Елмазеният дворец

23 Пряспа

От небето се изсипа огнен порой, който погълна нея и Дребния на гърба ѝ. Водите на реката закипяха, а камъните запукаха от жегата. Тя почувства присъствието на други дракони в небето много преди да ги види. Различните умове и мисли идваха в главата ѝ като различни цветове и звуци, но това първоначално не я притесни. Други дракони идваха и си отиваха през цялото време и Дребните никога не се плашеха. Тогава усети как мислите им се променят, цветовете им потъмняват и се изострят и накрая всичко потъва в огън. Разбра какво идва.

Малко преди пламъците да ударят, тя разпери криле, покривайки главата си и Дребния зад нея. Направи го по инстинкт — да защити очите си и Дребния. Другият Дребен, който викаше ядосано, яздеше я и ѝ казваше какво да прави, за съжаление бе твърде далеч и не можеше да бъде спасен.

Почувства как мислите му угасват и това я натъжи. Дребните изгаряха толкова лесно…

После усети как за втори път я обгръща огнена струя. Пламъците я стоплиха, но не я уплашиха. Дребният за жалост се притесни и то много. Тя усещаше страха на всички наоколо, но най-вече на Дребния зад себе си. Освен това той изпитваше болка. Бе паникьосан и ужасен. Тя усети емоциите му, без да знае какво да прави с тях. Никога не бе изпитвала такива чувства. Тя поиска да се махне от тях. Новите дракони бяха все още наблизо. Чувстваше мислите им, свирепи и опасни. Те кръжаха наоколо. Щяха да се върнат.

Тя хвана Дребния внимателно с лявата си предна лапа и се затича надолу по реката, като набираше сила с всеки размах на крилете си. Един от другите дракони профуча над нея. Тя усети мислите му и задържа Дребния близо до себе си, когато драконът над нея започна да бълва огън.

Той мина над главата ѝ. Когато го направи, тя се стрелна във въздуха и го ухапа за опашката. Все още държеше Дребният до гърдите си. Той бе изгубил всякакъв самоконтрол, гърчеше се в лапата ѝ и пищеше. Мислите му бяха несвързани и объркани. Накараха я да се почувства странно. Когато я приближи още един дракон, тя щракна със зъби и към него и го удари с опашка. Почувства изненадата му, когато той кривна настрана.

Продължи да се издига, все по-бързо и по-бързо. Искаше да се махне от това място. Понякога ѝ се струваше, че Дребният иска да ѝ нареди да спре, но мислите му бяха прекалено объркани и си противоречаха. Трима дракона я следваха. Те бяха по-големи и по-възрастни, а освен това си имаха и Дребни, които да им казват какво да правят. Чувстваше тяхната решителност и враждебност.

Още един дракон се спусна от небето над нея. Това бе силен дракон, който познаваше, който бе дошъл от нейното гнездо. Стрелна се като стрела и удари най-близкия дракон зад нея. Двамата се преплетоха и паднаха на земята. Чу как ревът на останалите дракони отеква в долините и се развълнува. Драконите зад нея я бяха оставили, съсредоточавайки се върху нейния събрат от гнездото.

Чу как един от Дребните изпищява ужасено, а после рязко замлъква. А после те останаха твърде далеч от нея и тя спря да чува мислите им. Вълнението ѝ спадна. Дребният, който държеше в ноктите си, вече беше по-спокоен, а собствените ѝ мисли бяха по-малко объркани. Част от нея искаше да се върне и да си поиграе с другите дракони, но мислите на Дребния бяха съвсем ясни — той искаше да се махнат от тях. Колкото се може по-надалеч. Не знаеше в каква посока трябва да лети и не се интересуваше, затова полетя натам, накъдето ѝ хареса, като се насочи към онези неща, които ѝ привличаха окото — над долини, между планини, над езера. Никога не бе виждала тази земя, нито пък нещо подобно на нея, в странни форми и цветове, и с толкова много вода. Тя докосна с опашка някои от езерата, мина под няколко водопада, прелетя над цели планини, като използваше теченията на въздуха. Постепенно светлината намаля, слънцето залезе и мислите на Дребния притихнаха. Тя също почувства, че се затопля прекалено, но земите наоколо бяха прекалено интересни, за да ги пренебрегне и затова продължи да лети, докато жегата в нея не стана неприятна. След това се приземи в едно езеро, внимателно постави Дребния на земята, където може да го вижда и се гмурна в прекрасната ледена вода. Тя се плиска и си игра под звездите, докато се охлади отново, а след това се сви около Дребния и заспа.

И засънува. Някъде далеч се случваха важни неща и тя някак си бе част от тях, но не можеше да ги види, нито да ги чуе или пък да си ги спомни. Опита се да полети към тях, но те се движеха, избягваха я, отскачаха от пътя ѝ, когато се спуснеше подире им.

Внезапно слънцето изгря отново, промъквайки се иззад близките върхове. Тя се прозя, протегна се от главата до опашката си и изви гръб. Дребният също бе буден и тя долови мислите му. Беше гладен.

Тя също. Тя погледна към Дребния и оголи зъби, както винаги правеше, когато настъпи време за хранене.

— Съжалявам, Пряспа. Ще трябва самичка да си намериш закуска.

Тя се огледа наоколо. Не разбираше повечето от звуците, които Дребните издаваха, но понякога мислите им бяха достатъчни. Той нямаше храна за нея, бе уплашен и го болеше. Тя не хареса тези мисли. Те я изнервяха и затова тя спря да ги слуша. Вместо това се съсредоточи върху глада си, очаквайки Люспестият да направи нещо по въпроса. Когато той не стори нищо, тя пак оголи зъби към него.

— Трябва — каза той, — да отидеш на лов.

Лов. Тя знаеше какво означава това. Да лети и да преследва неща, да ги убива и яде!

Тя се изправи на четири крака и приведе врат, приканвайки Дребния да я яхне.

— Не мога, Пряспа. Аз съм Люспест, не съм Ездач. Не бива.

Звуците нямаха никакъв смисъл. Ловът означаваше, че Дребният трябва да я яхне и да ѝ каже къде да отиде. Тя приведе врата си още повече.

— Ако разберат ще ме убият. — Дребният започна да ходи в кръг. Мислите му бяха объркани, все още белязани от болката и страха.

— Само Ездачите яздят дракони. Такъв е законът! Трябва да се върнем. Какво стана? Нападнаха ли ни?

Той поклати глава.

— Толкова съжалявам, че не можеш да говориш. Ами ако са още там? Кралицата едва ли се е върнала. Ох, какво да правя! Не мога да яздя с теб, Пряспа. Няма седло, ще падна. Но не можем да останем тук, а ти не можеш да намериш пътя към дома сама. Аз дори не знам къде сме. Знаеш ли къде сме?

Тя отърка врат в земята и оголи зъби към него. Лов. Гладна.

— Да, искаш да ядеш, сигурно си гладна. Но тук няма алхимици. Трябва да пиеш само от водата, която те приготвят, иначе ще се разболееш. Трябва да се върнем!

Лов. Гладна! Тя повтори жестовете и започна да се дразни. Мислите на Дребния само я объркваха. Сториха ѝ се съвсем безсмислени.

— Не мога да се кача на гърба ти, Пряспа. Няма юзда. Ще падна.

Дребният стигна до предната ѝ лапа и се опита да разтвори ноктите ѝ. Тя се опита да разбере какво иска от нея и долови картината от ума му, как лети във въздуха и тя го носи.

Да, така бяха дошли. Тя внимателно се изправи на задните си крака и протегна предните. Дребният кимна и започна да говори нещо. От мислите му разбра, че прави каквото той иска. Той влезе между ноктите ѝ и тя внимателно ги затвори около него.

— На лов! — каза той.

Лов. Това вече бе нещо, което разбираше.