде тясна за дракони. След още толкова стените дори не бяха топли. Всичко бе потънало в пълен мрак, освен кръгчето дневна светлина зад тях. На него обаче му се стори, че вижда светлинки пред себе си, малки бели точици, напомнящи повече на звезди, отколкото на факли или фенери. Ходеше бавно, като опипваше пътя пред себе си с всяка крачка, за да пропълзи тихо напред. Светлинните станаха по-ярки. Това го накара да се замисли колко ли хора се крият в тази пещера.

При най-близката светлина видя нещо, напомнящо на лице. Вдигна лъка си, но фигурата не бе на драконов Ездач. Лицето изчезна, светлината мръдна нататък.

Кемир се задвижи по-бързо, докато се препъваше в преследване на озарилата мрака светлинна. Човекът, който следваше, спря при следващата светлина и взе и нея. А после и по-следващата, и по-следващата. Кемир вече бе достатъчно близо, за да види, че светлинните са нещо като малки лампи, но греещи със студена бяла светлина. Не долови мириса на пушек или масло. Мъжът, който ги носеше, не бе войник и не изглеждаше като да е въоръжен. Кемир извади ножа си, а след това претича няколкото метра, които ги разделяха. Мъжът го чу в последния момент и се обърна, когато Кемир се блъсна в него, събори го и разпръсна лампите. След миг ножът му бе опрян в гърлото на жертвата.

— Моля ви — мъжът плачеше от ужас и миришеше лошо.

— Драконовите рицари влязоха навътре, нали?

— Да, да. Но не знам кои са. Моля ви, не ме убивайте!

— Накъде отидоха?

— Не знам!

Кемир натисна ножа по-силно. Мъжът изпищя.

— Навътре! Не знам точно накъде. В избата.

— В избата? — Кемир почувства внезапен хлад. — Колко хора има тук долу?

— Не знам!

— Тогава предположи!

— Не знам, не знам. Аз съм един прост слуга. Моля ви…

— Един, двама, десет, сто…

— Сто? Не, повече са. Не знам.

Сто човека! Очите на Кемир се изцъклиха. Той бавно отдръпна ножа.

— Войници?

— Да.

— Колко?

— Не знам, центурия или легион, нямам идея!

Легион? В пещерите? Това бе невъзможно! Но дори дузина или половин дузина бе достатъчно. Кемир сграбчи човека за врата и го изправи на крака.

— Един от тези рицари се казва Ездач Семиан. Кажи му, че Кемир, наемникът, поразил крака му, го очаква отвън.

Той пусна човека, взе една от лампите, така че да може да вижда накъде върви и тръгна назад към входа на пещерата. Не побягна. Част от него не бе сигурна дали иска да се връща изобщо. Драконите нямаше да бъдат доволни. Ако смятаха да чакат докато онези хора умрат от глад, щеше да има да си чакат доста.

А от това, което бе видял досега, те не се славеха с търпението си.