Елмазеният дворец

29 Ловци и ловувани

Когато белият дракон се върна, всички бяха изненадани. Солос едва бе напалил огъня, когато над главата му прелетя огромна сянка. Рицарите погледнаха нагоре и се загледаха в дракона над тях. Солос видя, че животното държи нещо в едната си лапа. Бялата женска плесна с криле и разпери ноктите на задните си крака, спускайки се към тях като чудовищен орел. Когато се приземи в реката и направи няколко крачки, за да запази равновесие, планините сякаш се разтърсиха. След това застана изправена на два крака, с все още разперени криле и изпъната назад опашка.

Солос отстъпи бавно от напаления огън към гората. Бе виждал дракони в такава поза и преди. Същото можеха да кажат и Ездачите, които се появиха край реката.

— Колко време остава преди драконите Ви да дойдат, Ездачо Семиан — промърмори Солос.

Семиан го нямаше, за да отговори, но Солос вече знаеше истината.

Доста време.

Драконът бавно протегна предната си лапа и разтвори ноктите си. В тях се бе сгушил човек.

„Богове“, помисли си Солос, когато човекът се изправи. Люспестият. Изглеждаше добре, малко схванат и насинен и с несигурна крачка, но за човек, останал сам в Гръбнака на света за месец, удивително добре. Може би това да имаш кожа, твърда като камък, не бе толкова лошо.

Ездач Семиан и майстор Хурос излязоха от дърветата тичешком. Не му обърнаха внимание и отидоха право при дракона. Кемир тръгна след тях, но се спря.

— Това доста ще ни улесни — ухили се той.

— Много е напрегната.

— Кой?

— Драконът, глупчо. Погледни я само.

— Мм — Кемир кимна, — готова е да побегне. Нормално. Едва ли помни рицарите. Но как разбра, че е…

Солос му даде знак да мълчи. Люспестият тръгна към драконовите рицари. Изглеждаше много несигурен.

— Достатъчно! — вдигна ръка Ездач Семиан, за да даде знак на Люспестия, който все още бе на около шест метра от него, да спре. Зад Семиан бяха алхимикът и още един рицар. Останалите бавно образуваха полукръг, като се стремяха да бъдат близо до дърветата.

Солос също ги приближи.

— Как се казваш, Люспести? — попита алхимикът.

Люспестият отговори, но много тихо и Солос не можа да го чуе.

— Люспести Кейлин. Дошли сме да приберем теб и дракона ти.

— Кралица Шезира лично ще те поздрави — каза Ездач Семиан. — Драконът ѝ е здрав и не е загубен. Тя ще е много доволна. Вероятно ще бъдеш награден.

Люспестият каза още нещо. Солос присви очи и протегна глава напред, сякаш това щеше да му помогне да чуе думите, които Люспестият изричаше.

След това Кемир постави ръка на рамото му и го задърпа към гората.

— Това не ми харесва.

— Чули го какво каза?

— Каза „не“.

Кемир бе прав. Солос видя това в стойката на алхимика и Семиан.

— Това не е молба, Люспести — кресна Ездач Семиан. — Това е заповед!

Кемир все още се отдалечаваше към гората, вече опънал лъка си.

Алхимикът внезапно тръгна напред и приближи Люспестия. Солос нямаше идея какво си говорят, но видя, че алхимикът е пълен с решителност, а Люспестият изглежда смаян. Втрещен.

Нещо във въздуха се промени. Солос усети как го изпълва необяснима ярост. Люспестият махаше бясно с ръце пред алхимика, сякаш се мъчеше… да го спре?

Драконът стъпи на четири лапи и застана неподвижен. Солос усети напрежението, което излъчва, подобно на вълни от жега.

Кемир постави ръка на рамото му.

— Знаеш ли какво? Мисля, че трябва да се отдръпнем още малко.

— Да — той направи крачка назад, а после още една, — да, мисля, че си прав.

Когато драконът се размърда, всичко стана толкова бързо, че Солос почти не го видя. Главата и тялото му останаха на мястото си, но опашката му шибна като бич. Върхът ѝ се уви около алхимика вдигна го във въздуха и го приближи на сантиметри от оголените зъби на дракона.

За няколко дълги мига всички замръзнаха, освен Люспестия, който падна на колене и скри главата си с ръце.

А после, всичко се случи едновременно.