Елмазеният дворец

15 Дарове

Зафир погали с пръсти гърдите на Джехал.

— И как изглежда това момиче, за което ще се жениш?

Джехал се усмихна. Двамата стояха голи на слънце, в една от специалните тайни стаи, които принцът бе построил в замъка през годините. В тях можеше да влезе само през специални тайни проходи, но минаването през тях си струваше. Стаите бяха малки, но с големи прозорци, през които влизаха светлина и въздух. По-голямата част от стаята, в която Джехал и Зафир се намираха, бе изпълнена с огромно пухено легло.

— Момиче, както казваш — отвърна той, докато прокара ръка по бедрото на Зафир. В стаята се носеше аромат на тамян. — Наивна е. Светът я очарова, но тя няма опит с него.

— Значи е глуповата.

„О, не“, помисли си той, но на глас каза:

— Вероятно да, но не може да се каже. На нея почти не ѝ се разрешава да говори.

— Кралица Шезира не би искала да разбереш, че се жениш за идиотка. Да не вземеш да си смениш мнението.

Джехал се изсмя.

— Ако можеше да избегна този брак, нямаше да има значение дори да е най-умната принцеса в кралствата. Нямаше да е най-желаната.

Той се обърна към Зафир и я хвана за бузите.

— Все пак поговорихме, макар и трудно. Веднага след като Шезира я хвана насаме, почна да ѝ се кара.

— Хубава ли е?

„О, да“, отново си помисли Джехал, но на глас пак рече друго:

— Не особено. Имаше хубави дрехи, но нескопосано облечени.

Това поне беше вярно. Но пък чаровно.

— Кажи ми, че е грозна и уродлива.

— Опасявам се, че това важи само за сестра ѝ.

— Тогава съжалявам, че не се жениш за сестра ѝ. Не можеш ли да предпочетеш нея?

— Всички детайли около сватбата, любов моя, са били организирани преди много години, когато татко още беше здрав. Семейството ми е дало клетва и трябва да я уважа.

— Но можеш да избереш сестра ѝ.

— Ще попитам, ако това ще те зарадва, но само ако имам избор, какъвто кралица Шезира надали ще ми даде.

— Ти я харесваш, нали?

Лицето на Джехал не предаде никаква емоция.

— Та аз не я познавам, миличка. Тя е една кукла. Добре облечена, доколкото е възможно, но кукла.

„Но интересна кукла“, помисли си той.

— И ти искаш да я съблечеш, нали?

За миг Джехал реши, че Зафир ще започне да се цупи и да стане нетърпимо досадна. Вместо това обаче тя се притисна към него.

— Ще ви разваля брачната нощ. Ако трябва да чукаш куклата си, няма проблем, но да мислиш за мен, докато го правиш, чуваш ли?

Джехал изръмжа доволно. Но за миг се поколеба.

— Трябва да тръгвам. Лорд Метероа вече ме чака с новините от гнездото.

— Коя искаш повече? Мен или бялата женска на кралица Шезира?

— Теб, любов моя. Винаги.

— Тогава го остави да чака.

— Той не е глупак. Ще разбере за нас, ако не сме внимателни.

— Нали е твой човек?

— Да — каза го със съвсем леко колебание.

— Тогава нека чака.

И Джехал го остави да чака и то немалко. Тайният проход го изведе през палата точно към собствената му стая, но той го мина тичешком, затова, когато я стигна, бе задъхан.

Отвори вратите и влезе в личното си преддверие.

— Лорд Метероа! Извинете, че Ви накарах да чакате. Бях заспал. Трябваше да почукате.

Не можа да не погледне към пода. Бе изненадан, че лорд Метероа не е оставил следа от постоянното си ходене напред-назад.

Метероа сбърчи нос и дори не се поклони.

— Спали сте? Воните на жена, Ваше Височество. Мога ли да попитам коя свалихте този път?

— Вижте сам, ако държите.

Метероа го погледна. В очите на Майстора на гнездото имаше нещо изнервящо. Цветът им варираше от синьо до сиво, а самите те бяха воднисти, невероятно бледи и немигащи. Все едно гледаше очите на змия.

— В кое от помещенията бяхте? И колко височайша личност Ви правеше компания там? Кралица или принцеса?

— Може би и двете — сви устни Джехал, след което си взе слива и му я метна. — Вземи си нещо сладко, да захароса острия ти език.

Метероа я хвана и му я върна.

— Благодарности, Ваше Височество, но се нахраних преди известно време.

— Кажи ми, чичо, след като си толкова проницателен тази сутрин, как така жените прозират дори най-хитроумните лъжи на любовника си?

— Питаш мен? — изсмя се Майсторът на гнездото.

— Учил съм се от майстор.

Лицето на Метероа стана неразгадаемо. Така бе винаги, когато си спомняше неща от далечното минало.

— Такива са жените — каза той, — залей ги с хубави думи и не ще постигнеш нищо. Защо? Защото цялото им внимание е заето с това да следят всяко движение на очите ти, да слушат всяка твоя дума, да търсят неискреност, която дълбоко в себе си знаят, че е там. Дръж се с тях като кучета и ще започнат да се умилкват в краката ти. Тогава им подхвърли кокал и ще ти покажат истинска благодарност.

Джехал се ухили.

— Безкомпромисен, както винаги. Кажи ми сега какво става с алхимиците, свършиха ли вече или… не. — Джехал плесна с ръце. — Преди всичко, разкажи ми за белия дракон. Толкова ли е красива тази женска, толкова ли е съвършена, както разправят?

— За момента, Ваше Височество, е невидима.

— Каква е?

— Няма никакъв бял дракон, Ваше Височество.

— Моля?

Метероа повдигна вежда и се усмихна злобно.

— Нима кралица Шезира не ви е казала?

— Какво да ми каже?

— Че сватбеният подарък, на който се надявахте, не е пристигнал. Кралица Шезира дойде с голям брой ловни дракони на Стръмния връх, но нито един от тях не е бял.

Метероа килна главата си на една страна и повдигна и другата си вежда. За момент Джехал изпита почти неудържим порив да го удари. След това бавно отпусна юмруците си.

— Обещаха ми най-хубавия дракон в гнездото си!

Майсторът на неговото гнездо се поклони.

— Поразпитах какво е станало. Алхимиците, както винаги, бяха най-отстъпчиви. Изглежда, че по пътя е станал някакъв инцидент. Доколкото можах да разбера, кралица Шезира е минала през Елмазения дворец, но бялата женска прелетяла по друг път. Някой се възползвал от това и слабата ѝ охрана. Има оцелели от нападението, а сред тях е и алхимикът, тръгнал да лети с Нейна Светлост. Никой от тях обаче не е тук. Нямаме пряк свидетел. Ваше Височество, затворете си устата.

Джехал послушно го стори.

— Бях зяпнал, лорд Метероа, тъй като това, което ми казвате, е скандално.

Майсторът на гнездото изсумтя.

— Ако не знаех, че никой от драконите ни не е излитал, Ваше Височество, щях да реша, че стореното е наше дело.

— Да, но не е. Това прави ситуацията загадъчна и интригуваща, не мислите ли? Надявам се да може да я разрешите бързо, Майсторе. Тази бяла е моя.

След това Джехал се намръщи.

— При това, защо бих крал собствения си подарък?

— Защо наистина? Предлагам да минем към въпроса с алхимиците, Ваше Височество. Доколкото разбирам, те са почти готови.

— Забрави алхимиците! — излая Джехал. — Искам да знам какво се е случило с моя дракон!

— Освен… — той се ухили. — Освен ако кралица Шезира не го е откраднала сама от себе си, за да не се разделя с него.

— Тя не е като Вас, Ваше Височество — поклати глава Метероа. — Не мисля, че е много вероятно.

— Кой тогава? — почеса се по главата Джехал. За да отглеждаш дракон ти трябваше гнездо, а никой не можеше да е толкова глупав, че да си въобрази, че един чисто бял дракон ще остане незабелязан дълго време. Затова вероятно драконът скоро щеше да бъде върнат. Метероа вероятно бе прав за Шезира, което оставяше въпроса какъв е смисълът от всичко това. Да нападнат кралица Шезира? Не беше ли това прекалено опасно, огромен риск? И за какво? Какво можеше да има такава стойност? Какво можеше да спечели някой от такава атака?

Внезапно той усети, че го полазват тръпки. Какво трябваше да направи той при сблъсъка си с такава новина? Ако някой не го познаваше добре, можеше да реши, че сватбата ще бъде отменена.

Но не, не биваше…

Той обърна гръб на лорд Метероа и му даде знак да се маха.

— А алхимиците, Ваше Височество? Гранд-майстор Белеферос иска лична аудиенция.

— Да, да, добре. Нека дойде. А сега си върви. Трябва да помисля малко.

— Добре, Ваше Височество. — Джехал усети, че Метероа се покланя и започва да отстъпва. — Когато привършите размислите си, Ваше Височество, вярвам, че ще споделите мъдрите си мисли с мен.